Атанас Славчев

пътепис

Родопа след дъжд прилича на изкъпана красавица - зеленото в нея след такова време като че фосфоресцира. А кристално-бялата нега ако се види, какво друго трябва, освен фотоапарат и цветна лента.
В природата всичко го е ударило на любов - правя си заключение пътьом към “Тризъбеца”. Ако тя, природата, познаваше смъртта, то тая смърт къде би трябвало да е… Щом и трите гробища, покрай които върви пътят, са отрупани с цветя, треви, цъфнали дървета. До самите гробове, с корени в самите кости.
От една страна, в съблазън към минувачите, се е изтеглил ябълков клон. Цъфнал е, нали е пролет. Цвят - смесица между червено и бяло. И дъх - от небесно и земно. И той мисли за любов - да примами някого - да го опраши. Но аз не му върша работа - освен да приема земно-небесния мирис и - толкова.
Голите чукари наблизо, стоят напук на разлюбилата се природа - равнодушно, нямо. Кафяви и тъмночервени на цвят, като че вулканичната им магма се е втвърдила вчера. Тревата от двете страни на пътя, която само два месеца по-рано със сланата по нея приличаше като посипана с брашно, сега нескромно-дръзко хвърля в очи зеленото си.
Два самоходни ябълкови цвята - с жълти корделки и усмивки, по-бели от цвета на вишните край тях, засенчват с човешката си хубост всичко наоколо.
Свършват голите каменисти чукари, за да покаже вляво водите си старата Бързоструй, подгонила в нанадолнището Крумовица. Отдясно - младата, има-няма двайсетгодишна, елова гора. След дъжда, толкова искрящо зелена, че още малко и - ще се отрази в почти огледалното бяло-синьо небе.
Ранилите рано с листа и цвят дървета може би съжаляват - сланата получи за нетърпението им своя данък. Но с хубаво време не можеш излъга “Тризъбеца” - столетният гробищен дъб. Гледам го - почти самотен. Около му - само шипки и дрян. И пънове. От негови братя-столетници. И храсти - едни прегърбени от старост, други от мъка. А дъбове - никъде. Никъде, освен техните пънове изгнили. А той - голям, самотен. Сенчест, но безлюден. Дори зелен през зимата, но нежелан, сякаш чумав. А за красив - красив е, и горд - по-горд от болнавите храсти…Красавецът-дъб бе орисан от всичко, нямаше само късмет да умре като другите, от брадва или търнокоп. Бе се родил в изоставени гробища. И с това плашеше. Плашеше с клоните - като призраци нощем, със зеленото си знаме - над човешкото мъртвило. Обиколката му - почти шест метра, височината - над десет. Великанско стебло с еднаква дебелина тръгва нагоре, за да се раздели на метър и половина на две - в два могъщи клона, единият от които ще пусне трите си зъба. Запазил се от брадвата на късмета, сега иска да покаже силата си срещу ветрове, зими, гръмове. Обърналата всичко в паника слана, за него е като дребна шарка - детска болест. А той, де понякога и през зимата смайва със зелените си листа, но сега не бърза. Не признава “Тризъбеца” и ъглите - клоните му са в извивки, подобно на застинали в гърчове гигантски змии. Дали за да се надсмее на дърветата-джуджета около него, че не случайно са соковете, от които взема сила.
Тук някъде е махалата с име Тръстиките. Сгушила се досами голите чукари, като че да се запази от някого. Дали не от настървения османски асимилатор, нагло нарекъл съседната “Покорената”… Пълно е тук с тайни. Подсказват ги имената на местностите, на махалите. И “Тризъбеца” ще чуем да ги шепти, стига да разберем езика му.
От хълма се вижда друга махала - преди време я наричах “Махалата на добрите ученици”. Къщите и, гледани отдалеч, приличат на патици, накацали по дърветата. Само чешмата дала име на тая махала, не се вижда. Водата и не спира и в най-сушавото време на това безводно място. Когато минавам оттам, винаги се спирам, макар и да не съм жаден. Може би защото такава трябва да е била и Герганината чешма. Както преди векове и сега тук, следобед или вечер, идват моми и жени. Ако успея да съзра погледите, ще видя колко красиви и чисти са очите им - като че току-що са плакали и по някаква приумица са се развеселили веднага след това. Да срещнеш погледите… Стоя и гледам към махалата Чешме - последната махала на Къклица. На два хвърлея съм. Крайпътната чешма оттук не се вижда, но сега е времето, когато около нея се събират свенливите красавици. Между тях има и нови - лесно ще ги познаете - те са с пендари, може би не са и толкова свенливи, но в замяна на това са с положителност по-красиви. Някога те бяха мои ученици. И както всеки учител пази неостаряващ спомен за първите си най-добри ученици, така и аз за тях. Както всеки човек помни по някой най-добър учител, така може би и те мен. Така бих искал…
В близкия вир жабите огласят чукарите, а аз гледам към Чешме - последната махала на Къклица, махалата на добрите ученици.
