ОТМЯНАТА
Следобедният влак от София за Видин е претъпкан и пъшка из нагорнището. Това е нов влак, електрически е, не е като някогашните, дето лулата им пускаше едри кълбета дим, а вятърът ги хващаше и ги размотаваше. Този влак е с привнесена сила от електрическата жица. През равни интервали потракват ставите на релсите. Нагорнището е голямо, затова и интервалите са по-дълги.
Малко преди планинската спирка свитата в ъгъла бабка прибра кошниците си и като гледаше да не пречи на другите в купето, тръгна към изхода. В черните й дрехи - фустан, жилетка и шамлия - светеше като дюля бледо-жълто лице. Остри и приятни черти имаше това лице, кой знае каква хубост е цъфтяла в младостта му, а сега беше набраздено от бръчки, по-точно всичките пътища и пътеки на живота бяха издялани по него. В очите гнездеше печал. Съдът на мъката беше изпълнен до краен предел и трябваше да се отгребе, щото човешката душа е устроена така, че не може дълго да стои препълнена с мъка, без да се поболее…
Бабата не тръгна към скупчените къщи на селото, а пое наляво от линията, към хълмчето с бялкащите се белокаменни кръстове и паметници. Там, в селското гробище, лежеше нейният човек, някогашният хубавец и грижовен стопанин Лало Откритото.
Влакът изсвири и заизтегля дългата си змийска снага, прехвърли най-високото на баира и изчезна. Бабата, черна точица с мъждукащо огънче в очите, вървеше към гробището и отдалеч започна да приказва със своя човек и да отлива препълнения съд на мъката…
- Само дърво на бърчина съм, Лале, отвсекъде ме брулят ветровете и отникъде закрила немам. Затова пак си ида при тебе, да ти се изплача и да ми поолекне… Сбърка се тоя свят, чуждинци си станаха хората, нема пред кого да си изкажеш душата. Всичко се е разбързало - с моторе и коли, с влакове и аероплане, всичко ламти - да има най-много, да богатее, да трупа. И верно - имат много, ама душите им, Лале, бедни.
От София ида, Благоцвет, унучето, направи шест годинки. Заранта по темница съм станала, баница направих, погача омесих, заклах петела и го направих с пълнеж - лучец, орешки, подправка… Нали викат, че е кръстено на мен. Къде е Богдана, къде Благоцвет, но … буквичката на баба викат че е… Знам ли, ние едно време им давахме всичко от бедността си, калта под ноктите си давахме, а тия сега у богатството си ни дават по една буквичка. Викам им, Лале, дайте унучето на село, я глей к’во е нацъфтело навън, убост, пролет - не, тия си го гледат. Идат на работа, а пък то, милото ми птиченце, се бие у четирите стени на апартамента, най-много да слезе на напечения цимент на улицата, та да гълта пушилката на камионите. Де бе, хора, викам им, дайте детето, на село е въздух и здраве, по цел ден на слънчице ще стои, па двора е букнал у цвеке и зеленина, агънца имам, пиленца, котка. Нека свиква с живинката, ако искате да стане добър човек, па те, нали кукувам сама, дружко е като има още едно сърчице до тебе… Ми, щело да оглупее на село, така де, напреко казано - мене като слуша и унучето ще опростее. Веднъж Нако, сина ни, се изпусна да рече, те да ида при них… Не сме ние, селските хора за град, сърцето ни е при земята, младостта ни е там, те, гроба на баща ти, викам, е там, къде да ида. Не присажда се човек на тия години. И цвеке човек да е, пак се не присажда. Откъсни го, и най-хубавото цвеке, за дни ще повехне като го занесеш на друго место. Все едно, че го иззимаш от тоя свят, на друг свят го отнасяш… И пак щех да махна с ръка на всичко, щото ние, селянете, сме такъв народ, за децата живота си даваме, ама снахата пребърза: „Тесно е у нас, мама няма да се чувства добре, пък и Благоцвет няма да има самостоятелна стая, къде ще се занимава…” Разбрах, всичко разбрах… Те, можех барем да им готвя, като дойдат да имат топло ядене и да не се бъхтат след работа… Сега тия си готвят, чистят, тупат. С една дума отмениха ме от всичко.
Ама кой ме отмени? Взели са си, Лале, чистачка нашите буржоазе, а кола им кара яденето от некакъв стол у дома им. Станали са важни. Сина е големец некакъв, клечка, ама се е забравил, изкуфел е. Джапа из улиците на София, пред Централната баня викат се застоява, зяпа булките, закача ги, хората го гледат отстрани и му се присмиват. А те, мен ме е яд на него, ама нали съм майка, боли ме. Що си се забравил бе, човече мое, що си оглупял? Големееш се, дребосък си, пък се големееш. Оная те върти на малкия си пръст като чучело, па ти си тръгнал сума народ да управляваш. Как ще го управляваш, като тебе нема кой да те управлява! Да е жив баща ти, викам му, па да вземе една бръстометалкя, да те опали зад врата, по гърба, по главата, белки ти дойде ума. Ама Лало Откритото лежи у земята, а при тебе идат да се умилкват други такива, по-мънички и от тебе, и тая дребосъшка гмеж ти внушава, че си голем. Я си ела на село, изправи се пред запустените землища, па да те видя големец ли си, мъник ли си?
