Димитър Пейчев

***
Вън е студено, зима е още
вино червено пият от снощи.
Пеш или с коня пътя ме чака,
времето гоня все към Буджака.
Стари салкъми, сънени ниви -
в сънища тъна, в долища диви.
Кръчмата крие дръзки хлапаци,
старците с чаши, с криви калпаци.
Времето идно - късо, сакато.
Слънцето крият гарвани гладни.
Хората зяпат - сиво небето,
в тъмно където пийнали кретат.
Някой ще ревне, друг се кикоти.
Циганка черна на портите хлопа.
Майка я няма, горе е скрита.
Камъка дялан не вика, не пита.

Тъжни години - глухи и слепи.
Вятъра дири незнайни пътеки.

Февруари 2008

***
Из гънките на глухата ми памет
аз търся звуците, аз чакам гамите
на моите години ранни,
където майка ми, тогава млада,
в люлка окачена ме люлее малък
и тихо пее, и тихо ми говори,
а тейко ми се връща в двора
със чужди хора,
конете мирни от път разпряга
сред мириса на пресен хляб,
изваден в старата ни соба.
С какво ли още ги гощава баба,
когато дядо ми в одаята
захласнат шие?
И чувам мерно колелото,
на портичката някой хлопа.
Идат лелите ми строги,
с дълги рокли,
на майка ми сестрите -
искат да ме видят…

Наблизо някъде безока,
грозницата жестока,
войната броди…

Март 2008

***
Отбих си кахъра -
предците са в къра,
заровени в черната пръст.

Там, долу, в Буджака
от века ме чака
олющен от вятъра кръст.

Там зиме и лете
камбаната стене
в тъмна проточена нощ.

Окаян, заблуден,
в чужбина прокуден -
на племе отхвърлено вожд.

Април 2008

***
Очи опулила, луната недовижда
притиснати овцете във степта.
В мъглата са огънати те трижди,
пристъпват плахо и пасат.

О, степ буджакска, невъзпята,
изгазена от толкоз племена,
за българите гонена си свята,
люлка си орисана за нас!…

Април 2008

***
Чакам слънцето,
няма го още
и тъгувам във тези мъгли.
Тежки, провиснали, дебнат ме облаците
със дъждовни тъмни стрели.

Чакам слънцето…
Хайде, Божичко,
погледни ме, подай ми надежда,
виж земята как грозно изглежда,
надникни, помогни!

Чакам слънцето,
него го няма!
Аз запявам в дъждовния мрак
и прелиствам тъгата си няма
във молитва безгласна…

6 май 2008

***
            Темницы рухнут - и свобода
            Вас примет радостно у входа.
                                      А. С. Пушкин

От мъки и копнежи
измислена бе тя -
родината ни приказна
във розови цветя.

В носталгия оставени
от два безкрайни века,
за нея жално плакахме
с езика поувехнал.

А тя крещи неистово
във разпра унизена -
балканска мъченица
от паметта лишена.

О, майчице, прощавай!
В разлъка тук родени,
в игрите зли на дявола
пак жертвено сме племе.

Тъмници днес избухват,
изплъзваме се плахо
от миналото, глухото -
на съд пред светлината.