Пътят ме поведе нагоре. Отляво и дясно пролетни, летни и есенни цветове - от зелено и жълто до кафяво-черно. Тук бе царството на тополите. Трупите им се валят сега на всички посоки.
Без дървета и тревата зажълтя. Само върбите се смееха, но зеленият им смях не развесели никого.
Върви пътят нагоре, край зелената градина и още младата борова гора - към хижата. Върви и извива - един, два, три - много пъти. На върха поема дъх, поспирва на високото, преобразува се не в пътека, а в друга някаква ивица - полупът - тесен, колкото да мине магаре със самар. С годините дъждовете са вземали данък от него - сантиметър по сантиметър. От същия път, де някога кервани-коли са слизали към Беломорието.
Пръстта е червена. От борова гора, преминава в акациева. Нататък червеното в пътя потъмнява, за да премине при Плачи кладенец в черно… Разстилал се някога тук град. А да го няма сега, “виновник” е оня ездач, слязъл с коня си в черквата. И последвало нещастието - разказва легендата - врагове до крак мъжете изклали. А след това дошло и по-страшното - султанската заповед - да се изженят вдовиците за турци.
Няма го сега градът. Около “Ада тепе” са селата Овчари, Звънарка, Сърнак. В ниското, по-надолу - Крумовград.
Папрат и къпини, къпини и папрат - природният венец до тъжния кладенец, неизгубващ зеленото си дори през зимата. Влажна е пръстта му като тогава, мокрена от сълзите на тия, де за помен на изкланите си бащи, мъже, синове и братя, варен боб са давали на керванджиите. И водата я няма - гасила, недогасила огъня в гърдите на вдовиците.
А ако папратите и къпините са венецът - дар от гората, то в земята, попила кръвта и сълзите, е споменът - че сега и во веки веков тая земя е българска.
И пак нагоре. Голи хълмове, покрити с пожълтяла трева. И на тоя фон - зелени огньове - хвойновите храсти. Де да беше всеки храст елово или борово дърво…
Прегрешено е към тая земя - ще се плаща сега с лихвите. Изсечени в миналото гори - сега безводие и песъчлива, камениста почва… А без вода - колко още беди…
Голи, осакатени дървета. Останали само клоните-майки, изтеглили се нагоре. Като ръце, протегнати за молитва. Пет завоя. И пет къщи.
До портата се е излегнало овчарско куче. Чака да доближа и да скокне…
Изведнъж като скочи - изправя се на два крака и лае заешката ми шапка… Кучешка работа, - мисля си, - зайците, уплашени от него, да се спасяват на хората по главите…
Често Родопа след дъжд се обвива с бяла пелерина - като че ли ще се венчава с някого… Но от тая красавица на изток са ограбили почти всичко - горите и, защото, както никъде другаде, Източните Родопи са обезселени още от времето на османското робство, водата и - най-оскъдна, от което и ще да е друго място.
Планината тук тръгва натам, накъдето и пътникът - дошъл ли си с добри намерения, Родопа няма да те подведе. Ще се ориентираш по чешмите и, където, докато отдъхнеш, ще си намериш и компания, по причудливите форми на зъбатите скали - своеобразни сталактити на открито, ще те грабне меката зеленина там, където все още я има…
Чешмите на Родопите - от Крумовград до село Студен кладенец изброявам петдесет… “Не се ли напи, невясто, на студена вода” - е написано на една от тях. Ето и нейната история.
