ВИЕНСКО КОЛЕЛО

Веселин Чернялски

ВИЕНСКО КОЛЕЛО

Животът е виенско колело.
Потегля всеки към върха му леко.
Понесло го на своето крило -
то търси най-човешкото в човека.

Издигането - като сън красив.
Пропадането - колко много болка!
Илюзията миг да си щастлив
цена си има. Плащаш я. И толкоз.

Изкачването - всеки път различно.
А слизането - все по-тежко става.
В действителност как много си приличат
сълза на мъка и сълза на слава!

Страдание е след върха му пътят,
дори да е постлан с елмази само.
Животът нищо свое не отстъпва
без жертви, без борба голяма.

Върти ни той - и лоши, и добри,
невярващи и вярващи в доброто.
Разбираме в миг - преброил до три
е някой. И… привършил е живота…

Земята пак ще си върти след нас
унесено кабинките-съдби.
Доброто става спомен. На това
ли вечност казват още? Може би…


СТИХ

Не съм роб на стиха си,
                              а към него все бързам.
Искам той да е
                       стъпка от конски луд бяг.
Да звъни
             като палав капчук.
                                         Да отърсва
от ревера на утрото
                              сетния сняг.
Да е прост като хляба.
                                 Като сок черноземен
да събужда живот
                            и размах на крила.
Като глътка водица
                            да бъде потребен.
Да изгаря от жажда
                            зад десет била.
Да се носи в сърцето
                               като родна шевица.
Като първа любов
                         да припламва до гроб.
Да е светла сълза
                           в уморени зеници.
Да тежи
            като житния сноп…


СТАРА ФОТОГРАФИЯ

Лица - от работа изпити,
сменили грижата за миг
с усмивка. Меки са чертите.
У всеки - стойка на войник.

Събрани вкупом баби, лели
и двама дядовци добри -
от липсата си избелели
и в спомените ни дори.

До тях - разчорлени момчета
под неподкупна синева -
строени сме като в щафета,
без да съзнаваме това…


ПОЕТИТЕ НА ТОЗИ СВЯТ

Поетите не са за този свят.
Поетите не стъпват по земята.
Вглъбени и загадъчни вървят
по дирите на безсърдечен вятър.

Наметнали тържествено нощта -
все търсят в дните звън на шесто чувство.
От суета и куп добри неща
в критичен миг спасява ги изкуството.

Те нямат дори свой приличен дом -
през времето задъхано пътуват.
Скърбят или се радват мълчешком.
Стихът единствен воплите им чува.

Неразгадани, смахнати дори
са в часовете на внезапни срещи.
В очите вечно огънче гори -
за старост приютило дух младежки.

Те непохватно някак си стоят
върху дланта на вашите представи.
А се оказва - по войнишки спят
и често дори в грешките са прави.

Нерядко и куршум, за тях отлят,
или отрова им бележат края…
Поетите не са за този свят.
А той без тях какво би бил?
Не зная.


НА МАЛЬОВИЦА

Кой би разбрал, че есен вече шета
по тези ридове с мъха и клека,
ако не бяха вчера снеговете
Мальовица пак в накит бял облекли?

Ако не бяха дръзнали мъглите
да присвоят от погледи ревниво
магията зелена на елите,
на боровете - приказката дивна…

Днес Рила пак е празнична, засмяна
и слънцето с целувка скрежа трие.
Изпробвана е бялата премяна.
Остава есента да я дошие.


ПЪТЯТ НА МЕЧТИТЕ

              На художника Георги Борисов

Певецо буен, нарисувай с четката
одеждите на своите мечти! -
Червените коне с копита святкат -
препускат с невъзможното почти.
И слънцето на пари, не препича -
приятелски повело за ръка
единственото влюбено момиче…
Запява утро. Бързей на река
поднася истинското огледало
на вечно недоволната душа.
Безсънни нощи. Срещи и раздели.
И чаша вино, грабнала нощта
на твоя глас със светлото вълшебство -
удавил тежки мисли и печал.
Отново грабвай четката, маестро -
платното чака не една мечта!…


ЕСЕН

Трепетликите
трепкат лихите
под студения душ на дъжда.
падат листите -
тревночистите -
като жълти петна от ръжда.

