Социалната философия на руския мислител Александър Панарин

Панко Анчев

1.

Големите социални и политически мислители на ХХ век са от Западна Европа. Русия и народите от Източна Европа нямат имена, които да поставят основите на нови идейни теории за състоянието и развитието на света, за неговото обществено устройство и перспективите, стоящи пред него. Причината е в наложената като единствена държавна идеология философия на марксизма, която в тези държави трябваше да повтаря казаното от класиците на марксизма, „да се бори” с буржоазната философия и доказва правотата на системата. Протичащите там обществено-икономически и политически процеси почти не бяха предмет на истинско научно изследване. Затова и дебатите за настоящето и бъдещето, за новите тенденции в актуалния исторически процес протичаха на Запад, а не Изток. Това „свари” Русия и нейните съюзници в идеен вакуум след рухването на социализма и позволи там да нахлуят неудържимо и да се превърнат в нова държавна идеология философските учения на либерализма и постмодернизма. Светът се дестабилизира не само политически, но и идейно; той се наклони опасно в една посока и създаде лъжливата видимост, че победата над социализма е победа на либерализма над социално ориентираните идеи и теории; че изобщо липсва алтернатива във философския свят. Още по-опасно се дестабилизира идейният живот в тези държави, където през 90-те години левите и социално-ориентирани учения и идеологии почти излязоха в нелегалност и престанаха да бъдат фактор дори в научната сфера. Да оспорваш либерализма, се превърна в опасно занятие, в дисидентство и ерес, които те лишаваха от нормален живот.

Философията се ражда от живота и осмисля живота в цялата му пълнота и разнообразие, в неговото единство, но и с неговите противоречия. Когато умът на една нация постоянно работи, той винаги открива и целостта, и фрагментите, и конфликтите на националния живот, и неговото вписване в живота на човечеството. Тогава само нацията осъзнава себе си и е способна види опасностите, които са пред нея, за да намери начини и средства да им противостои. В противен случай, без тази работа на националния ум, тя неизбежно ще страда и един ден ще загине.

Умът често става жертва на инстинктите - особено на страха, породен от неочаквания обрат, на който е подложена нацията. Най-напред сякаш се стъписва интелигенцията, защото тя най-силно е засягана от социалните и политическите промени. Възможно е дори изобщо да бъде лишена от препитание, а най-често тези промени я дискредитират и тя губи предишното си място в обществото. Поради това е готова на компромиси, дори и унизителни, за да запази собственото си статукво, т.е. да й плащат заплати и не рухне в бедност. Страхът дори не й дава възможност да помисли, а камо ли да изтърпи стоварилите се върху нея изпитания и да запази достойнството си. Тогава именно настава и пренареждането с идеите. Господстващата до тогава идея е заменена с новата, която оправдава промените и установява новия обществен ред. Благодарение на този „страх”, парализирал ума на нацията, либерализмът светкавично зае господстващото си положение в Русия и дотогавашните й съюзници и започна идейното отричане на миналото.

От едната крайност се отиде в другата. И нямаше кой да каже една разумна дума, за да се забави поне пълното отрицание и разрушаването на миналото. „Специалистите” по научен комунизъм първи станаха „специалисти” по либерализъм, глобализация и постмодернизъм.

Аз говоря за България, но така се получи и в другите източно-европейски държави, отказали се от социализма и приели покровителството на Америка и Западна Европа. От гледна точка на морала това има, разбира се, обяснение. Лошото е, че този обрат разклати силно хуманитаристиката и обезсили научното мислене. Отново бе доказано, че в България няма истинска философия, а само популяризатори и резоньори, които следят новите течения и учения и бързат или да ги популяризират у нас, или да  ги приспособят към собствения си мащаб на мислене и станат техни последователи на  родна почва. И от това, разбира се, има нужда, но не е от полза за анализа на процесите в действителността, на нейната специфика и отличието й от предишните времена. Задачата на философията е да описва и анализира, а не да се затваря в конференции, за да озвучава и оправдава волята на властта в качеството си на официална държавна идеология.

Но радикалните обществено-икономически и политически промени, които настъпиха в края на ХХ век в страните от Източна Европа по същество са революция в обществената история. Тези промени поставят огромен брой въпроси са същността на социализма, за причините, поради които той рухна, както и за механизмите и идеологията, утвърдили новия обществено-политически и икономически ред. Светът се пренареди; геополитическата карта вече е друга. Това обаче се извърши по определени правила, закономерности или случайности, които не могат да не бъдат предмет на научно наблюдение, анализ и тълкуване. Социалният опит влиза в обществено обръщение и допринася обществена полза за нацията или човечеството, само ако е описан, изследван и оценен. Политическата практика, нейните идеологии и лозунги са повърхностен знак на същността на явлението. Те изразяват настроения и практики, които не са цялостни и присъщи на всички. Не са и достатъчни, за да бъдат обявявани за значими истини.

Ето как животът се превръща в тема и сюжет на философията. Не се ли превърне той в тема и сюжет на философията, изчезва не просто блясъкът и значението му, но и се изражда и лесно се манипулира от глобалната или местната власт и тези, в чиито ръце е тя в момента. Властта обикновено не иска философията да използва този сюжет или ако бъде използван, да е интерпретиран едностранчиво и изкривено, за да стане аргумент на пропагандата. И тя заменя философията с пропаганда, обявявайки я за своя официална  философия и методология, даваща й легитимност и сили да владее народа.

Краят на ХХ и началото на ХХІ век наистина дават обилен материал на политическата философия и на философията на историята да установи закономерностите в процеса, като ги опише добросъвестно и задълбочено. Факт е ново състояние не само в определен район на Европа, но и в целия свят. Преди да се зарадваме или да отричаме, трябва да видим какво е то, какво е засегнала неговата поява, какво е утвърдила и в каква посока вече се насочва историята. Българската философия не можа да изпълни тази тежка задача. Затова и у нас все още се спори дали нашият „преход” е успешен или не, как да излезем от „руското политическо и икономическо влияние” и да направим нашия нов „цивилизационен избор”. Излишно е да казвам, че подобни спорове са ненужни и не активизират работата на ума. Напротив, те само подчертавам колко ленив е българският философски ум и колко е все още далеч от проблемите, с които е длъжен да се занимава.

