Диана Димих

Преди почти не сънуваше. А оттогава не минава нощ без сънища. Все тези разцъфтели праскови, жужнали от пчели, и тоя покой покрай реката - хладна, мъдра и потайна под тънка мрежа от клони.
Още от дете повече го привличаха разтворените капаци на камионите с трепкаща, сгорещена миризма на прегрят двигател. А по-късно гледаше земята отгоре, сред бумтенето на самолетните двигатели. Реки, гори и пътища, ниви и хребети - всичко беше част от голямото земно наметало, пропъстрено с разноцветни кръпки - толкова по-дребни, колкото по-нависко го издигаха крилете. А сега, щом остана на земята, взе да сънува не летеж и небе, а проръсени с резедав прашец върбови клонки и бухнали пролетни дръвчета. Неща, които винаги му се изплъзваха.
Събуди се сгърчен, с болки в коленете и ушите, сякаш сънят го бе мачкал и притискал към леглото като в яма. От дълго време осъмва все така - като ембрион, с глава към гърдите и присвити ръце и крака. В тази поза го измъкнаха след взрива. Усещаше се като в люлка, лек и унесен. Нищо не го болеше. Само това странно бучене в главата. И припламването - изгарящо, събрано в очите му. Оттогава все сънува светлина. Успокоена, тиха, църковна. Почти не помни да е влизал в черква, но ето - насън често стои под висок купол, в полумрак, сред добри лица на светии и ръце с тънки пръсти. В мекото сияние на одеждите, в сухия мирис на стара резба и потъмнели икони светлината оживява. От високите прозорчета идват слънчеви снопове, пъплят с хиляди дребни прашинки и като оскъдни прожекторни лъчи пролазват до най-тъмните ъгли.
В унес отвори клепки и сънят изтече в саждената мътилка на погледа му. Черната пелена го разбуди докрай. Спусна боси крака и напипа хладните чехли, после плъзна ръка върху шкафчето. Няма нищо. Жана пак е прибрала бастуна. Не че не може без него, но защо да не му е под ръка за всеки случай? Поне вкъщи няма кой да го види… Към банята тръгна изправен, с бърза крачка. Но с припряност не може да се скрие опипващата походка на слепеца.
- Боже, пак се е надигнал! - настигна го гласът на Жана изпод завивките. - Още няма шест…
Какъв смисъл да й отговаря? Преди осем и половина тя никога не става. Спи дълбоко, изтощена от списанията и големите гоблени. Когато се отказа от работата си, започна да плете на приятелки, а после се запали по гоблените. “Зимата”, “Мадоната”, “Вятърната мелница”, де-ем-це, номера на конци, квадратчета - това бяха безконечните й разговори по телефона, търговията й за хиляди левове, възторзите й, несподелени от него.
Когато след злополуката се прибра от болницата, още с превръзка на очите, той честно й каза какво го чака. Няма вече летища, няма поделения. Само тъмнина и пенсия… Деца нямат, още е млада и хубава, нека не страда от излишно чувство за дълг. Като сменят апартамента за два малки, тя ще се освободи от общото им минало и ще заживее както си иска. А инвалидната пенсия ще му стига, колкото да наеме някоя стара жена за домакинството. Тогава Жана увисна на врата му и захлипа. Защо иска да я прогони? Толкова време са заедно. Обикна го млад и строен, момичетата й завиждаха. Помни ли как милваше униформата му? После, вярно, намрази тая униформа. Но него - никога! А той!… Не, няма да направи това с нея - да я остави сама.
И заживяха отново. По нейно настояване смениха квартирата. По-далече от познати, по-далече от летища. Пред новите приятели Жана криеше професията му. Не споменаваше и за слепотата му. Казваше само, че зрението му е отслабнало от многото писане, от научната работа и микроскопите. Той отначало се противеше на играта й, но после се убеди, че така е по-добре - може веднага да напусне шумните й гости под предлог, че отива да работи в кабинета си. Пък и усещаше волята си омекнала, силите - стопени. Живееше като по инерция и за много неща му беше все едно. За какъвто и да го обяви жена му, защо да я опровергава? И без това той е вече едно голямо отсъствие…
Жана прикриваше безжизнените му очи зад тънки сребърни рамки и затъмнени стъкла с голям диоптър. Беше уредила всичко с познат лекар. Защо й е това, питаше се той, но се оставяше в ръцете й. Тя го водеше по шивачи, поръчваше костюми, нови връзки и ризи, подробно му описваше всяка дреха. Той държеше да е стегнат, поне това бе запазил отпреди, и Жана винаги го питаше сивия костюм ли да му даде или тъмносиния, или пък кафявия панталон с бежовата жилетка. По улицата го хващаше под ръка, сякаш той я води, а всъщност тя скрито го насочваше с побутване. Не му даваше бастуна - нали хората ще разберат. И той стъпваше до нея уверено. Толкова бе свикнал с ръката й, че ако тръгнеше сам с металното бастунче, надали щеше да налучка пътя.
