СВАТБА
Керванът от пет волски коли бавно, с някаква тържественост напредваше по голямоконарския път от Царацово към Мързян. В първата кола беше развеселеният Божил Божиков, мъж към петдесетте, с опалено от лятното слънце лице. Зад него седяха жена му и дъщеря му Иринка. Младата с някакво напрежение се вглеждаше напред, разменяше по някоя дума с майка си, а очите й, зачервени от скорошен плач, издаваха непреглътната тъга. Отвреме-навреме плаха усмивка пробиваше през нея като месечинка през облаци. С бащин дом се разделяше днеска тя, булка щеше да става, на чуждо село отиваше.
Колата зад тях като да беше натоварена със звънлив женски смях и детска глъчка - в нея пътуваха тримата му сина със снахите и децата. На третата кола се кипреше писан булченски сандък, отрупан с кенарени ризи, червени възглавници и месали. Нека видят мързянци, че Божил не изпраща чедото си, като да се отърве от него! Двоица ергенаши, роднински момчета, наперено се сдумваха какво ще искат при откупуването на чеиза. В последните две коли бяха сватбарите от момина страна - весели и шумни.
Накрай село ги посрещнаха двамата конника, преварници, с бели кърпи през рамо; с бели кърпи бяха закичени и юздите на конете. Те гръмнаха по един пищов да привлекат вниманието на мързянци, почерпиха Божил и челядта му с бъклица от сватовете, които бяха предупредили, че булката вече я водят.
Божил беше заможен човек, но голямата му почит в селото се крепеше на славата му на поборник. Съсед и другар на бай Иван Арабаджията, преди години той беше подслонявал в къщата си Апостола Левски и Ангел Кънчев, по-сетне Захария, Бенковски и Волов , братята Търневи и други дейци на Панагюрския революционен окръг. На душата му беше леко - добре беше задомил синовете си; работеха те честно и думата му на две не скършваха. Животът в Румелия пак беше изпълнен с труд и дертове, но самочувствието му на свободен човек го правеше сигурен и по-горд. Нямаше ги вече чифликчиите турци с многобройните им кърсердари и курджии, обсебили най-плодородната земя край Марица и чалтишката местност с водениците. Днеска щеше да ожени и дъщеря си на добро място. Бе проучил, че Рангел Чомаков от Мързян бил откупил на сметка сто декара от чифлика на забягналия през войната Мержан бей. Пък и момчето му, зетят, му се виждаше отворен и спретнат момък.
Висок кирпичен дувар ограждаше къщата и двора. Покритата порта беше широко отворена да посрещне драгите сватове. Наскачаха те от колите, шумно ги здрависаха новите роднини. Свекърът и свекървата бяха като разцъфнали напролет ябълки - хубаво момиче, от сой, влизаше в дома им, да го огрее като слънце. Без дълго суетене сватбарите от двете села се размесиха, трите гъдулки засвириха, момите запяха „Яно,моме Яно” и шествието се проточи към черквата. Само три години бяха минали от Освобождението, но мързянци се гордееха с новопостроената си черква „Света Троица”, тази година и първия събор бяха направили. Венчавката мина с мила тържественост. Сетне младоженците застанаха на двора и всички сватбари се изредиха да ги дарят, като им пожелаваха берекет, сговор и люлка до годината. Божил черпеше мъжете с плоско шише ракия и очите му овлажняваха от драгост… Момите пак се наредиха зад младоженците, запяха и сватбата потегли към момковите двори. Настроението от минута на минута растеше. Големият Божилов син, уловил червен петел, го размахваше над главата си и водеше първото сватбарско хоро. Насядаха край трапезата под стара асма. На най-личното място бяха кумът и кумата, а до тях - сватовете Божиковци.
- Наздраве, куме! - подвикваха от всички страни. - Тая година венчаваш, догодина да кръщаваш!
- Сполай ви! - отвръщаше кумът с нескрита радост от благословията.
Към него се приближиха две млади невести с кумови пити на ръце. Те му се поклониха и запяха „Да сме знаели, драги куме, че ще кум да си…” След като положиха нашарените пити пред него, трета се приближи и му поднесе калайдисан бакър с червено вино. Кумът отпи на бавни глътки, обърса мустаците си и благослови младите да се водят и да се плодят. Сетне подаде и на свекъра да отпие, а той пък го поднесе на Божил с думите: „Пий, свате, и да се радваме на внуци и правнуци!”