Това, за което говоря, не е вътрешен проблем на философията и философската общност, а проблем с особено социално значение. Нацията и обществото възлагат на науката философия във всичките й разновидности и разделения да размишлява над ставащото, да го осмисля и предлага решения. Тук е и социалното служение на хуманитарните науки, тяхната приложна стойност.

2.

Краят на ХХ и началото на ХХ век са белязани с много важни геополитически и исторически явления, нуждаещи се от внимателно изучаване и обяснение, защото са предвестници или значими белези за настъпването на нова историческа посока. Ако не бъдат описани и анализирани, няма да бъдем в състояние да предвидим какво ще се случи по-нататък.   

Аз правя този дълъг увод и го отнасям към българската научно-философска действителност, за да покажа каква голяма възможност е пропусната за идентификацията на българската мисъл и на българския ум като изследовател и творец на теории, учения и тези за развитието на обществото като цяло и на българското в частност - защото българското общество преживя и така предложи модел на радикална политическа и икономическа промяна и устройство на живот, който в някаква форма ще бъде използван и от други общества и народи. Но този опит очевидно трудно ще бъде използван, тъй като липсват тези български изследвания  , които да го формулират и обобщят. Написаното по темата е или повърхностно, или едностранчиво, или чисто пропагандно-политически и обслужващо партийни и идеологически интереси, а не истинското знание.

А може би анализът на тези процеси изисква по-широкия контекст на друга социална действително, напр. руската, в която явленията се проявяват по-широко и мащабно, засягат повече хора и се подреждат по-отчетлива и в по-висока йерархия - каквато не могат да получат в малката държава и у малкия народ. Затова те са дълбоки и проникновени в Русия и в руската философска мисъл.

Руската философия и особено руската художествена литература, напълно в духа на своите велики традиции, се заеха да разгадаят механизмите на социалното преобразование и да очертават различните перспективи пред Русия. Може би най- последователно и категорично тези проблеми бяха разработвани от Александър Панарин (1940-2003).

Руската интелигенция осъзна мащаба на ставащото като крушение на руския социално-политически идеал. Тя видя в разпада на СССР всемирна катастрофа, чиито последици дълго ще тегнат над човечеството, ще предизвикват сериозни и трудно преодолими икономически и политически кризи и ще нарушат баланса на силите, а от там и крехката хармония в света. Това съзнание е характерно за цялата интелигенция, независимо политическата ориентация на едни или други кръгове и личности в нея. За всички съдбата на Русия е лична съдба. Различията идват от разбирането в каква посока трябва да се движи Русия, дали да запази собствените си традиции, като ги обнови и обогати, или да заприлича на европейските велики сили и да насочи развитието си в посока на „модернизацията” и „демократизацията”. Т.е. изпитанията и дилемите, пред които бе изправена руската интелигенция през ХІХ век, отново възникнаха и настояваха за разрешение. Самият Александър Панарин пише в „Перспективите за възраждането на „Третия Рим”: „Размишлявайки за бъдещето на постлибералната Русия, трябва да имаме мъжеството да признаем, че либералното наследство на 90-те години поставя пред страната такива жестоки дилеми, каквито тя не е познавала от времената на Александър Невски и Дмитрий Донски”.

Русия е особен свят, който е необозрим не само поради огромната територия на държавата, но и заради величието и дълбините на нейната цивилизация. Тя е носител на специфична „руска идея”, чийто смисъл е в наследеното от Византия задължение да пренесе и съхрани православието и обедини православните славяни. Тя е призвана да отстоява срещу западния неправославен свят и да не позволява неговите идеи да разрушат човечеството. Русия е стената, в която трябва да се разбиват рационалистките, прогресистки и глобалистки набези срещу света. Тезата за „другостта” на Русия формулират руските славянофили. Николай Данилевски определя противостоянието „Русия - Европа” като главният цивилизационен конфликт между Изток и Запад. Модерната епоха с нейните буржоазни революции изостри този конфликт, прехвърли го в икономиката и идеологията, включи го в военно-политическите стратегии на държавите от Западна Европа и САЩ. Краят на студената война промени вида на проявлението и в един момент създаде илюзията, че всичко вече е приключило в полза на Запад и че такъв конфликт няма причини да бъде възобновен. Но тук проличава кой кой е сред философите и мислителите. Кой мисли конюнктурно-политически и кой аналитично в търсене на истината. Тук се вижда, че конфликтът, на който посвещава основния си труд Николай Данилевски, съвсем не е изкуствено създаден и не е плод на имперското съзнание на руснаците, а проблем на едновременното  съществуване на цивилизациите и неизбежността на тяхното взаимодействие.

Александър Панарин изследва този конфликт в условията на глобализацията и след края на студената война, когато светът изгуби единия си геополитически полюс и отрече и заличи резултатите от Просвещението. Оказва се, че е ликвидиран (може би временно) единият политически полюс на системата, а разположението на Изток и Запад, на Север и Юг продължава да съществува. Глобализмът създаде ново съотношение от елементите и структурите на предишния свят. Това съотношение породи нови идеи и идеологии, нови методологии на изследването им. И нова взаимоотношения между хората, резултат от нов морал и ново устройство на обществения живот. Разрушаването на просвещенската парадигма и налагането на постмодернистки образ на света отключи задръжките, които просвещенската социална държава имаше, и задълбочи неравенството между центъра и периферията на системата.

3.

Просвещението оформя парадигмата на социално-икономическия живот в Европа през ХІХ и ХХ век, като създаде неговия морал и етични норми, разбирания за човека и обществото. За Александър Панарин Просвещението е повратен момент в човешката история, едно от най-градивните явления в нея. Именно Просвещението е положило основите и е дало насоката на човечеството в продължение на два века и е осъществило небивал прогрес в развитието му, утвърдил е основните ценности, които вече не могат и не бива да бъдат елиминирани.

Тук трябва да направим едно сравнение между концепцията на Александър Панарин и славянофилите относно значението на Просвещението и породените от него тенденции в историята. В своите изследвания Панарин тръгва от славянофилството и в голяма степен е негов продължител. Славянофилите виждат източника на бедите, които тегнат на Русия и славянството и пречат за осъществяване на идеята за общността на всеславянството в рационализма и либерализма, родени от Просвещението. Това, което идва от Европа, е продукт на Просвещението. То утвърждава новия тип буржоазна личност, осъзнала свободата като свое изконно право на неприкосновеност и възможност да избира начина и мястото си на живот. Тази свобода му се доверява и чрез всеобщото избирателно право, парламентарната република, отделила от себе си Църквата. Просвещението окончателно прави личността рационалистична, освободена от религията, възприела за своя вяра прогреса и разума. Славянофилите предупреждават за опасностите, идващи  от новата идеология. Тези опасности произлизат от характера на новата епоха, допуснала да бъдат разрушени изконни ценности, върху които се крепи руският и славянският свят.