Живял в Луличка дядо на име Емин. Имал дядото един-единствен син. Чакал дядото, чакала бабата да се ожени синът, на внуци да се радват. Оженил дядото сина си - единственият, голяма сватба му вдигнали, радвало се дядовото сърце. А снахата работна като пчелица била, но ръцете и от труда не почернявали - също и лицето и - бели като мрамор били, добра душа имала. Но злото откъде дошло, то злото кога идва, пита ли… Някога, да умре някой млад - не правело впечатление, ни лекари тогава, както трябва, ни лекарства. А и народът бил прост - заболи ли го някой нещо, чакал от само себе си да му мине, а от само себе си всяка болест не минавала. Но това време вече било история, друго било дошло - човек на шега нещо да го заболи, хуквал към болницата…Но злото кога идва, не пита. Зажълтяло лицето на снахата, тъжни станали очите и, като звезди преди, отслабвал като пресъхнал ручей гласът и. Къде ли не лежала снахата, с глас като ручей и ръце по-бели от мрамор. От големи на по-големи специалисти-лекари я пращали, от малкия град в окръжния, оттам в Пловдив. Лекували я доценти, професори…Но и те били хора, не били вълшебници… Отишла си, погубена от болестта, снахата, с глас като ручей и лице по-бяло от мрамор.
Дълго след това се струвало на дядо Емин, че вижда пред къщата си работливата снаха. А когато се връщал вечер от града, все минавал край онова място на Крумовица, където изхвърляли от мраморния цех ненужните парчета. Имало между тях и снежно бели, гладки парчета мрамор… До тях бълбукало поточе на реката - досущ като нейния глас…И вземал дядо Емин всеки път по късче от белоснежния мрамор. А много пъти минавал той оттам и все му се струвало, че огладените от реката парчета са късове от мраморните и ръце. А поточето все така бълбукало - като нейния глас… Минала година. Никой не питал стареца за какво събира ненужните изхвърлени мраморни парченца. Всичко в Луличка знаели - голяма е неговата скръб, но ума си не бил загубил - решил е нещо.
Не се излъгали. Построил дядо Емин Фурнаджиев до пътя, преди последната махала, чешма. Имала три чучура. Те ден и нощ бълбукали - като гласа на снахата. С мрамор облицована била, белоснежна - като ръцете и…
И дали среднощ, кога от звездното небе се спуснат черни веди, не се появява тя и седнала на чешмата като белоногата, Петко-Славейковата героиня - на месечина да преде ли, преде…А?
Теб, читателю, тая история може да ти прилича на приказка, но не е. И на легенда може да прилича, но и легенда не е. Ей я там, на баира, чешмата, мраморна и бълбукаща, построена от човек-поет не “по перо”, а по душа…
Пътят през село Поточница е път като път - прав и асфалтов, с някой и друг завой и така - до мястото на “Дяволския мост” в село Студен кладенец. Всичко дяволско обикновено се свързва с някаква опасност. А тя, опасността за един мост, каква друга може да е, освен за опасното му минаване. Реката, която е прехвърлил, е Арда. Сега оттам не минава никой - при наличието на пътя през язовирната стена, това място е по-дяволско от когато и да е… Някога, преди Балканската война, е имал и стойност на граница между България, по Берлинския договор, и разпадащата се Османска империя. Та, в една нощ по онова време, кучетата на Орхан бей, чиито чифлици били до самата граница, грозно залаяли. Вдигнал той тревога, запалили фенерите и съгледали сянката на двуметров як българин, с преметната през врата бейова овца, че бяга към моста. По същият, по който опасно било дори денем да се минава… Дожаляло ли е на бея, че гяуринът-бабаит ще потъне във водите на Арда или пък му се приискало такъв пехливанин да има в охраната си, иди разбери след толкова време. Но завикал: “Халал да ти е овенът, чоджум, върни се, давам ти го. А дяволският крадец, с овца ли било, с овен ли - бяга ли бяга по опасния дяволски мост…
Студен кладенец за Крумовградската община е сънят, превърнат в реалност… Тук всичко е свежо, чисто. Прилича на град, а не е, но не прилича и на село… Какво е всъщност Студен кладенец?… Приказен кът в големите горещини или сън, превърнат в истина. София си има своята Витоша, Плевен - парк “Кайлъка”, Стара Загора не може без “Аязмото”, а община Крумовград своя Студен кладенец…
В сухо лято зеленината, плъпнала на най-неочаквани места в скалите, не може да не направи впечатление. Природата обаче си знае работата и с друго - едно от тия недостъпни места се е превърнало в обиталище на избягали от кошерите пчели. Не са липсвали и храбреци - местни ентусиасти са се спускали като истински алпинисти по скосената част на скалите за меда или пък да подмамят пчелина. Може на някои да се е удавало, но… все с един ефект - временен… така това място се превръща в постоянно за медодайните. А щом като е такова от векове, подходящо би трябвало да е и названието му. И го получило - “Меден камък”…
Някой беше казал, че водата е начало на всички начала. А и какво друго може да се очаква - нали това е райското място, където медът може да се намира и по скалите…
Върба. Знае се, че се хваща навсякъде. Но тук дървото е по-друго. Такова, каквото само в Студен кладенец може да е. Стеблата на върбите са спуснали настрани много нежни, гъсти клонки още преди да се стигне до същинските…Гледани отдалеч, приличат на козина, като при животните… Зелена, нежна, студен-кладенчова…И си мисля - какво друго определение заслужава това място в района, освен “оазис”.
