БИТИЕ
БИТИЕ
Все пъшка човек под небето на вечната грижа
и делничен вятър косите на мислите стриже.
От века опъва той жили и трупа - да има:
храна за децата и топло за лютата зима.
И с прашни нозе, на гърба със солената риза,
с последни усилия, сам на Голгота възлиза.
Така се изнизва животът. Човек си отива.
Но семе е той на земята в голямата нива.
СЪДБА
Не знае никой
докога и колко
ще бъдат дните в земния му път.
Внезапно те пронизва връх от болка
и стихва
беззащитната ти плът.
Угасват в теб
илюзии, копнежи.
Угасва слънцето под синкавия свод.
Съдбата хвърля гъстите си мрежи
в едно море,
наречено Живот.
Дали си жалък роб
или си гений -
еднакви сме сред улова жесток.
Кръвта застива в топлите ни вени -
зовем молитвено,
горещо Бог.
Изхвърлен на брега, къде отлита
на красотата паметният миг?
В безкрайността душата ти ще скита -
въпрос ще бъде
и замръзнал вик.
ВОДОПАД
Тече вода. Свободна, млада -
кърма
от пазвата на планината.
И литва към дола. И безпощадно
взривява
света на тишината.
Когато ме налегне мъка дива
и щом душата ми
ранена страда,
не търся песента на самодива,
а идвам тук -
да слушам водопада.
Над него водни кончета летяха
и горда беше тяхната армада.
Дори
да нямах седем смъртни гряха,
за края си
избирам водопада.
Към него тичах, търсейки прохлада.
Но как изстинах в юлския следобед!
Замръзнах -
мъртъв беше водопада.
За нивата си бе отбил водата
човекът брат
и вече няма полет…
Нима гладът убива свободата?
БЪЛГАРИЯ ХХІ ВЕК
Вятър плаче в долините -
плаче вятър.
Гарван грачи по нивите -
грачи гарван.
Майки вият над рожби -
вият майки.
Млади гинат безбожем -
гинат млади.
Старци просят пред църквите -
просят старци.
Има восък за мъртвите -
восък има.
Лъжат мазно държавници -
мазно лъжат:
- Няма празно, управници,
празно няма!
Лазят скверно -
скверно лазят бездария.
В дните черни -
Бог да пази България.
СТРУНА
Все чакаме една мажорна нота
да озвучи минорните ни дни.
Опънатата струна на живота
до скъсване във делника звъни.
Мираж е вече някаква заплата,
а явна грижата - парчето хляб.
Мелодията е добре позната.
Маестрото - за мъките ни сляп.
Живея като в резерват за луди
с угаснали за изхода очи.
От този сън е време да се будим
и нова струна в нас да зазвучи.
НЕБЕ
Падат листове от календара,
както падат есенни листа.
И годините ни в надпревара
чезнат някъде из вечността.
Всъщност те не чезнат.
Чезнем ние -
тъй цъфти и вехне всеки цвят.
Плаче болката в душата -
вие
от неправди в този грешен свят.
А защо годините броиме?
Птиците не знаят този страх.
Не броят години. Нямат име -
само песен и небе над тях.
ЗИМА І
Шейната на детството
в една далечна зима
е стоплила огъня.
Как искам
да се спусна сега
от хълма на спомена!
Но не ми достига
само мисълта…
А толкова тих
и толкова бял -
вали, вали снега.
И побелял, и тих -
аз цял съм само дух.
И ме затрупва пух
от ангелски крила.
ТЕФТЕРЧЕТО НА ЛЕВСКИ
Извървяло България - цялата,
до горещата гръд на Апостола,
от нощта ятаганена тръгнало -
то достига до нас
като мълния.
До Наредата,
до комитетския Устав железен,
стих и болка записал.
Той - най-благата билка
за злоядата болка на роба.
За парата народна внимавал,
да не бъде нахалост прахосана:
„…ечемик взех за коня,
за маслини платих… за салеп,
за барута… за пушките дадох…”
И ония четири въпросителни -
четири черни бесила.
На тях ли
гузната ни съвест
все още виси?!