Александър Панарин живее в друга епоха и в друг свят, развил се и получил своето настоящо изражение благодарение именно на Просвещението. То се оказа по-силно от предупрежденията на славянофилите, по-жизнено и устойчиво от техните идеи за обществото. Историята предпочете пътя, който начертаха либерализмът, рационализмът  и прогресизмът и не се вслуша в тревогите на руските философи от ХІХ век. Това създаде нова обстановка, която изследва и Панарин.

Тази ситуация е ситуация на установените норми и правила, с добродетели и практики, които са дали определен резултат и чиято промяна неизбежно разклаща системата и предизвиква неувереност и тревога за бъдещето. И ето че и тя в края на ХХ век е подложена на атаката на постмодерната епоха - при това по същия начин, както Просвещението нахлу в руския свят и разруши неговия дворянско-славянофилски модел. Глобализацията и постмодернисткият либерализъм предложиха нова парадигма на самото Просвещение, показаха го от друг ъгъл. Идеолозите на глобализацията видяха в него моралната пречка за преобразяването на света след края на студената война, защото неговата социална държава ограничава разгула на капитала и му пречи да постига лесните си печалби. Капиталът и буржоата повече не желаят да им се слагат задръжки, за да признават правата на бедните. За тях единствено важна е волята на пазара, където според тях се проверява кой е жизнеустойчив и способен на оцеляване. Глобализмът следва философията на социалния дарвинизъм. От това именно се страхуваха руските славянофили през ХІХ век. Опасенията им се сбъднаха и няма как да не признаем, че това стана и чрез Просвещението, с неговата „посредническа” роля. Свободата, която то даде, с изроди до състоянието, което ние и Александър Панарин наблюдаваме в края на ХХ век. А това стана възможно заради самата същност на Просвещението, на неговия дух: „Просвещението се оказа този етап на секуларизацията, на който благодатта бе заменена с прогреса, но нейният универсален духовно-възвишен характер още не бе изгубен и намери в прогреса превратната форма на своето проявление”.

Александър Панарин е прав, че ние вече трябва да разглеждаме Просвещението от гледната точка на постмодернизма и глобализацията, за да получим по-надежди способности да го оценяваме по достойнство, а не емоционално или от позициите на ХІХ век. Защото чрез него е по-лесно да оценим днешното състояние на човечеството. Виждаме, че развитието съвсем не е прогресивно, а напротив - регресивно, водещо до разрушаване на морала, до обезценяване на ценностите и до търсене на идеология, която да ги оправдае. В този смисъл Панарин взима Просвещението като отправна точка за оценка на актуалната ситуация и тенденциите в развитието. Тогава то дори се превръща в солиден нравствен жалон, опорен пункт на демокрацията и солидарността между хората. Отдалечаването от него води до тежки последици, до обезценяване на човешкия живот и опорочаване идеята за прогреса в развитието. Ние днес не сме в състояние да усетим какво е означавало това за славянофилите през ХІХ век, когато са наблюдавали навлизането на новите производствени отношения и появата и активизирането на новия тип личност. Тяхната драма е изразена в съчиненията им, ала ние знаем каква е нашата драма и тя е по-важна за нас. По важна за нас е тази, която сега изпитват хората по света в резултат на протичащите процеси на глобализацията.

4.

В какъв свят живеем? - това е главната тема в научно-изследователската дейност на Александър Панарин. Панарин описва този свят в неговото динамично развитие, като процес, като движение от едно състояние в друго. Този подход му дава инструментите, за да установява и причините, които го пораждат, да види и сходствата с аналогични процеси в миналото заедно с техните идеологии и движещи сили. Той анализира преди всичко ситуацията в Русия, но констатациите му в общи линии се отнасят до целия свят - или поне до Европа, където условията на живот и традициите на отделните народи са доста сходни. Спецификата на геополитическата ситуация на Русия в постмодерния свят, белязан от глобализацията, определя същността на геополитиката като цяло, дава тон в симфонията на историческите процеси. Всяка промяна в Русия или с Русия е промяна в целия свят и с целия свят. Разпадането на Съветския съюз и либералните реформи в руската икономика и общество произведоха нова международна ситуация. Русия отново, както през ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ век, е изправена пред дилемата: да запази своята цивилизационна уникалност или да се примири с евентуалния си статут на „част от Европа” и да започне да подражава изцяло на западноевропейските народи и държави.

Националният избор на Русия действително е избор на целия свят. Дори и когато е сравнително слаба, Русия играе съществена роля в геополитиката и нито един сложен международен конфликт не може да бъде разрешен без нейната намеса. В случая обаче ние се сблъскваме с интересна ситуация. Русия търпи върху себе си радикалните изменения в света и сама става жертва на глобализма и постмодернизма. Крахът на  социализма и разпадът на Съветския съюз е също резултат от това, което донесе разрушаването на парадигмата на Просвещението. Защото самият социализъм е продукт на Просвещението.

Крахът на руския социализъм и разпадът на Съветския съюз са изключителни геополитически събития, но те до голяма степен имат обективен характер и не бива да се смята, че окончателно са решили съдбата на Русия, а и на останалите народи и държави от Източна Европа. Светът тепърва „се намества”. И Александър Панарин именно поради това толкова задълбочено търси мястото на Русия.