И отново поглед към върховете, може би най-високи в тая част на Източните Родопи. Щом като и нисколетящите медодайни насекоми - пчелите, са направили свое завоевание, какво пък би могло да се каже за царете на въздуха - орлите. Владение имат и те - “Орлов камък”. И да не останат и хората назад, построяват на един от съседните хълмове светилището си - църквата. Сега, освен руините и, е останало и името - “Кирси тепеси” (Църковен връх). А тайната за разрушаването и е някоя от ония страшни тайни, при които под страха от калъча е трябвало да се избира - живот като мюсюлманин и да разруши християнското си светилище или - на дръвника.
“Църковен връх” в село Студен кладенец е една от многото тайни тук, които чакат своя откривател…
От многото завои на неголямото разстояние от Крумовград до село Студен кладенец, хваща те просто едно леко замайване…Но не по-малко е и едно друго замайване - от красота, зеленина, от история…
Оттук, от друга една светиня - има-няма двайсет километра. Всъщност, мисля си, добро описание на една толкова известна като Герганината чешма, би било по силите само на влюбен… Само такъв, вероятно, би се досетил да сравнява теменужките по алеята там с очите на Петко Славейковата героиня, мрамора - с белите и нозе. Нозете, които изпърво за ориенталеца-везир ще се окажат основния “детайл” на красивата българка… За да стигне дотам, че да даде име на чешмата “Ак балдър шешмеси” (”Чешма на белобедрата”). Везирът обаче не го е огряло, защото тая работа така не става - харесаш “балдъра” на някоя и хоп - в харема.
Чешмата от какво друго, освен от мрамор, чучурите, които са два - с форма на змийски глави. Смята се, че строителният материал, от който е изградена, е “автентичен”… Наблизо е барелефът на Белоногата - стройна женска фигура в национална носия, с менци на рамо. Изработен сигурно не от случаен художник и предполагам, че капацитетите в това изкуство отдавна са се произнесли - доколко еди-какво си и еди-що си е постигнато. Моят поглед обаче беше другаде - докато един дядо, доведен от някакво близко село, разказваше баналната история колко села спорят за родното място на Белоногата, предпочетох да се изправя до мраморната фигура, наскоро издяланата Славейкова героиня. Да, ето в случая кой бил влюбеният - скулпторът. Гергана е висока - как иначе, стройна - пази Боже да не е… И тук магията на женските форми - всичко с мярка и…всичко на мястото си - и бяло, бяло… Но този път на преден план не бедрото, а тънката шия, бялото малко личице…
Всъщност, колко са глупави везирите - да зяпат по бедрата. Но и тая, нашата, си я бива, добре му е натрила носа - че с майка и баща не искала да се разделя, че градинката е причината с еди-колко и еди-какви си цветя, та да изплюе накрая камъчето:
“Първо ми либе Никола,
първо венчило той ще е…”
Ха така, ето ти тебе “бял балдър” - с пръст в уста. Е, всичко щеше да е от добре по-добре - и чешмата в нейна чест, и богатите подаръци в знак на възхищение… Само да не бяха тия дюлгери, дошли кой знае от коя народна песен с вярването си, че градежът по височайша повеля, за да е здрав, трябва непременно някого да вградиш. И нали всяко велико нещо иска велика саможертва - Гергана ще е тая, пред която ще сваляме шапки. Както ги сваляме пред Батак, както се кланяме пред Шипка - както мълчим, когато на една свещена дата, точно в дванайсет, завият сирените…