МЪЖЕТЕ БЪЛГАРИ
МЪЖЕТЕ БЪЛГАРИ
Не ги търсете в парламента,
че на страхливци е гнездо…
Пропадна им експеримента -
да ни затрият до едно…
Търсете звездните им знаци
в легенди стари, в стихове,
а костите по камънаци,
или на стръмни върхове!
Загинали за светла вяра,
за българската свята чест!
Гори духът им, не догаря -
в сърцето си го чувствам днес!
Не спи Балканът, глухо тътне,
припомня Ботевия глас…
Мъжете ни - до днес безсмъртни
будуват зарад всички нас…
Макар в отвъдното, до Бога -
заслужили си своя рай,
ще свирнат пак за бой тревога -
на мъките да сложат край!
ПРЕД ПАМЕТНИКА
НА ПАИСИЙ В БАНСКО
Отче Паисие, добра ти вечер,
да се изповядам искам пред теб!
Тежко е, Отче, не можем вече
да живеем сносно в този вертеп…
Ястреби чужди в небето се реят,
Пият те родова сила без свян.
С чужди огън първенците се греят,
а пък народът ни - кон оседлан…
Гледам, в очите му, сълзи потичат…
- Отче, питам, какво в мрака мълвиш?
- Ако България днеска обичаш,
трябва за нея да изгориш!
От постамента полекичка слезе,
метнал на рамо стара торба.
Той за народа си да е полезен
тръгна отново със свойта творба!…
ДЕВЕТНАДЕСЕТИ ФЕВРУАРИ
Ех, Дяконе, измислени велможи
под теб и днес за час ще повисят,
ще бърза всеки цвете да положи -
дано до подвига се извисят…
До славата ти, Дяконе, до нея,
а не до делото, или смъртта -
душите им като катран чернеят,
че тънат във разкош и суета.
Ограбили народа си до шушка,
забравили завета ти свещен -
между Исус и Юда те се люшкат -
такава демокрация не щем!
Изкуствените им слова отлитат,
а нас оставят все на кръстопът…
Венците тежки бавно се разплитат…
И все така - до следващия път…
ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ЛЕВСКИ
Заглъхнаха тържествените думи,
управниците скриха се завчас…
Парлива тръпка мина помежду ни -
от малките, до старец беловлас.
Учуден бях, че толкова младежи
покриха бързо Дякона с цветя.
До скоро смятах ги, че са невежи,
но днеска проговори им кръвта…
И старец там - със вкочанени пръсти,
сред множеството, стъпвайки едва,
смирено и набожно се прекръсти,
прошепна благодарствени слова.
До него внуче боязливо слага
кокичета на тъмния гранит.
Очите ми се пълнят с топла влага…
А Левски гледа ни със поглед впит
и мисли си навярно - как ли можем
фалшивите водачи да търпим?
Светът такъв сега е невъзможен
и скоро трябва да го променим!
ОБОРИЩЕ
На колене
пред паметната плоча
мълчат дървета, хора и скали!
Пристъпя тихо
бялото поточе
и носи мълком сенки на орли…
То носи ек
от стъпки на комити -
най - страшните
и с лудите глави…
Тук минало
и бъдно се преплитат,
застават мирно като часови!
И виждам аз
войводата Бенковски
да цепи тишината на нощта,
и думите му,
по човешки прости,
да палят огън
във ума, в кръвта!
В очите слиза
светла Свободата
и цялото Оборище
сега гори!
България, изправила главата,
към своя горд Април
без страх върви!
БЕЗСМЪРНИТЕ
Ботев!
Една сълза в очите на България,
превърнала се мигом в огнен вик,
едно сърце в гърдите на Балкана,
едно сърце -
развихрена камбана,
издигна глас и позова
народа ни на бунт велик!
И тръгнаха,
напълнили очите
с една мечта - човешка свобода,
и тръгнаха, напълнили гърдите
с презрението си към смъртта,
и падаха, и лягаха убити,
прикътали до своето сърце
не жадни за злато кесии,
а остра сабя,
бащино чифте
и детски къдрави коси…
И пътят им
назад не свърна,
не вдигнаха предателски ръце!
Българийо,
за всички векове
един поет на теб ти стигна
със свойта чета
безсмъртие да изкове!
МОЖЕ БИ
Знам, дедите страната градиха
с много обич и в тежки борби.
Завещаха ни вярност тиха?
Може би, може би, може би…
И бащите ни в строя им бяха,
но надеждата им се разби…
Ненапразно в дълга си умряха?
Може би, може би, може би…
Ний вървяхме в пътеки трънливи,
с разнолики човешки съдби.
Дали бяхме за малко щастливи?
Може би, може би, може би…
Че градим общество безобразно,
днес светът най-високо тръби!
Май наливаме от пусто в празно!?
Може би, може би, може би…
А потомците родни и скъпи
ще забравят ли наште вражди,
та живота красив да настъпи?
Може би, може би, може би…