Според Александър Панарин Русия не бива да възприема идеологията на глобализма и постмодернизма, защото тази идеология е нехуманна и отричаща изконни човешки ценности, присъщи на руското съзнание и руския свят. Постмодерният капитализъм изгуби способността си да работи и постоянно да търси нови възможности за производство на стоки, както и да усъвършенства чрез т. нар. „социална държава” механизмите за разпределението им. Той се изражда и започва да става опасен. Егоизмът го роди, но егоизмът го и убива. Жаждата за лесни печалби го направи ленив. Той търси възможности за бързо натрупване без сериозни инвестиции и грижи за хората. Пък и те не са му вече необходими, тъй като пазарът се премества във фондовите борси, а там не се търгува с индустриални стоки и работна ръка. Заетите с това ново „производство” на пари чрез пари са малко на брой. За останалите никой не се грижи и не им осигурява „екзистенц минимум”, за да не умрат. С тях да става каквото ще. Създава се цяла „индустрия за развлечение”, която да притъпява социалните напрежения и да смазва социалните съпротивителни сили у личността. Личността е пречупена и смазана. Наркоманията има за цел именно да заличи социалната чувствителност и да създаде илюзията за друга реалност, където всичко е красиво и лесно. И индустрията за развлечения, и наркоманията са полета за печалби.

Това е новият „западен” образ на капитализма, претендиращ за универсалност и безалтернативност. Пътят до него обаче е дълъг и сложен, свързан е с идейни трансформации и лансиране на нови философски теории и учения. Формира се нов начин на мислене, който трябва да формулира и изрази тези идеи, да ги направи достъпни и общоприети, за да въздействат безпрепятствено. С тази задача са се заели „нелегалните „организатори на света”, както ги нарича А. С. Панарин. И той открива поразителни сходства между тези нови „организатори на света” и онези, които в началото на ХХ век подготвиха идейно и организационно и осъществиха социалистическата революция.

А. С. Панарин привежда много примери, за да покаже и докаже това сходство. И то наистина е безспорно. Но защо се получава то и какво означава?

Не всяка идея за радикално преобразяване на света е революционна. Тя става такава, едва когато бъде възприета и осъзната като такава от двигателите на революцията, от тези, които имат нужда от нея, за да мотивират своите действия и внушат на последователите си необходимостта от революция. Идеята трябва „да влезе” в революцията, за да се превърне в революционна и след нея да тръгнат хората. От своя страна, самата революция се нуждае от идея, която да я подготви и легитимира и привлече към нея последователи. Такава е задачата на идеолозите, които знаят кое на кое подхожда и може да свърши работа.

Всички революции от Модерната епоха си приличат по това, че идват с претенцията, че носят нови блага на хората и отричат неморалната система, която пречи на нормалното развитие и прогреса. Разбира се, причините, които ги пораждат, са различни, но и тях Маркс сведе до няколко и те са валидни за всички. Ето защо не е необходимо да се очаква друго говорене и друга идейна мотивация. А щом е така, не е необходимо да се появява друг тип идеолози.

5.

И Просвещението, и постмодернизмът спорят с християнството и отричат негови основни постулати. Това е общото между двете взаимоотричащи се епохи и идеологии. Капитализмът е враждебен на християнството, защото се основава на егоизма. Парите са неговия единствен бог. Пари не се печелят със смирение, доброта, любов и покаяние. Парите за буржоата не са средство за живеене, а страст, която го обсебва изцяло и от която е напълно зависим. Никога преди това не е имало такова отношение към тях, макар стремежът към лично забогатяване и материално охолство да е човешко качество.

Капитализмът не смее да декларира своя атеизъм. За разлика от него социализмът открито обяви, че не само не вярва в Бога, но и смята религията за „опиум за народите” и ще преследва всеки, който се поддава на нейните „заблуди”. Но в крайна сметка няма никакво значение дали преследваш Църквата или просто я пренебрегваш и лицемериш с нея - преследва се една и съща цел и резултатът е един и същ. В двата случая удобството и стимула ти го създава протестантската етика, а също и неоезичеството, които прокламират, че „всичко е позволено” и узаконяват стремежа към богатства с цената на всичко, дори и създаването на „земен рай” без Бога. Не е случаен разцветът на езотеричните учения и тайните общества, целящи да ерозират и опровергаят не само християнството, но и всички големи традиционни религии.  

Логиката на историята обаче не позволява немотивирани и безпричинни резки обрати в начина на мислене и в основните морални ценности, крепящи личността и обществото.

А. С. Панарин отбелязва: „Просвещението във всичко полемизираше с християнството, но съхрани неговите установки, свързани със смисъла на историческото време, вървящо в западна посока. Всичките идеологически проекти на Просвещението така или иначе възхождаха към единния християнски проект - придобиването от човечеството на обетованата земя - крайният пункт на хилядолетното историческо странстване” („Искушение глобализмом”,с. 19, М., 2000). Просвещението знаеше, че не бива да преодолява и отрича тези постановки, защото те са залегнали в основата на човешкото възприятие за времето. Но знаеше още, че това непременно трябва да стане в хода на самата история. Социализмът е усъвършенстваният просвещенски модел, доразвиващ смисъла на историческото време и предлагащ нов „край на историята”. Този край трябва да настъпи по човешка, а не по Божия воля, неговите материални измерения са подвластни на човешката воля и зависят от този, който ще сложи край на „експлоатацията”. И това трябва да стане по възможно най-бърз начин. Крайната цел е толкова примамлива и агресивна, че изисква изключителна воля и настоятелност, за да бъде осъществена от всички. Никой няма право да се отказва от нея, да възпира нейното постигане или дори да я подлага на съмнение. Това е истински „идеологически фундаментализъм”, който, както твърди Ал. Панарин, е присъщ повече на атеиста, отколкото на вярващия, защото „вярващият може да се уповава на Бога и да не ускорява хода на историята, но на атеиста не е дадено такова утешение - от тук и неговото специфична тревога и „сърдечно нетърпение”".

А. С. Панарин оценява студентските вълнения във Франция през 1968 г. като „последен опит да се съхранят универсалиите на модерна, обединявайки „новите” леви от целия свят в единството на посткомунистическия и посткапиталистическия порив”. Но ние, все в духа на Панариновата теория, следва да видим и в чешките събития от същата година проявлението на този порив - този път на Изток. 1968 г. наистина се превърна в граница между епохите на модерна и постмодернизма. Тези опити бяха неуспешни и от тук насетне пътят към глобализма е отворен. Светът не успя да съхрани просвещенската парадигма и изгуби мащаба на Просвещението. Започна „постмодернисткото разрушаване на единното Голямо пространство, заменено с „мозайката на културите”. Това означава, че е разрушено и Голямото историческо време, „свързващо началото и финала на човешката драма на Земята”.

Започва животът на кратките мигове и ниските цели.      