Божил засмян го пое, надигна медника, но го задържа пред лицето си: смаяният му поглед засрича ясния надпис: За спомен на Божил Георгиев Божиков - от кумовете му. Отдолу бакърджията бе изчукал два гълъба с допрени човки… Същите!… През ума му светкавично преминаха картини от близките години: обяви се въстанието през седемдесет и шеста; Бенковски и военният съвет на Четвърти революционен окръг наредиха християнското население да се събере и укрепи по Средногорието. Царацовци клетва бяха давали, пък и близостта до турците във Филибе ги плашеше. Набързо натовариха по колите челяд и покъщнина, заключиха къщите и подкараха добитъка към Копривщица… Какво прекараха през онези месеци на размирицата , а после и в пловдивския зандан. Божил не искаше да си спомня. Но ето лъскавият бакър го върна към деня на завръщането: вратите на къщата бяха разбити, килерът и хамбарът - ограбени. С мъка преглътна и това зло, нали отнапред го бяха предупреждавали за рисковете на бунта. Но тогава царацовци предположиха, че минаващият башибозук ги е ограбил… Гостите напрегнато бяха вперили очи в стария сват, който помрачня внезапно. Един вътрешен глас се опита да го спре: „Чакай, какво ще стане с Иринка? Чедо ти е!” Ала той не поиска да го чуе и удари котела на масата с думите:
- Аз със разбойници за здраве няма да пия!
Всички ахнаха и се втрещиха. Чомакът скочи от мястото си:
- Какво има бе, свате?! Да няма нещо мръсно във виното? Прощавай, ако е така!
- Мръсното е в душата ти, пунгаш мръсен! Аз да му давам чедото си като свестен човек, а той, хаирсъзинът, на дома ми бил посягал.
Свекърът и домашните му гузно се опитаха да спрат Божиловия гняв, но той вече беше изпаднал в ярост. Вдигна отново бакъра с думите:
- Гледайте всички, мързянци и царацовци, какво пише тука! Моето име е написано, от моята къща е отмъкнат! И само това ли… Значи, когато ние на тегло се обрекохме за свободата, други, от башибозук по-долни, са тръгнали имота ни да ограбят!
Чак сега Чомакът съобрази недоглеждането си и се прокле за лакомията, на която се бе подал навремето. Трябваше нещо да стори, да замаже грешката си, прошка да поиска.
- Прощавай, свате! Алчността ни заслепи тогава. Пък и викаха, ако ние не се възползваме, циганите от Каршияка ще го разграбят. Барем христиени хора да го ползват…
- Какви христиени сте вие, бре, ямаджии безсрамни!… Ставайте да си вървим! Аз с такива мизерници роднинство не правя! Роби ще си останете, а не хора като хората! По-добре щерка си вдовица да видя, отколкото да я оставя в такова безчестно семейство! Ставайте!…
Настъпи суматоха. Напразно кумът и роднините на Чомака се опитваха да убедят сватовете да си не тръгват. Синовете му, гневни като баща си, набързо запрегнаха, накачиха се по колите и тръгнаха. Иринка и майка й плачеха на рамо една на друга, сподирени от гузните погледи на сватбари и комшии. Керванът, посърнал и замлъкнал, пое на изток. Сърдитите мъже току посръгваха с остен равно крачещите волове и с някоя люта псувня сякаш искаха да изкарат гнева си на тях.
Стиснал челюсти, мрачен като градоносен облак, Божил гледаше над рогата на воловете и наум разговаряше със себе си и със света:
„Роби! Роби бяхте, роби си оставате! Само работа и лакомия им дай. Свободата е за тях мъртва дума!… Да посегнат на имота на съседа си, когато България беше пламнала… Да стъпчат човешката си чест!… Всички, всички трябваше да минат през чистилището на погрома, та да познаят цената на свободата! Разбойници, робски души… Ами ако сега баш такива вземат връх в изграждащото се Отечество?! …”
На този въпрос той се запъна. По-нататък не искаше да върви, да си отговаря… Пък воловете бяха спрели пред затворената им порта. Ала никой от задните коли не смееше да се обади, да не подпали отново позатихналия му гняв.
