Мисли по повод 19 февруари

Елена Алекова

Миналата година НЧ „Емил Шекерджийски - 1919 г.” чества 100-годишнината от рождението на своя патрон. Във връзка с това преиздаде книгата му „Левски за себе си” (фототипно издание), както и събра в едно томче - „Дума, дадена на свободата” - негови публицистически творби.

Ефектът от издаването на двете книги, поне за мен, е неочакван! Докато четях книгите и си спомнях живота и делото на двамата борци - единият за национална свобода, а другият за свобода социална; единият срещу турското робство, другият срещу хитлерофашизма, новото робство на ХХ век, - неотлъчно в съзнанието ми просветваше мисълта за единството на историята, за трагизма и величието на подвига, за смисъла на саможертвата в името на народното добруване. „Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61 год., да му служа до смърт и да работя по народната воля” - пише Левски в писмо от 25 август 1872 г. до Анастас П. Хинов. „Има ли на света нещо по-добро от това, да се бориш за свободата на своя народ? Има ли по-велико - да умреш за него, ако се наложи?” - пише в „Апел до българската младеж” през юли 1944 г. Емил Шекерджийски.

И думите им се изпълниха. Единият стана курбан за отечеството и народа си на 37 години. Другият - на 32…

Днес, 140 години от обесването на Левски и 69 години от гибелта на Емил Шекерджийски нима нямаме нужда - повече от всичко - от такива чисти и смели сърца, които да посветят себе си на отечество и народ? Колцина са тези днес, които се издигат над себе си и своето, за да утешат плачещите, за да подкрепят съкрушените, за да освободят угнетените, за да избавят тези, които страдат?

Времето и днес търси своите апостоли. Времето и днес чака своите посветени. Времето днес и ще ги роди. Въпреки превратностите. Въпреки „новите прочити” и интерпретации на историята. Въпреки нихилизма към народните дела. Въпреки всичко! Защото в историята нищо не остава незавършено. Защото на всяко действие има противодействие. Защото естеството не търпи празнота. Или, както го е казал Апостола: „Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.” От нашия избор зависи нашият живот. Защото можем да се примирим с времето, което ни прави жертви. Но можем и да го обърнем, да бъдем негови строители.

Това е то единството на историята! Тече времето. Изтича в безкрайността. С него нещо от живота си отива. Едни хора сменят други хора. Едни идеи бързат да отменят други идеи. Едни сънища изблъскват други сънища. И същевременно нещо остава едно и също. Десетте Божи заповеди са неотменен императив на живота от древността до днес. И ще пребъдат. И покрай тях борбата между добро и зло не свършва. Като всяко време налага своята борба.

Днес се намериха българи, които да отричат турското робство, назовавайки го „османско присъствие”, и окачествиха борбата на народа ни за свобода като най-обикновен тероризъм. И макар да се поскриха на тъмно, стреснати от обществената реакция, те продължават да работят в тази посока. Расте броят на джамиите у нас ведно с амбициите на съседите ни за реабилитиране и възраждане на Османската империя (като дух, но и като материя). Днес също така се намериха хора, които да обезсмислят Съпротивата, отпора срещу най-голямото зло на ХХ век в Европа - фашизма, и дори да възраждат фашистките идеи.

Къде е днес мястото на чистото и смелото сърце? Мястото на чистото и смелото сърце е там, където е отечеството. Там, където е народът. Там, където е доброто. Там, където е правдата. Чистото и смелото сърце търси, намира и изявява истината за историята и за времето, в което живее. Истината, която разбива на пух прах и най-екзотичните „нови прочити” и интерпретации. Истината, която го прави свободен. Чистото и смелото сърце се обрича и врича на свободата, изпълнявайки заветите на предците. „Аз съм се обещал на отечеството като жертва за освобождението, а не да бъда кой знае какъв” - пише Левски, революционерът, в писмо от март 1871 г. до войводата Филип Тотю. „При всички случаи искам да служа честно на народа си” - изповядва Емил Шекерджийски, антифашистът, десетилетия по-късно.

Да, чистото и смелото сърце винаги е избирало и избира свободата. Но не свободата да прави и говори каквото си иска, известна още като всепозволеност. А свободата в доброто. Свободата в градивното. Свободата в сговора и вишегласието. Свободата в съвършенството и хармонията.

„Днешният век е век на свободата и равноправността на всичките народности - пише за своето време Левски. - Днес всякой притеснен и потъпкан, всякой, комуто робските синджири тежат на врата и който носи жалостното и срамотното име роб, напънал е всичките си сили - и нравствени, и физически, и търси случай да отърси от себе си, под какъвто начин и да било, робското тегло, да разкъса робските вериги и да отстрани от себе си далече името роб. Иска свободно да живее и да се наслаждава с природата Божия, иска да бъде човек.”

И Емил Шекерджийски, десетилетия по-късно, докато размишлява над „Престъпление и наказание” на Достоевски:

„Свободата различно се разбира от всеки, но в нея има елементи на трайност, които никой не може да отрече - това е стремежът в човека да се развива духовно, да върши добри дела. Защото невинаги злото, като антитеза на понятието свобода, е решаващо в човешките постъпки. Защото волята на всяка личност е строго детерминирана от социалните, икономическите и космическите условия - и всеки, който извърши противообществено деяние, е длъжен да отговаря.”