Демонтажът на просвещенската парадигма намира най-силното си приложение в разрушаването на ценностната йерархия и размиването на границата между доброто и злото. За добродетели се утвърждават провъзгласени от християнството смъртни грехове. И всичко това се прави под прикритието на защита правата и свободите на гражданите, на „толерантността” между половете и етносите. Прокламираното от Просвещение право на гражданина да бъде свободен по рождение се изражда в правото да се намесва в Божиите дела, да изменя природата и човека.

„Днешната глобализация, отбелязва А. С. Панарин, е паразитна: тя протича за сметка на разрушаването на това Голямо пространство - време. Елитите придобиват целия свят - освобождавайки се от националната принадлежност и свързаните с нея задължения. Те могат да правят това, само като последователно разрушават националните пространства и суверенитети. Но демонтажът на единните национални държави лишава народите от единното голямо Отечество, заменяйки го с новоназовано и регионално местничество.” Човекът престава да е ценност сам по себе си, а заедно с него и националната държава престава да бъде политическата организация на свободните и равноправни хора от една нация.

6.

Войната срещу Просвещението, която глобализмът и постмодернизмът водят, не е само в сферата на теорията и морала. Тя се превръща, както подчертава Александър Панарин, в глобална гражданска война.

Краят на студената война сложи началото на глобалната гражданска война, на война между елитите и останалите, между богатия Север и бедния Юг и изостри до крайност вечната война между Изток и Запад. Тя е проявление на този именно егоизъм, който породи и утвърди капитализма, но вече изострен до крайност поради липса на каквито и да било задръжки. Социалната държава ограничаваше егоизма, вкарваше го в приемливи рамки и го задължаваше да работи и за тези, които са бедни и социално немощни. А такива са значителната част от човечеството. Сега тази част е застрашена от унищожение, от гладна смърт дори. Войната е нестихваща и непримирима. В нея е заложен и целият смисъл на глобализма и постмодернизма.

А. С. Панарин уточнява, че по същество студената война също е форма на гражданска война. СССР е на страната на бедните, а САЩ - на богатите. Победата на САЩ е победа на богатите. В оценката си за глобалните явления Панарин, макар да не е марксист, възвръща и използва марксисткия анализ и оценки на явленията и събитията. Така той откроява класовия, а не „цивилизационен”, както се опитват да докажат някои, характер на явлението, за да разсее илюзиите. Панарин не говори за „пролетариат” и „буржоазия”, а за бедни и богати. Днес класовата борба се води между тях.

Не навсякъде тази война се води с оръжие и боеприпаси. На много место по света се водят такива войни, но главната е с „мирни” средства, под прикритието на принципите за пазарна икономика, права на човека, толерантност, екологически стандарти, чужди инвестиции, политически машинации, толериране на определени режими, насаждане на културологични модели. „Става дума, казва А. С. Панарин, не за икономическа демокрация за масовите потребители, за които е достъпно онова, което преди е било достояние на малцина, а за истинска икономическа контрареволюция, за възстановяване икономиката за малцината.” Повсеместното въвеждане на пазара практически изключва от него огромна част от населението поради невъзможността им да купуват и продават. Именно пазарните отношения, необходимостта да купуваш и продаваш деиндустриализират цели райони по света, които не са в състояние да произведат стоки, конкуриращи производството им в богатия Север. Това лишава милиони от поминък и ги обрича на глад. Националната буржоазия няма грижата за тях, а националната държава и там не е социална, поради което отпада нейното задължение да гарантира правото на труд и живот на своите граждани. „Най-новата стратегия се състои в прехода от производството на печалби в хода на масовите евтини продажби към производството й в рамките на новия икономически феодализъм. Обслужването на един богат клиент може да донесе печалба, превишаваща продажбата на евтини стоки и услуги на стотици бедни клиенти; при това се получава още и невиждана преди икономия на усилия и време.” Ето същността на постмодернисткия капитализъм и на запалената от него глобална гражданска война.

Така наречената „икономика на знанието”, „наукоемката икономика” е всъщност ленива икономика, предназначена за бързо и лесни печалби при минимум разходи. Тя не се нуждае от сериозни инвестиции, които се възстановяват бавно и мъчително. Това е според А. С. Панарин нов тип феодална икономика. Състоянието на 358 най-богати глобални милиардери се равнява на общото богатство на 2.3 милиарда бедняци, съставящи 45 % от населението на планетата. Нали е по-лесно да се обслужват тези 358 човека с техните претенции и капризи отколкото милиардите бедни хора, които просто искат да бъдат нахранени. Можем да си представим какво означава това. И какви са целите на глобалната гражданска война.

За класическия капитализъм народите са работна ръка, потребители и охранители на националните граници. С отпадането на социалната държава и утвърждаването на постмодернистката икономика и отмяната на националните граници „останалите” изгубват функциите си и съществуването им става безсмислено. Да става с тях каквото ще - това няма никакво значение и никой не бива да се застъпва за тези, които сами не са в състояние да се справят с трудностите.

Едно от най-ефективните средства при воденето на глобалната гражданска война е разколебаване на понятията „народ” и „национално”. То се извършва уж с цел да се улесни сближаването на народите и се премахнат противоречията между тях. Въвеждат се „критерии” за жизнеспособността и необходимостта от определени народи, за това дали принадлежат към „традиционното мнозинство” или са на страната на „либералното малцинство”, т.е. в крак с времето. Един от тези критерии е отношението към холокоста през Втората световна война или към принципите на т. нар. „отворено общество”. Всичко, което е от миналото и което се определя като „традиционно”, пречи на приспособителните способности на обществения организъм и трябва да бъде отхвърлено и напълно забравено. Само така обществото щяло „да се отвори” към новото и „прогресивното” и да стане част от глобалното.