След редовния душ кипна чая и кухнята олекна като кълбо ароматична пара. Сякаш се е гмурнал със самолета в белите бързеи на току-що плъзнала облачна мараня. Закусваше винаги сам под звуците на утринна музика. Думите почти не раждаха образи в съзнанието му, но музиката го изпълваше с истински живот. Преди, когато видеше слепи хора, парваше го мисълта за вечния им, плосък мрак. А се оказа, че мракът е сферичен. Като празна очна ябълка,която въртиш наляво-надясно, дано откриеш пролука към отвъдната страна, към светлото.
Отначало Жана го бръснеше, но после свикна сам. Само тия бакенбарди, които тя му остави, за да прикриват белега под лявото ухо… А покрай бакенбардите жена му опита да се наложи и за косата. Стига с тия военни прически! Трябвало да си пусне по-дълга коса, да подхожда на професорския му вид. И тука вече той кипна. Обвини я в диктаторство, в суета. Предложи й да си купи кученце, за да има кого да кичи с панделки и на кого да налага волята си. Тогава тя омекна. Изобщо рядко му се противопоставяше открито, защото и без друго постигаше намеренията си, като заемаше позата на несправедливо обидена.
И този ден малко преди единадесет Жана го заведе до градинката, настани го на една пейка и отиде да пазарува. Уличният шум, смекчен в люляковите храсти и старите корони на дърветата, погълна скриптенето на токчетата й по пясъчната алея. Настъпваше най-хубавото време от неговото “безмоторно летене”. Докато в другите часове на деня му се струваше, че е изгубил всякакъв контрол над “полета”, тези пълни със звуци и стъпки мигове му връщаха усещането за живот, над който имаш власт.
Постоя така няколко минути, заслушан в пъстрата глъч на кварталната градинка. Подир малко свали сакото и шапката и се остави на пролетните лъчи. Колкото и да повдигаше лице към слънцето, мътната орбита на погледа му не можеше да улови дори далечен, блед проблясък. Но затова пък кожата му жадно поглъщаше топлината, разтваряйки се в едно лениво, първично любуване на слънчевия досег. Постепенно потъна в детските гласове и тупуркането на крачета, в упоението на обедното майско прижуряне. Така се отпущаше само горе, още с първото набиране на височина, когато, освободен от притеглянето, се плъзваше над земята. Много летища е запомнил с ослепително жълтите хардалови полета, обвардили отвсякъде бетонните писти. Тогава нито веднъж не можа да легне в златистия блясък на цъфтежа. Чак сега, изгубил всички багри, от твърдата пейка той нагазваше право в хардалова нива, плуваше безспир в сгорещените й златни вълни и ловеше с тяло пулсациите на жълтото.
От унеса го изтръгна леко докосване до лакътя.
- Жана, ти ли си? - отлепи гръб от дървената облегалка.
Отвърна му учестено детско дишане. Наблизо се разнесоха бягащи стъпки, смях, боричкане и звучен глас се провикна:
- Да бие, да бие… червено!
Децата отново се разбягаха и скоро една малка ръка се вкопчи в коляното му.
- На цветове играете, нали? И трябва да се хванеш за червено? Колко ти е влажна ръката… Много тичаш, моето момиче. Така ли, момче си, значи? Пък аз си рекох, че щом не познаваш цветовете, сигурно си момиче. Гледай сега! И се обижда! Добре де, щом си в кръжока по рисуване, няма как да не ги знаеш. Само не разбирам защо се държиш за сивия ми панталон? Нали казаха: да бие червено! А от сивото до червеното има е-хе-е… Какво, какво? Не се държиш за сивото? Малки квадратчета ли? Че костюмът не е ли сив?
- Ти като че ли не го знаеш какъв е - подсмихна се гласчето и избяга нанякъде.
Какво значи това? Той никога не е имал карирани дрехи! Жана сутринта му даде сивия костюм и бялата риза. Закопча му сакото, плъзна ръка по реверите и дори му каза, че изглежда добре. Една мисъл го парна и той се вслуша в детските гласове. Но те долитаха вече откъм другия край на градината и едва се различаваха. Червено. Червени квадратчета… Трябва да разбере това. Ще почака, само да се върнат децата. Те винаги казват истината.
Къде се запиляха сега! И тая глава… как стяга. Но после ще мисли… Поне това е свикнал да прави след катастрофата - да отклонява мислите си, да отлага, да се залъгва.
Звънки възклицания, тичане, самозабрава. Още помни тая детска страст към жмичка и гоненица, към преследване и дебнещи стъпки. Защо всяко дете иска да бяга, да го гонят, да се задъхва? А в живота после никой не ще да се задъхва. В живота предпочиташ ти да гониш другия, не теб да гонят. Пък сред малките никак не е популярна ролята на този всесилен един, от когото всички бягат. В игрите - който е сам срещу другите, винаги е по-слаб от тяхното трескаво единство. Но защо с годините упоението на подгонените преминава и порасналите деца се надпреварват за ролята на единия?
