Георги Н. Николов

В жанровата си специфика есето, чрез философски и нравствен анализ, търси отговор на вълнуващи обществото проблеми. Може ли, обаче, провокирано от делника, то да кипи богохулно? Да се опълчва срещу гражданския модел в името на човечността? Несъмнено. Новата книга на Николай Петев - „17 есета против този свят” (1), ясно илюстрира борбения структурализъм на есеистичната материя. Отрича констативните граници на социално-политическото наблюдение. И с афористични изводи подканва читателя към размисъл. Още с първите акорди в сборника: „Встъпителни думи или защо - „против”?”, той се сблъсква с истини, които всъщност познава. С авторовата непримиримост към насаждани формули как да се живее. Как да се оценяват стойностите за добро и зло и с каква морална естетика да бъдат насищани. Все по-безпардонно незвани външни фактори изсичат епитафия върху духовния мир на личността. Подменят вековна ценностна система на националния монолит с фалшиви консуматорски цели. И обезличават „аз”-а до стадно съществуване, превръщайки страната в кръстопът за безродници. Петев е сред малкото съвременници, които противостоят на абсурдите у нас. Без стремеж да се харесва на разноликия читател, тровен от политически влъхви с кухи приоритети. От фондации и лъжепророци, впечатляващо платени с валута. Но лишени от родов корен и национална памет. За едни Николай си пилее времето. Докато ни обяснява, че сме хора с права и лично достойнство. За други е нов Дон Кихот, чието копие ще се строши в монополизираната държавна истина. За нас е търсеният честен човек. Издигнал мисълта си до подкана да тръгнем след него по страниците на книгата. Да гледаме … и да виждаме в дълбочина съвремието, което уж градим. То изяжда малките човеци, защото не са му потребни. И защото мислят. Мисълта е страшно оръжие по пътя напред и нагоре. Нейният блясък отразява библейското послание: „по делата ще ги познаете”. Кой овластен иска да бъде снет от тленния пиедестал и да се обезличи в тълпата? Да бъде награден с анонимност, вместо с „осанна”? Как да се открие равновесната точка между личност и държава в откровения антагонизъм между тях? Според автора - чрез есенцията на формулирани истини, неподвластни на време и пространство. Топосът на етнобитието е подчинен на мащабни планетарни закони. Съобразени с конкретиката на обществата, изгубени в земната плът. Наше право и наша орис е да се самоопределим. Дали ще бъдем словесни твари, родени само за да умрат. Или владетели на собствено битие, дар за добруването на всички. Посредник при избора ни е именно авторът: откровен, разбираем и близък. „Защото този свят не ми харесва. Не е претенциозно. Не е нахално. Естествено е. Този свят не ми харесва:
- защото не обича човека;
- защото българинът е унизен;
- защото не раждаме деца;
- защото подменя духовни ценности с материални;
- защото иска всичко да продадем;
- защото трябва да обичаме Русия нелегално;
- защото изстудява топлината в човешките отношения;
- защото брои само богатите за хора, а бедните за население;
- защото иска да ни откаже да търсим и намираме справедливостта;
- защото подменя приятелства с предателства. Мислиш, чеговориш с Христос, а той бил Юда.
- защото мачка мечтите;
- защото изтрива свети неща;
- защото хвърля огромни пари за опростачване на изкуството, само и само да направи хората по-елементарни и по-лесно манипулируеми.
- защото се опитва да вкарва в душите ни цинични лозунги;
- защото сблъсква религиите, вместо да направи Млечния път икона на цялото човечество.
- защото ни завива с нищета;
- защото се опитва да зачеркне паметта;
- защото иска да ни убие надеждата.