За тази цел е създадена не само идеология, но и културна индустрия и стандарти в образованието, които да притъпят националното и „изтеглят” обществата (които са способни, разбира се) към обетованата земя на глобализма. Т.е. към американския глобализъм. Но това се отнася и до „традиционна” Европа. Тя също се нагажда към новата парадигма и за да бъде на страната на победителите в глобалната гражданска война, приема условията на глобализма и постмодернизма. Но Панарин посочва и една важна особеност на западноевропейската действителност, в която съжителстват различни равнища в социалния живот: прединдустриално, индустриално и постиндустриално. Т.е. това са новите съставки на обществото, приети от силната имиграция, идваща от страните на третия свят, а през последните 20 години и от Източна Европа. Признанието на редица западноевропейски държавни ръководители, че мултикултуралната политика се е провалила и че Европа трябва да скъса с досегашната търпимост към имигрантските вълни откъм Юг и Изток, говори за изострянето на процесите и ожесточаване на „военните действия”. „Предишната „желязна завеса”, отделяща Изтока от Запада, рухна. Новата, още по-непроницаема, се спуска на нова идеологическа основа  - обикновения расизъм.” Имиграцията е все пак някакъв вариант за оцеляване на част от  застрашеното „изостанало” население от бедните райони на света. Сега тази възможност се затваря с новата „желязна завеса”. На мястото на социалната държава се въздига новата расова държава на избраните.

Според Александър Панарин днес се сблъскват два имперски проекта: „империята на богатите, превърнала се в тяхна диктатура, тяхна преграда пред света на отчаяните  от нищетата, и империята на бедните, която трябва да стане тяхна защита и наказващ меч”. Картината е проста и ясна. Но Панарин продължава: „Днес не Западът се бори с Изтока, а новите богати, скъсали напълно с традициите на продуктивната икономика, се борят срещу новите бедни, експроприирани в хода на световната либерална реформа и унищожаването на голямата социална държава”. Срещу държавата на свръхбогатите единствена може да застане свръхдържавата на бедните. Всички останали варианти според А. С. Панарин са или преходни, или лъжливи.

Днес се решава кой в коя държава ще бъде. И как ще завърши техният глобален свръхдвубой.

7.

Картината, която Александър Панарин очертава, е обективна и е породена от самата същност на капитализма и в класическия, и в постмодерниия му вариант. Голямата му беда е, че не е в състояние да разреши проблема за справедливото човешко съществуване. Капитализмът никога не е признавал правото на всички да живеят в мир, равенство, братство и справедливост, макар да излезе на историческата сцена с тези именно лозунги. Благата не са за всички. И ето, макар да разрушава социалната държава, западният капитализъм все пак е принуден да се съобразява с нуждите на бедните, но както подчертава Панарин, на своите бедни. Материалният прогрес, поддържането на високото равнище на живот изискват огромни ресурси. Проблемът обаче е, че тези ресурси се намират на териториите на бедните и онеправданите народи и държави и няма как да бъдат преместени от там. Тогава изниква необходимостта да се овладеят тези територии, да се подчинят и използват за нуждите на „златният милиард”. Там, на Юг, живеят хора, които също се нуждаят от тези суровини, но на тях трябва да им бъде внушено, че са недостойни да ги ползват, за да не се съпротивляват и пречат на изпълнението на набелязаната стратегия. Оръжието и терорът не са достатъчни, за да преодолеят тази съпротива. Затова се води и ожесточена идеологическа война, която трябва да дискредитира народите в собствените им очи, да им докаже, че са негодни и че са длъжни да работят са общочовешкия прогрес, като отдават всичко на богатите и силните.

А. С. Панарин смята, че срещу тази сила може да се бори не друга икономическа и военна сила, съревноваваща се по физическо величие, а „държава - социален антипод, представляваща интересите на унижените и оскърбените“. Това е изключително важен момент в теорията на Панарин за съвременния глобализъм. Защото другата физически, икономически и военно силна държава ще повтори амбициите и постъпките на Америка и нищо няма да се промени. Един хегемон ще замени друг, а от това няма никаква полза за човечеството. Изходът е, в крайна сметка, в новата парадигма на системата или изобщо в утвърждаването на нова социална система, в която едните не живеят за сметка на другите.

„Да реабилитираме бедните!” - това е лозунгът, който А. С. Панарин издига. Панарин възлага на бедните да променят статуквото на постмодерната епоха и да придадат друг образ на света. Защото сега противоборството не е просто между Изток и Запад, между Морето и Континента, а, както вече стана дума, между бедните и богатите. Това са принципно нови коалиции в принципно ново разположение на силите в света в принципно ново геополитическо и историческо поле на проявление на конфликтите.

Бедните ще бъдат реабилитирани едва когато се създаде една нова свръхдържава на бедните и унижените, която по същество ще бъде нов етап в човешкото развитие, реакция на егоизма и либерализма на новите богати. Тя ще е политическата материализация на антиглобалистките идеи така, както пролетарската държава от началото на ХХ век материализира идеята за пролетарската солидарност. Александър Панарин вижда в Русия нагласа, сили и възможности да осъществи такава свръхдържава на бедните. Основание му дава особената същност на руския човек, на руския работник, на самата руска идея. Руският човек е състрадателен, винаги готов да помогне на нещастия и нуждаещия се. А такива в съвременния свят и в Русия преди всичко има все повече и повече.

Либералната идеология по начало смята, че на нуждаещия не бива да се помага чрез подаяние, а като му се дадат възможности да развие своите предприемачески способности и се открият пред него условия за „бизнес”. Успелият в бизнеса е успял в живота. Хората обаче са различни и по цял свят са малцинство тези, които притежават мениджърски качества и умеят „да правят бизнес”. Т.е. стремежът към пари, печалби и богатство е желание за по-добър живот, но той не е качество, на което трябва да се придава всеобщ задължителен характер.

Краят на студената война донесе нов вид бедност и социални страдания в целия свят, но най-вече в Русия и в страните от Източна Европа. Тази бедност не е обичайното състояние на милиони в Африка и Азия, присъщ начин на живот, а трагедия за живелите осигурено, не особено богато, но достатъчно сигурно, за да не чувстват въпиюща нужда от блага и трупат печалби. Либерализмът и глобализмът, унищожавайки индустрията и социалната държава, изхвърлят буквално на улицата довчерашната „средна класа”, лишават я не просто от средства за препитание, но и от перспективи за социално осъществяване. Това са все хора образовани, с професии и постижения в тях, доказали способности и умения. Новото време ги прави аутсайдери. Аутсайдери са и техните наследници. Тази бедност Александър Панарин нарича социална катастрофа.