- Да бие, да бие… жълто да бие!
Край пейката се засуетиха бързи стъпки. Сега пък шапката му била жълта! Тия деца хабер си нямат от цветове. Я да ви изпитам аз какво е жълто и какво е червено! Ако някой сбърка, другите ще го поправят. Нали сте съгласни?
Усетили нова, интересна игра, децата се скупчиха въодушевено край него. Попита ги за цветовете на яйцето. Бяло! И още? Отвътре? Жълто, жълто…А цветът на здравеца? Зелен. Не, помислете - как цъфти здравецът? А-а, розово, баба има на село здравец. Не розово бе, цикламено, сега цикламеното е модерно, майка ми нали има журнали… Подскачаха край него, говореха едно през друго. После ги попита за дъбовете наесен, за цвета на тревата, която напира под асфалта, за гугутките. Така постепенно стигна до собствените си дрехи. Децата бяха единодушни: ризата му е розова, костюмът е на големи сиви карета, преплетени с по-дребни, червеникаво-розови и черни. Шапката също е карирана - на черни и жълти квадратчета.
И той разбра: Жана го беше мамила! Жана с нейната слабост към артисти и художници. С нейната грижовност и гневни изблици. Как ли не го е обвинявала за “казарменото” му придържане към безличните цветове. Но след катастрофата винаги го уверяваше, че ризите му са бели, пуловерите - сиви, а костюмите - дюс, все строги цветове. Чак сега можа да си обясни възклицанията на приятелките й от новия квартал: “Ах, колко е шик мъжът ти!”. Спомни си опитите й още в първите години след женитбата да му наложи екстравагантния си вкус. Отпорът му беше решителен. А сега, сляп и потънал в себе си, доверчиво беше оставил ръка в нейната. И тя като сирена го бе повела в своя посока. От малка мечтаела мъжът й да има кабинет, големи кожени папки и халат. Да й завиждат за осанката му, за положението, за облеклото. И след петнадесет години брачен живот беше успяла да го обяви за професор с някакви тайнствени научни занимания, пред които всичките й приятелки да онемеят. Затова е искала да сменят квартала и да скъсат със старите му колеги и приятели. Не за да избяга от спомена за катастрофата, а за да нагоди него към младежката си мечта.
За кой ли път мислите му отново го връщат назад и почват да го объркват. Беше силен и твърд и като в чер мрамор се пречупваха малките й женски капризи. После дойде тъмнината и той се стаи като обидено дете. И на нея сигурно не й е било леко. Смазан от пълния мрак, сам той не беше помислял за това. Как ли се е срамувала да крепи до гъвкавата си снага един кретащ слепец! И все пак беше останала при него… Опита ли се той да й помогне? Само прие ролята на безпомощно същество. Не човек - същество. Да беше отърсил плещи да събори част от товара си - и на нея щеше да олекне. А така, за да маскира неудобството си, тя е трябвало да го превърне в моден журнал. Дали заради своята суетност или заради него - да скрие от чуждите очи слабостта му и тъжното отдръпване от света?
Коя от двете си, Жана?
- Чичо, ти нали живееш на осми номер?… Казах ли ви, това е професорът от осми номер.
- Не, деца, летец съм. Само дето са ме облекли като професор…. Или като палячо, защото… имам много добра жена. Тя се грижи за дрехите ми. Но душата студенее от грижи за тялото. Не ме разбирате, нали? И сигурно не знаете какво е да катастрофира самолет?
Разказа им за онова излитане в утрото. За пламъците сред нивата. За изпотрошените кости и огнените кълба в очите. За това, че в един миг губиш всичко - и небето, и цветовете на земята, и пътеките, и жена си… Но не било само това. Можеш да изгубиш дори себе си. Сега разбира още нещо: че можеш да си върнеш всичко, ако под пепелта се е запазило нещо от тебе. Ако успееш да изровиш образа си - под пепелта или под шарените френски конци де-ем-це, избродирали отново образа ти, само че фалшив. Но един летец не бива да стане механична играчка, нали? Хайде тогава, кой ще дойде с мен до вкъщи, че съм си забравил бастуна. Да оставим там един Арлекин, а да върнем на жена му нейния летец.
- Чичо, защо си събличаш ризата?
Няма нищо, деца. Сигурно поне фланелката е бяла? Всичко е наред тогава. Оставяме тука дрехите. На пейката. Повече няма да ми трябват, защото е свършено с професора. Ето, и очилата със сребърни рамки. На слепите не им трябват очила. Хайде, деца.
Жана видя в гръб разсъблечения мъж и малките край него, хванали го за ръцете. Затича след тях, после - към пейката, при дрехите, при очилата, настъпени долу в пясъка. Само прошушна: “Луд човек!”. Но стъпките му й напомниха нещо отминало, твърдо като чер мрамор. И тя хукна след него като гимназистка, с неясното усещане, че нещо се е върнало…
Слепият крачеше сред детската глъч.