СТРЕСНИ СЕ, ПЛЕМЕ ЗАЛИНЯЛО!
Когато един жив организъм загуби своите съпротивителни сили, той става лесна плячка на разни болести, в най-лошия случай - на СПИН. Когато един народ започне да губи съпротивителните сили на своя национален дух, той е обречен на „духовен СПИН”. Не пресилвам в аналогията, защото напоследък в българското духовно пространство се сблъскваме с десетки примери на духовна агресия или с духовно обезоръжаване.
Някога родолюбецът Иван Вазов в своята ода за Паисий Хилендарски перефразира така думите на народния будител: „Че и ний сме дали нещо на светът - и на вси славяни книги да четат!” - И ние с право се гордеехме, защото този факт компенсираше чувството ни за малоценност, наследено от робството. Така беше десетилетия …
Но преди години австрийския професор Ото Кронщайнер, /наградихме го дори с най-високия орден „Стара планина”?!/ изрече величайшата глупост, че за да ни приемат в Европа, трябва да се откажем от „СЪВЕТСКАТА АЗБУКА” и да преминем към латиница /!?/ Как ли биха реагирали на подобен съвет други народи с древна култура като гърците, индийците, арменците, грузинците например?! За да не ни смятат за „аборигени”, един тогавашен наш президент заяви пред журналисти, че „заслужава да помислим върху това предложение”. Не ни остава друго, освен да възкликнем с думите на Ян Хус от кладата: „О, свещена простота!” /в смисъл - простотия - една бедна бабичка носела и тя съчки към огъня./
Ала проявленията на духовната зараза не спряха дотук. Намериха се „модерно мислещи”, които „измудриха”, че Братята от Солун не са нищо друго, освен агенти на политическите домогвания на Византия.
Наистина, в ранните писмени паметници нe се посочва пряко българската народност на светите Кирил и Методий. Те са поданици на Византийската империя, която е многонародностна държава. Нейните граждани са гърци, арменци, грузинци, славяни и др., здраво свързани с християнската религия. Когато трябвало да прати проповедници сред западните славяни, император Михаил III казва на Константин: “Друг освен тебе не може да свърши тази работа. Иди, като вземеш със себе си брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски.” /Из „Пространното житие на Методий”/ Споменава се, че баща им бил помощник на солунския друнгарий /военачалник/, но никъде не се посочва изрично, че е грък, /както пишеше в някои стари учебници/, а само, че майка им била славянка. По-късно в старобългарски паметник от ХIII век, наречен „Житие на Константин” се казва: „Родното място на този наш преподобен отец Кирил беше триславният град Солун и беше по народност българин.”
Охридският архиепископ Димитър Хоматиян, грък по народност, съобщава за народността на Климент Охридски: „Този велик наш отец бил по род от европейските мизи, които народът знае с името българи.” А Климент е от първите ученици още преди Великоморавската мисия. Още тогава Братята са работели над азбуката, явно, предназначена за българската държава. Науката доказва, че като управител на славянската област Методий се казвал Страхота. Името Методий е приел според духовната традиция, когато станал игумен на манастира Полихрон. Има редица доводи в науката „за” и „против” българската народност на Братята, но още в Евангелието е казано: „По делата им ще ги познаете!”- Кирил и Методий създават една нова гениална азбука, която съвършено изразява фонетичните особености на славянските говори. Откъде могат да имат такова езиково познание? От солунските пазари или от децата на презрените „склави”? Или може би от прочутата Магнаурска школа? Там се изучавали древните писмени езици, но не е имало „Факултет по славянска филология”… а откъде биха знаели славянските синтактични конструкции и речников фонд, за да преведат една сложна философско-религиозна материя на един безписмен език! Така се познава само РОДЕН, МАЙЧИН език! Те са пратеници не просто на една държавническа мисия, а се борят на живот и смърт за оцеляване на славянската идентичност, без да се съобразяват дали заплахата идва от Рим или от Константинопол. Та нали на смъртния одър Кирил завещава на Методий: „Ето, брате, ние бяхме една двойка, впрегнати да теглим една бразда. Аз привършвам дните си и падам на нивата. Ти пък обичаш много планината /т.е. манастира/; но недей заради планината да оставиш своето учителство, защото чрез него можеш по-добре да се спасиш.” Сиреч, не чрез връщане и молитви в манастира Полихрон ще спаси душата си, а в неотстъпната борба с враговете на славянството. И Методий остава верен на завета, превеждайки в Моравия Библията /!/, посвещавайки ученици, преодолявайки ненавистта на немското духовенство, оставайки непреклонен дори в немската тъмница.