Реабилитацията на бедните означава да се възвърне човешкото достойнство на хората, като бъдат избавени от постигналото ги ново унизително робство. Новият тип държава, за която призовава А. Панарин, носи от белезите на традиционната буржоазна социална държава, но се различава от нея по това, че грижата за бедния е нейна основна грижа - където и да се намира той. Класическата социална държава е държава на преразпределението на остатъка, който в някаква степен е излишен за капиталиста. Това преразпределение се означава гръмко като солидарност, но всъщност е милостиня. „Държавата на Панарин” изцяло е обсебена от грижата за човека, за да бъде той не просто лишаван от блага, но и от възможности за социално осъществяване. Тя поставя социалните и моралните проблеми над икономическите.

„Времето изисква появата на нов вид обществено производство - социалното, специално ориентирано към човека. Социалната реабилитация, както и социалната защита, престават да бъдат нещо спомагателно, само допълващи магистралните направления на обществената практика” - ето същността на парадигмата, която предлага А. С. Панарин.

Адептите на либералната икономика (у нас те наричат себе си „дясно мислещи”) непременно ще възразят, че, за да има какво да се разпределя, е необходимо да се произвежда - при това в големи размери, за да е достатъчно за всички. Но и сега се произвежда достатъчно за всички, но не се разпределя така, че да няма бедни. Следователно, проблемът е в основният социален принцип, върху който е изградена и функционира държавата, а не върху видимата икономическа логика, обслужваща ограниченото господстващо малцинство на планетата. Такава социална основа на новия тип държава е според А. С. Панарин християнството с неговата етика и християнската любов. Само християнската любов е в състояние да преобрази човека, обществото и човечеството и направи света справедлив.

8.

Руската философска мисъл изследва руския национален характер в неговите проявления чрез художествената литература. Най-вещите анализи на руския дух, мисъл и разум са направени върху анализа на творбите на великите руски писатели. В много случаи философските, социологическите и политологичните анализи откриват повече дълбочини и богатства в художествената литература отколкото това е възможно за литературоведските изследвания. В това няма никакъв парадокс, а само закономерност, тъй като народният дух, общественото съзнание, националният ум се изразяват в и чрез литературата и изкуствата, а не в емпиричните факти и документите на времето.

А. С. Панарин предлага интересен и неочакван прочит на А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Н. В. Гогол, Ф. М. Достоевски. Той притежава тънко естетическо чувство, което, съчетано с аналитичен и проникновен ум, открива невидимите съкровища в творчеството на тези велики писатели. Великите писатели са не просто неоценима „база данни” както за епохите, в които са творили, така и за изконните особености на човешкия дух и общественото устройство, за закономерностите на историческото развитие. В същото време те изразяват и истини, които са непреходни. Техният художествено-естетически анализ е знак на времето, но и на непреходността.

Този тип анализ изисква, разбира се, определен начин на четене, съсредоточаващ се на свидетелствата, които текстът и цялото творчество на автора, а и неговата биография и документите за него, съхраняват паметта за социално-политическата действителност и за отношението на обществото и нацията към нея. Начинът на мислене е най-точният показател за състоянието на обществото, за нагласите и равнището на общественото съзнание. Всеки отделен голям писател съсредоточава в себе си някакво или няколко основни национални и социални качества и изразява някаква страна от националния дух, самият той е характерният за обществото начин на мислене и възприемане на националния свят и света, в който нацията съществува и с който взаимодейства.

А. С. Панарин определя Пушкин като „възсъздател на руското национално единство”, т.е. като изразител на това единство и на процесите, които то преживява в своето раждане и утвърждаване. Всяка зряла национална литература има подобен писател. За българската вероятно това е Иван Вазов! Пушкин (както и Иван Вазов)  свидетелства и изразява завършека на процеса, т.е. неговия зрял стадий.

Пушкин изрази една изключително сложна и драматична епоха - епохата след Петър Първи. Реформите на Петър Първи разделиха руското общество и руския народ на западници и славянофили, т.е. цивилизационно и това разделение продължава и до наши дни. Това бе цената на грандиозните икономически, политически и социални реформи, чрез които Русия влезе в Модерната епоха и съхрани своето господстващо величие в Европа и света. Историята често налага, особено в подобни епохи, такива изпитания. За да даде нещо, тя отнема друго и така съхранява равновесието. Но разделението, което изправи едни срещу други не конфликтуващи по принцип социални групи и съсловия, по новому раздели нацията според това дали се одобряват или не модернизирането на страната по европейски начин и скъсването с изконните традиции. Нацията, още повече великата нация, не може да съществува в такова разделение. Тя по всякакъв начин се стреми към възсъединение и възвръщане на силата. Пушкин е този, който според А. С. Панарин изрази това ново национално единство.

Процесът на възсъединяване обаче е твърде сложен, мъчителен, неравномерен  и продължителен. Той не може нито да бъде обяснен, нито оценен еднозначно, защото не върви в една линия, не протича леко и не дава хармонично оформени  резултати. В този смисъл и Панарин оценява действията на Петър Първи: „Парадоксът на Петровото реформаторство е в това, че едновременно го е съпътствало и културното унижение на руснаците, превръщани в епигони и подражатели на Запада, и по небивал начин ги е възвеличавал заедно с въздигането на величавата и страшна държавност”. Той промени държавата, но запази и дори увеличи преклонението пред държавността. Можем да си представим каква колосална воля е необходима, за да се разруши държавното устройство на „традиционна” Русия и се изгради ново, по нов начин организирана и управлявана и с нова държавническо съзнание държавна машина. Какви жертви е изисквало това, каква борба вътре в обществото се е водела, какви омрази е предизвиквала тя. Но как да си представим как всичко това се е преродило в единство и ново могъщество?

Според А. С. Панарин войната на Наполеон срещу Русия е отрезвила западниците, накарала ги е да погледнат трезво на идеите, идващи от Европа и да осъзнаят, че сляпото подражание няма да доведе до нищо, тъй като Русия е цел на Европа и противоборството на Европа срещу Русия никога  няма да престане. От друга страна тази война доказва на славянофилите и изобщо на привържениците на традицията, че в културно и идейно отношение Русия може да противостои на Европа не само с фолклора, а преди всичко с равностойна по значение и сила единна всеобхватна национална култура, изразяваща руското национално съзнание в пълния му обем и могъщество. В основата на тази именно култура е Александър Сергеевич Пушкин. Той бе този необходим гений „с небивала творческа мощ”, който да изведе културата от нейното провинциално-подражателство спрямо европейската и да я направи самостоятелна и сама да влияе на другите.