Мъгли в ниското -
сънноклисави -
с белотата си дръзка пълзят.
Хризантемите
тръпнат милите -
потопени в тъгата сълзят.

Искри виното -
най-пенливото -
с трепет чака и то тържество.
Къси дните са.
Грабва мириса
на прибрания есенен плод.

Луди кълнове
стрелват в бъдното
в черни угари светли стъбла.
Пак възражда се
с мъка жаждата
в онзи порив свещен на пръстта.


МИГ ВЕЧНОСТ

Годините ли натежаха глупаво? -
угасват дори спомените. Гаснат.
Мечтаното проблемите изтупаха
в леглото на надеждите. Опасно е.

Отрязва някой пътя ми за връщане
към чистотата детска. Към началото.
Към смисъла на трепетите всъщност.
На любовта към празника. Печално е.

Без минало човек какво е? Нищо е.
То е усмивка, отразила жаждата
към светлина на радостта в огнището.
Достойнството на пътя земен. Важно е.

Смъртта е край или начало? Знаем ли…
Поанта е, на времето позната.
Животът е миг вечност, даден в заем и,
уж, дирите остават. А цената?…


ЗИМНО НАСТРОЕНИЕ

Виж - имаме всичко. Това е животът!
Колата е купена вчера.
Да можехме само звездите без ропот
да вкараме вкупом в килера!…

Претъпкахме с мебели, вече ненужни,
на вилата двете мазета.
И пак сме си свои, и пак сме си чужди.
Не казвай, че пак си заета!

Защо полюлеите гледат банално?
Тъй скъпи, а мигат от скука!…
Пред хората всичко при нас е нормално.
Завиждат. А вътре е кухо…

Сред толкова вещи и перчене, всъщност,
къде е сакото ми зимно?
Как искам да купя лъжица за в къщи,
но тя да излъчва взаимност!…

1980


ОТ ЛЯВАТА СТРАНА

                     В памет на баща ми

Да те чакам от долното царство
май вече излишно е.
Ти бе третия брат.
Според вашата хубава приказка -
ще убиеш ламята,
въжето ще дръпнеш с въздишка…
После лесно.
Но има ли приказка истинска?
То, въжето, не трепва…
Аз и сам ще го тегля нагоре.
Разклати го!
С години все чакам.
А кой ще оспори
тук вълшебния плод
и момата - на слънцето равна!
Аз го нося в гръдта.
А синът ми е вече за женене.
Да го видиш: левент като тебе -
и силен, и снажен!
Застарявам в очакване -
бързей е времето.
Ред и на мене е
по въжето да тръгна
и себе си сам да докажа.
Не знам само дали за сина си
съм, татко, опазил
това чудно дърво
за момента мъжествен, когато
той ще чака въжето да трепне след мене
и в пазвата
ще притиска с ръка
една ябълка златна…


УТРО В БАЛКАНА

Цяла нощ ехтя Балкана
                            в страховита канонада,
но отекваше в капчука
                            вместо ужас - светъл звън.
Диво някак и зловещо
                            мълниите без пощада -
на разстрел обрекли мрака -
                            тържествуваха навън.

В ранина, преди зората
                            да прегърне с поглед влюбен
притаената след боя
                            с небесата планина -
птича песен се усмихна
                            с глас от красота събуден
и към изгрева политна
                            плясък жаден на крила.

Слънцето целуна жадно
                            освежените поляни
и в росата звънкочиста
                            сънено лице изми.
Трепнаха цветята пъстри
                            под лъчите му засмяни.
И единствено мъглата
                            като залпов дим дими…


СЛЕД ДЪЖДА

Отзвуча на сприята смехът.
Небосводът
сетни капки сцежда.
Разцъфтяват в лунната леха
минзухари.
Плискат звездна свежест.

С бесен рев
реката кърши стан.
Коленичи пред скалите.
Стене…
Някъде щурче пак с песента
гони самотата.
Като мене.