* * *

Времето утвърждава славата на героите, прави ги вечни. И пак времето ражда онези, които ги отричат, правейки своите „нови прочити” и интерпретации. Най-благодатно за историческите мистификации е времето, когато вече живите свидетели са си отишли и си отиват свидетелите на живите свидетели. Такова е днешното време спрямо времето на Левски.

И така, случи ми се наскоро да прочета в едно книжле („Балканските войни в Родопите 1912-1913″ (2012) на Исмен Реджепов), написано в тона на тези, които хулят България и отричат всичко българско, всичко хубаво у българина, следните думи за Апостола:

„Конвоират го от Къкрина до София. Конвоят е с пушки и то без патрони. Не се ли намери един българин да го освободи ? Не се ли намери един българин, който да го погребе по християнски? Явно Левски не е бил тол­кова популярен сред сънародниците ни, явно чужди са били ак­циите на Левски.”

И думите на Емил Шекерджийски в предговора си към книгата „Левски за себе си”:

„В първо време нашата интелигенция имаше слаба връзка с делото и мисълта на Левски.Тя го малко познаваше. Левски обаче работи сред народа. И сред народа се носят легендите за подвига, делото и голготата на Левски. Българският народ запази своя син герой и днес настоятелно иска да разгърнем голямото дело, големите идеи на големия революционер.”

Разбирате ли сега колко е важно, че през 1938 г., малко след навършването на 100-годишнината от рождението на Апостола, Емил Шекерджийски създава и издава книгата „Левски за себе си”! Защото тогава все още са били живи онези, които са знаели за Левски от първа ръка - от спомените на свои близки и приятели и, ако в нещо е грешал, са могли да го опровергаят. Това не се е случило. А то значи, че думите му са истиннии и можем да им вярваме.

Колкото и да обясняваш на днешните поколения как и при какви условия Левски е изграждал своята система от вътрешни революционни комитети; че членовете не са се познавали един друг освен най-близките; че всичко е било тайно, нелегално и пр., те, израсналите с фейсбук, способните да направят истинска (а не виртуална!) революция дори само чрез интернет, трудно възприемат, че е възможно подобно „новинарско затъмнение”, както се е случило със залавянето, съденето и обесването на Васил Левски. Но когато днешните поколения четат свидетелствата на очевидците, когато се запознават с книга като книгата „Левски за себе си”, те няма как да не повярват. От тези книги все още повява героиката епохата на националноосвободителните ни борби, защото свидетелстват за случилото се, а не го интерпретират. Ето например едни малко познати думи на Левски, публикувани във в. „Народност” в отговор на дописка във в. „Дунавска зора”, които Емил Шекерджийски е включил в книгата си:

„…речената дописка говори, че тъй като нашите прадеди изгубили свободата в бял ден, то и българският народ сега не трябва да се бори, но явно, без да го е от някого грижа, да работи в бял ден за постигване свободата си.

Според тази идея на речената дописка българският народ трябва явно в бял ден с параходите на австрийската плавателна компания да си докара оръжия и друго, което е потребно за един бой. Всичко това явно в бял ден да го извади пред турските скели, да заплати приличното мито на турското правителство. После българите да си поделят оръжието и да излязат в русенското поле и да направят едно добро военно упражнение с иглените пушки и витите топове, па тогава да станат, да изгонят турците, и тогава България ще стане свободна и независима?!!!

Наистина това би твърде лесно станало, но по-напред речената дописка нека бъде добра и да върже всичките турци, па не само турците, но и немците, защото в настояще време немците са по-турци и от самите турци.

Па ако речената дописка има някоя шапка невидимка, с която българският народ да похлупи главата си, щото никой да го не вижда какво прави, тогава пак просим прошка.”

Истинността, която книгата на Емил Шекерджийски „Левски за себе си” излъчва, идва не само от естествената наклонност на чистото и смелото сърце към правдата, а и защото авторът, обричайки се на борбата, е откривал себе си в него, своя кумир и учител. През съдбата на Апостола той е предчувствал своята съдба. Нещо повече. Свързвала ги е и общата мечта за България:

„Всичките народи в нея - пише Левски до Ганчо Митов от Карлово - ще живеят под едни чисти и свети закони, както е дадено от Бога да живее човекът. И за турчина, и за евреина и пр. каквито и са, за всичките ще да е еднакво, само ако припознават законите наравно с българина. Така ще е в нашата България!… Ние не гоним турския народ, нито вярата му, а царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самия турчин.

В Българско не ще има цар, а „Народно управление“ и „всекиму своето“. Всеки ще служи според вярата си  и ще се съди законно както българина, така и турчина и пр. Свобода и чиста република.“

Със смъртта на героите започва тяхното безсмъртие. Обесването на Васил Левски на 19 февруари 1873 г. бе предвестник за въскресението на България - освобождението й от турско робство. Кръвта на Емил Шекерджийски, която фашистите проляха на 3 август 1944 г. край Кюстендил, изтече в темелите на България. И ги уякчи. Няма сила, която да унищожи страна, в чиито основи са вградени душите и костите на най-свидните й синове. Това е урокът по родолюбие, който непрестанно ни предават с живота и подвига си героите.

18 февруари  2013 г.
Национален литературен салон „Старинният файтон”