Този свят трябва да се промени.” Споделените прозрения са всъщност Чистилище. В което читателят може да прекрачи, за да прочете есетата. Или, несъгласен с реализма, стреснат от верността на казаното, да затвори страниците. И да се втренчи в някой развлекателен телевизионен канал. Остават седемнадесетте есета - иносказателна броеница от истини. От пречистена духовност и синовна жал към България. Разпната между два реликвени тротоара в едноименната творба. Именно на страната и на човешката тълпа в нея е посветил книгата си Николай Петев. Родината е представена като неделима част от света. Негов фар. Упорито прераждащ в мрака на времето нравствените ценности на забравени, анонимни вече поколения. Исторически скрижали, вдълбани в паметта чрез жертвена готовност, неафиширан патриотизъм и обич към ближния. Тук са люде с познаващи труда ръце. Според автора: достойни фаропазачи. Издигат се паметници на освободители. Мълчалива мишена за болните страсти на политически заробени потомци. Тихо звънят и глъхнат славянските „азъ”, „буки”, „веди”. В евтиния ни франкофонски албум няма място за Кирил и Методий. Вярно, преди много столетия, като два вола, орали славянската нива, за да покълнат добри семена. Че кой ги е карал, при това - безплатно? Неродените българчета, все повече от година на година, нямат нужда от писменост. Ние пък - от национална книжнина. Тя не вълнува, защото е лишена от сапунена оперетност. По страниците й вехтите Ботев, Вазов, Каравелов, Величков и кой още, не са описали нито една вълнуваща гонка с „Кадилаци”. Няма обири на банки, нито пукотевици и изнасилвания. Нито мъжествени наркобарони и апетитни мутреси. Тогава къде е пазарната стойност в написаното за някакво там робство? За горди нашенци и пролята кръв? „В България само човекът е по-унизен от българската книга”, споделя Николай. Констатацията, явно реторична, е с много дълбок контекст. Защото щрихира лика на своя народ в днешната родина. А в безоките редици: пламъка на пишещи братя. Няма го, угаснал е: „… една част от тях - не издържаха психически и избраха самоубийството, друга - взе икономическо решение: продаде се на който поиска да ги купи, трета - реши, че вече „не е изгодно да си писател”, четвъртата - болезнено изяснява себе си, петата - зарежда редовете си с душевен барут и несъгласие, но няма трибуни, шестата се дави в отчаяние и лутане”. Истините, поднесени в микс от алегория и реалност, илюстрират и авторовата монодрама. Веднага трябва да уточним, че той не се крие зад стените й. Не я ползва като извинение за оправдана апатия и хленч. А като извор за собственото си несъгласие с видяното и проумяното зад декорите на държавата. Негативизмът на обществената уродливост трябва да бъде преодолян чрез вяра във възможните промени към добро. Днес то изглежда химерично, народът - залутан в дребни теми и уплашен. Капсулиран в стремеж за физическо оцеляване. За ситост и ленно доволство. Кой ще го събуди за велики дела?
Словото, вплетено в надежда за по-добри дни. Единствено тя трасира, жалонира пътя на националното бъдеще. В неговите коловози неясно засега се чуват и нашите стъпки. Лишени от смелост пред неравностите на съдбата. Грапавините спъват, но остават назад и назад. Сякаш пред уморения ни взор като пролетно цвете избуяват мечтите от „Първият трамвай”. Осезаемо-реални и така желани, че си струва всеки да се присъедини към тях: „И трамваят излетя от релсите. Пое в събуденото ново, светло, синьо небе. И му поникнаха крила като на бял стършел. И всички ахнахме, защото бе красиво и свободно. И никой не го бе страх. Летяхме волни над живота…”
В „17 есета против този свят” Николай Петев не е продавач на надежда. Не заимства и не вписва гражданската естетика на Джани Родари в българския ден. А е ковач на верни социални прозрения за утре. Материалът, използван от него край разжареното огнище, е ръждивото ни, сломено национално съзнание. Засега. Временно. Словото е превърнато в тежък млат, под който в искри се ражда вярата за смислено бъдеще. Където отделната личност е самостоятелна частица от монолитен организъм. Дишащ в хармонията на равнопоставеност с всеки свой член и със света като цяло. Така метафората на битието добива предполагаема реалност за идващите дни. Изпълва читателите с оптимизъм. Дарява ги с право на нов живот от ново, смислено начало. В ъгъла на съвременната история остават измислени царе, месии, меценати без сърце. Остава народът, с осенени за духовното водачи. Остава България, която авторът нескрито и болезнено обича. Друг творец, за други поколения бе възкликнал пред олтара й: „Една бе ти, достойна зарад тях! И те за теб достойни, майко, бяха…” Ние днес какви сме? Дали сме различни от ослепените Самуилови войници, търсещи плахо пътя към дома? Кой знае, Николай…

1. Издателство „Български писател”, С., 2012 г.