Димитър Данаилов

ЗИМНА РАДОСТ

Кошара, скрита в тежки снегове.
Над нея леден северняк прелита.
През неспокойни късни часове
към нея вълчи глутници налитат.

Но светло е в кошарата сега.
Тук сякаш сламата лъчи изпуща.
Овчарят, коленичил, със ръка
милува първескинята Ваклуша.

Жадуван миг! Животът разцъфтя!
Зората първо агънце донесе.
Щастлив, овчарят сложи на уста
кавал одухан – да засвири песен.

И сякаш грейна пролетта навън.
Избистри се от звуците небето.
Пак стадото разлива меден звън
над младата тревица във полето…

И сякаш няма, няма вече сняг
в полето и в косите на овчаря.
Облегнат пак на белия кавак,
той с вярното си либе разговаря.

В кошарата е топло от живот.
Кавалът щедро песента разлива.
Ваклуша лиже първия си плод
и слуша – благодарна и щастлива.

ЯВОРОВИ СКАЛИ

Стоях загледан: едностайно
вълната гонеше вълна
в море – пустинно и безкрайно.
                                        Яворов

Аз мислех, че очите и сърцето
сами ще ги открият на брега.
Тъй мислех, но открих ги край морето,
упътен от рибарската ръка.

И ето ме най-после при скалите,
където някога е спирал той
във часове, люлени от вълните,
във часове, изпълнени с покой.

Оттук е впивал поглед ненаситен
във чайките, във хоризонта син.
И ставал укротител на вълните
със нежни стихове от Ламартин.

Прекъсна мислите ми буйна пяна –
морето сякаш хвърли бял букет.
…Скали, разбрах защо сте назовани
със името на скъпия поет!

ИМПРЕСИЯ

Тя –
бялата радост от първия сняг
и тази година разцъфна в очите.
Тя –
бялата песен на първия сняг
звучи пак по мекия път на шейните.
Тя –
бялата ласка на първия сняг
пак слага чудесен кармин по страните.
Тя –
бялата нега на първия сняг,
която ни прави деца в старините.
Тя –
бялата тема за първия сняг
вълнува – като че за пръв път открита!

СЛЕДИ ОТ ЖИВОТА

Сняг, сняг, сняг.
И само сняг.
Полето –
огромен бял лист,
необхватен
дори за очите.
И руни по него.
И руни безброй:
следи от крачета на зайци,
лисици,
на птици…
Написана с руни поема:
“Следи от живота”.
Следа след следа –
на страх и на глад,
и на мъка.

Сърцето човешко –
о, само то може
следите
сега да разбира.
Да вникне във техния смисъл,
да бие неравно,
да бие тревожно
в туй зимно поле –
огромен бял лист,
необхватен
дори за очите.
И руни по него.
И руни безброй:
следи от крачета
на зайци,
лисици,
на птици…
Поема:
“Следи от живота”.
(Чете се
до новия сняг).

ПРИКАЗКА

Живяла женица
на име Мария –
от малка
все сивичка, слабичка.
С три внучки:
Адела, Диана и Ния,
тя станала даже и бабичка.

Три внучки-звездици,
три внучки-цветчета
в косите й бели закичени.
Дочакала тя и четвърта:
Жоржета –
все с бабина обич обичана.

Все будна –
крачета да се не отбият.
Понякога в тъмното плакала,
че внучка
със нейното име Мария
приживе тя не дочакала.

ЗАМРЪЗНАЛА ПТИЦА

Намерих замръзнала птица в снега.
Нечакана мъка повея от нея.
Довчера летяла и пяла – сега
крилцата отпуснати смъртно сивеят.

Напразно я сложих на моята длан,
напразно задишах в телцето й нежно
с наивна надежда живот да й дам –
крилцата висяха все тъй безнадеждно…

ПОЛЪХ ОТ ДАЛЧЕВ

Завърна се белият сняг
при белите ангели в рая.
В градини
децата играят –
два стиха
събудиха пак.

Два стиха…
И вейна тъга.
Две капки очите замрежват.
Два стиха от Далчев.
И нежност
полъхва над мене сега.

ПЪРВИ СНЯГ

Отново го гледам замаян –
вали от небето, вали…
По-хубаво бяло не зная,
по-хубаво няма, нали?

Ей, старче, каква изненада:
ти гледаш със детски очи!
А той най-спокойно си пада
и с бяла усмивка мълчи.

МАЛКА БАЛАДА

Както в старо стихотворение
пак засвири на флейта Ноември.

Замечтани се вслушват тополите,
побледняват свенливи брези.
От копнеж,
от любов,
от какво ли,
те порониха листи-сълзи?

А Ноември –
флейтистът невидим
звуци лее нашир и надлъж…
Ще посвири и ще си отиде
през ресните на ситния дъжд.

НАДБЯГВАНЕ С ВЯТЬРА

Едно момче често стои на скамейка
в забутано място на градския парк.
До него има две патерици –
едното му краче виси във въздуха,
когато се изправя.
Момчето има бяла жокейска шапка,
обуто е с маратонки,
макар че едната е ненужна.
То има фланелка “Адидас”
и джинси с изкуствени кръпки.
То има и дълги коси,
с които вятърът обича да си играе
и често предизвикателно вика:
“Момче, стани и тичай с мене,
надбягай ме!
Стани и тичай, тичай, тичай!”
Момчето затваря очи –
решително става,
набира дъх и започва да тича.
Задъхва се, свят му се вие,
но тича, тича, тича…
Извиква и пада.

А вятърът свири в гърба му,
дърпа косите му, весело вика:
“Видя ли, надбяга ме,
аз съм след тебе…”
Това момче е чудесно!
Обичайте го! Завиждайте му!
Това момче има душа на птица!

НАСАМЕ С БАСТУНА

Приятелю,
от мене неотлъчен
и по паважа, и по пътя мек.
Дори и с тебе ходя вече мъчно –
един превит от възрастта човек.
Направен си от хубав клон изящно –
и тати във ръка те е държал.
Прости ми! – често вече те изпускам,
когато съм на хлъзгав тротоар.

Приятелю, аз скоро ще си ида.
И тати с теб се раздели така.
Дано отгоре слънцето те види
във по-добра от моята ръка.
Подкрепяй в пътя новия приемник,
тъй както подкрепи баща и син.
Друг леко с тебе пътя да поеме
и дълго с тебе да върви. Амин!

БИТИЕ

И днес от буква подир буква
пак листът става синьобял.
И пак гугутката надгука
от клончето си моя ямб.

И все над масата приведен
започнах да си мисля, че
ще дръпна кордата последна
и ще умра като щурче.