Некога се прибивахме от труд по нивите, вечер се върнем и к’во - развара сушени чушки, лютичка направя, топнем по некой залък и айде да легаме, че сабалем пак ни чака земята, у зори потегляме… Сега тия къде земята не поглеждат, за пет пари я не сеферат, ама да ги видиш като седнат на софрата - то е ядене-пресищане, то е умора и лудост, се едно - всеки ден им е Великден. Не можеш да срещнем нормален човек над четиридесетте - всичко е шкембелия и чревоугодник, всичко пие на проклетия и думата „давам” им не е много известна, ама да вземат - царе са.
.. Работници по селата, Лале, са само твоята възраст и тук-таме някое лисиче, довел го вятъра от града да забогатее, мушнал му пет хилядарки дека се е сетило за селото си и то лисичува - некак да мине срока му и пак да бяга от земята..
Гледам ги и тия частници сегашните, като набият с колите, работят и се карат, бързат и проклетисват целия свят, щото нямат радост от труда. Целта им е само да забогатеят и да забогатеят бързо. Какво ви е богатството, молим, бе деца? Ние некога копаехме и пеехме, заревахме и пеехме, пластехме и пеехме, жънехме и пеехме. Бедни бяхме и пеехме. Къде ви е на вас богатската песен?
Викам, Лале, на сина и снахата - абе хора, вече се броите само по марките на колите, на вилите, на апартаментите, на дрехите и одеколоните. И ваша си мярка нямате, олепили сте се с чужди марки… Ама да забележите, че еди-кой си е умен, че е добродетелен - ми-и… Теб, вика ми Нако, никой не те пита. Ни-кой!… Жегна ме с тия думи, превърте нещо у мен синът ни. Сега, сине, не ни питате за нищо, ама помни ми думата, ще дойде времето за питането, и нема да отговаряш във вестника с усукани думи, а ще те изправят очи в очи с хората. Затова ти викам, не мисли само за сегашната си марка, а и за тогава… Щото последната марка май е най-важната. Къде е братството, нали то ти беше гордостта и не слизаше от устата ти?.. Тебе питам, пък ти ако можеш, отговаряй и отговаряй като син на Лало Откритото, ако не можеш - мълчи. Ние на мълчание вече свикнахме.
Ох, да не дава господ да остарее човек, сама душа да остане, да знае че има некъде къс от сърцето си, ама тоя къс да е далеко и да се чуждее от него, и най-милото - унученцата да чужди, уж ти е близък, най-близкия на света, пък е далеко, далечен… И да умра няма да се откажа от них, нали ти, Лале, само това успя да ми речеш: „Да ти не е просто, Богдано, да изоставиш децата като умра. Спохождай ги, помагай с к,во може - със съвет, с дума. И да не те уважават баш, ти ги не изоставай, нали това остана от нас на тоя свят, от труда и мъката ни.
Ама какво стана с нашата отмяна, Лале, какво? Мани ни нас - земята нема отмяна, стопани си нема… Ние, навремето, се прибивахме от работа, а думи убави не намирахме. Сега на думи немат цена - едни красиви и неясни такива…
Айде, айде да вървя, да те оставя и ти да си почиваш. Разказах ти всичко, дека ми тежеше, пък да ида да взема некоя троха и да се смиря, че ми дойде голем ден.
Баба Богдана тръгна в обратния път.
- Озлобила ли съм се, боже, та такива думи изрекох за децата пред Лало? Права ли съм, или това е умора, старост. Мигар им е леко на младите? От какво и от къде им дойде тоя важен свет, лаком свет, щурав свет? Нали искат все хубави неща, що не ги постигат? Като да им е тоя момент, кога си тръгнал да бегаш далеко, бегал си много, ала и много остава, и ти спре дъха, заболи те под лъжичката, мъртва точка му викат едни, имаш чувството, че всеки момент ще паднеш, повече не можеш, ама сбираш воля и кураж, пробегваш тия пусти двеста-триста метра и отново си изпълнен със сила, и крачката ти - свободна и лека, и свежия въздух те окриля и изпълва с волност…
Колко време да е престояла баба Богдана на гробището, ето друг влак изсвири, не спря на спирката, изпъшка по нагорнището от старост ли, от изнемога ли, после излезе на равното, интервалите на потракването по ставите на релсите станаха по-бързи, по-отривисти. А вече из надолнището вървеше бързо и тракаше по бръчките й.