ПО ДЕЛАТА ИМ ГИ ПОЗНАВАМЕ! - Делата им респектираха папа Йоан-Павел II, който ги прогласи за Духовни Съпокровители на Европа.
Десетки слависти - светила от световна величина в науката - анализират и утвърждават делото на Светите Братя, но достатъчно е да припомним думите на академик Дмитрий Лихачов: „Появата на литература на толкова високо равнище, каквато е старобългарската, изглежда почти чудо. Поразява бързото й формиране и дълбочината на нейното общочовешко съдържание, сложността на изразените от нея идеи. Чудото се обяснява не само с гениалността на Кирила и Методия, които успяват не само да създадат азбука и правопис, но въз основа на българския език да създадат и великолепен изтънчен литературен език, способен да изрази и най-сложните отвлечени идеи. Чудото се обяснява преди всичко с обстоятелството, че българския народ се оказа способен да възприеме всичко това… Държавата, създадена от Аспарух, осигури успех за делото на Кирил и Методий, а дейността на Кирил и Методий запази българската държава като непревземаема ДЪРЖАВА НА ДУХА! /1980 г./
Нима ние днес ще се нагърбим да предадем отвътре тази Крепост на Духа? Нима ще допуснем - по думите на Михаил Лермонтов - „бъдният потомък да оскърби праха ни в своя стих без жал, тъй както син измамен с присмех зъл припомня баща си, всичко пропилял.” /стихотворението „Размисъл”/
Уви, вече равноускорително вървим по този път надолу. Имаме „завидни успехи” в превръщането на „Държавата на Духа” в „Държава на плътта”. Плътта, заради която избутваме все по-назад потребностите на Духа, на извисяващото Слово. Плътта, която все по-нагло и цинично доминира в телевизионните програми. Плътта, която изнасяме за европейските бардаци…
Словото, което дадохме „на вси славяни”, днес принизяваме до уличния жаргон, опростачваме го, затлачваме го все по-упорито с ненужни чуждици, дето и в Речника на чуждите думи не може да ги откриеш. Така е не само в журналистиката, прочетете „научните” трактати на модерните езиковеди и литературоведи, които най-паче трябва да бдят за чистотата и изразителността на родния език. Днес, колкото по-задръстен с чуждици е един текст, толкова за по-учен минава авторът. Още в далечната 1966 г. младият тогава поет Рашко Стойков с болка изрече:
И ми става понякога страшно,
че забравихме думите прости
и ще трябва при майките наши
с преводачи да ходим на гости.
Уви, не само в тази насока са нашите предателства. Трудно е днес да намериш българска светиня, над която някой наш лотофаг не се е изгаврил. - Не обявихме ли националните светци Левски и Ботев за типични терористи! Не поканихме ли един немски „професор” да ни разяснява „Митът на Батак”? Не обявихме ли за терорист и Никола Вапцаров - поетът , когото в десетки страни по света определят като един от върховете на хуманистичната и модерна поезия от времето на Втората световна война!?
Извършихме предателство и към славянската духовност. Заменихме морално-нравствената проблематика на славянските литератури и филми с прагматично-насилнически филми и сюжети на ужаса на американските. Отсъстват от нашите екрани руските, полските, чешките, сръбските и хърватските творби. Да споменавам ли за инвазията на англо-саксонската романистика с нейните предимно утилитирани ценности и идеи?
Не е ли духовно предателство закриването на по-малките училища по чужди указания, защото били „икономически неизгодни”. Не превърнахме ли 14 февруари едва ли не в национален празник заради свети Валентин /английски монах, венчал тайно двама влюбени/, а забравяме, че това е датата, на която се е споминал Константин Философ-Кирил. През 2005 год. забравихме да отбележим 1150 години от създаването на българската азбука.
Уви, колко съвременно звучи тревогата на родолюбеца Вазов:
Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш.
След теб потомство иде цяло -
какво ще да му завещайш?