А. С. Панарин обяснява откъде идва силата и самочувствието на Пушкин. Обяснението е в това, че великият поет „проблема за руската самобитност и своеобразието на руската национална съдба и характер  разрешава не с етнографски ключ, а с цивилизационен. На Запада като на Първи Рим той противопоставя не романтизирания етноцентризъм, а православието като равно по величие на цивилизационната традиция, възхождаща към Втория Рим - Византия”. Голямата заслуга на Пушкин е, че естетически показва дълбоката православна същност на Русия и руския народ и произтичащите от това нравствени качества на националния характер. Православието не само облагороди, по думите на Панарин, руската държавност, но и отвори възможността да се интегрира западното просвещение в руската култура и да бъде преработено в канона на източно-православното християнство. В това е историческата роля на Русия и руската култура. И Панарин допълва нещо изключително важно: „Но Пушкин видя в Русия не Третия Рим, а Втория Рим - православната цивилизация, имаща общи корени със Запада и равностойна с него”.

Русия, посочва Панарин, не може, а и не бива, нито да се отграничава с високи стени от Запада, нито да му подражава сляпо чрез пасивните си епигони. И в двата случая катастрофата е неизбежна. „Пушкин ни показа пътя за разрешаването на тази антиномия:  да се води диалог с първия Рим от позициите на втория Рим, имащ зад себе си грандиозно цивилизационно наследство, велик духовен източник - православието.”

Това важи и за България като принадлежаща на всеславянската православна цивилизация! Анализът на Панарин ни убеждава в това. Този анализ е полезен и за нас българите, като ни показва как един велик поет размишлява за Европа и „европейските ценности”, за мястото на Русия и отношението й към въображаемото превъзходство на „напреднала” Европа, за критериите, с които трябва да съдим и днес народите и държавите като субекти на постмодерната геополитика. Пушкин по думите на А. Панарин „съди за хората и народите не по критериите за развитост и неразвитост, за успех и неуспех, а с универсалните критерии на духовния план.” Именно православната същност на поета му дава правото да се чувства равноправен на Европа, а не да я моля да го приеме по милост или да я убеждава в качествата на руската нация и нейната култура.

9.

Философията на Александър Панарин не просто описва и анализира света, в който живеем днес, но и навлиза в бъдещето, като се опитва да го прогнозира.

Глобалното политическо прогнозиране не означава да се предсказват конкретни събития, а е оформяне на представа за неизбежността на определени тенденции, явления и състояния, през които ще премине света в своето бъдеще. Това е особено важно и необходимо за предвиждане процесите на глобализацията в постмодерния свят. Проблемът, както подчертава Панарин, е, че народите влизат в глобализацията в не еднакво състояние, подготвени за нея са по различен начин и на различна степен е готовността им да я приемат и осъществят. В такава световна ситуация се изисква особено прецизна методология и методика на прогнозирането, основно познание на протичащите в момента процеси и особено на тяхната скорост и посока както в глобален мащаб, а също и в отделните региони и дори в отделните държави и отношението на тези държави към ставащото.

Глобализацията е разрушаване, както многократно бе отбелязвано тук - разрушаване на просвещенската парадигма на общественото устройство, смяна на морала и начина на мислене, утвърдени от Просвещението. То създава огромни психологически и нравствени проблеми в обществата и личността, произвежда непознати преди социални конфликти. По същество това е нова политическа революция. Най-трудно е да прогнозираш времето след революция, макар самата революция да има достатъчно ясно изразена идеология, въплъщаваща се в конкретни тенденции, явления и събития.

Александър Панарин отбелязва три основни методологически презумпции на глобалното политическо прогнозиране: принципът на неопределеното политическо бъдеще, понятието „бифуркация” (раздвоение при достигане на определени критически нива) и принципът на дискретността на пространството-време, означаващ, че в точките на бифуркацията се образуват предпоставки за качествено нови състояния, даващи качествено ново бъдеще”. Отчитането на тези принципи отваря възможност за надеждно предусещане на онова, което ни очаква в бъдещето. А централен проблем в глобалното политическо прогнозиране според  А. Панарин е проблемът за „глобалната власт”. Това понятие наистина е изключително важно, тъй като показва същността и истинската цел на глобализацията. Глобалната власт не е непременно формално световно правителство. Тя е власт на много фактори и процеси, които се направляват от световния хегемон и се налагат на всички останали. Нейните съображения често са в противоречие със съображенията и потребностите на отделните нации, но те нямат право да я отхвърлят и дори да не й се подчиняват. Практически липсва механизъм за недоволство, съпротива и дори корекции. Ето защо глобалното политическо прогнозиране има за задача да отчете два момента. Първият е свързан с възможните бъдещи смущения, свързани с експанзията на свръхдържавите, които практически управляват света. Вторият е да бъде способно да даде необходимите знания на човечеството, които да бъдат годни за създаването на сценариите за развитието на света.

Неравномерността в развитието на държавите и нациите и тяхното различно начално състояние в процеса на глобализация ще предизвиква силни конфликти не само в сферата на икономиката, но и във всички зони на социалния живот. Това ще засилва т. нар. „национализми” на тези, за които ограниченията на суверенитетите е отнемане на своеобразие и отричане на традицията. В критичните точки на тези конфликти ще се зародят и протекат процеси, които радикално ще променят света, ще му придават ново качество и ще утвърждават нова социална система.

Големите цивилизации също ще претърпят съществени изменения под въздействието на процесите на глобализация и новите форми на диалог между тях, както и на процесите вътре в тях, свързани с унификацията на нациите и културите, действията на глобалната власт и т.н.

Книгата на А. С. Панарин „Глобалното политическо прогнозиране” („Глобальное политическое прогнозирование”), писана като учебник за студентите по политически науки в Московския държавен университет, е проникновено научно изследване и научна систематизация на основните техники и методи в предвиждането на политическите процеси в света. Тя обобщава усилията и уменията на своя автор да навлиза в дълбините на тези процеси, да открива техния смисъл, като ги описва точно и ги оценява според реалната им същност.

Научното и публицистичното дело на Александър Панарин е доказателство за жизнеността и величието на руския разум и руската философия, на тяхното идейно богатство. Традицията на философите от ХІХ век е успешно продължена и обогатена от един силен ум.