Анастас Стоянов

Петър Ненов в живота и в спомените ми

І.

Късното лято на 1959 година.
Несправедливо оклеветен, без съд и присъда, бях арестуван, разпитван, разкарван за сплашване из килиите на Софийския централен затвор, уволнен от Радиото, където работех, изселен от София. Без право да идвам в столицата.
А аз - млад, лудо влюбен - какво ще правя в моето далечно и глухо село?
Отбих се у дома, казах на мама, ако ме потърсят от общината, да им отвръща, че съм тъдява някъде - я по лов, я за риба, я у някой приятел. Тука е момчето!…
Взех нощния влак за София и призори осъмнах у Петър Ненови на ул. “Вишнева”.
- Така и така, Петьо, изпаднах в беда…
- Не ми обяснявай, всичко знам.
Отведе ме при домашните си, представи ме с няколко думи и им заръча:
- Този човек не е идвал у нас, не сте го виждали, абе изобщо не го познавате и не сте чували за него! Нали?
След което ме отведе в една таванска стаичка, показа ми леглото, стола, масата:
- Тук ще кротуваш, няма да се показваш през деня навън. Тук ще ядеш, ще спиш, ще таковаш… Ето я капандурата… Докато те забравят. А през това време ние, приятелите ти, ще гледаме някак да я оправим. И горе главата! Какво си се вкиснал? Хайде…
Така станах “нелегален” квартирант в таванската стаичка на Петър Ненов, така я карахме може би месец, може би повече.

II.

Ние бяхме доста голяма и доста шумна приятелска тайфа: Стефо, Гагата, Инджето, Пешо Ал., Светльо, Лазо, Мето, Тоно Лазаров, Петьо В., Коцето П… * Абе, накратко казано - всичкото лудо-младо на Радио София беше все от тайфата на Петър Ненов, нашият несменяем тартор - силен мъж, хубавеляк, спортно копеле. Заедно работехме, заедно обядвахме, заедно скитахме, един без друг не можехме.
И лудории правехме.
Ето една.
Запрепираха се веднъж Петър Ненов и Коцето Павлов - кой знае повече хватки, кой е по-силен, кой ще тръшне другия.
- Тогава да си премерим силите?
- Съгласен!
Отидохме цялата тайфа на стадион “Васил Левски”, който е на две крачки от Радиото, намерихме зала, тепих, излъчихме съдийство, уговорихме условията и облога. Докато траеха тези процедури оглеждах мускулестия гигант Петър Ненов и кльощавия, пък и гладен Коста Павлов: Голиат и Давид, само че последният е и без прашка.
И най-откровено се хилех, предугаждайки резултата от борбата.
Сигнал. Двамата се счепкаха, направиха един кръг по тепиха и, докато се усетим, единият от тях залепи плещи върху дюшека. Познайте кой? Не, не кльощавият Давид, а гиганта Голиат - Петър Ненов!
- Невероятно! Как стана, бе?
- Ами, подкоси ме, копелето, извън правилата, извън условията, най-ненадейно ме подкоси с крак - обясняваше ситуацията Петър Ненов. И продължи: - Но облога си е облог: хайде всички в кръчмето, при Ботьо, да полеем победата на Коцето. Аз плащам!
И победеният с хитрост гигант Петър Ненов прегърна през рамо дребничкият победител Коцето Павлов, заприказваха се нещо и ни поведоха към кръчмата.

III.

Кръчмичката “Под липите” беше също на две крачки от Радиото, съдържателят Ботьо ни беше повече от приятел, ангел хранител ни беше: при него гладни не оставахме, плащахме му кой когато може и колкото може.
Лошото беше само, че кръчмата опустяваше от ден на ден, нямаше клиентела, нямаше алъш-вериш. И Ботьо беше в пълно отчаяние:
- Ще се махам! Ще ударя един ден катинара и - дим да ме няма! - заканваше се Ботьо.
И щеше може би да го направи. Но го спаси… познайте кой? Петьо Ненов, разбира се!
- Наско, - рече ми един ден, - ти ли правиш сега онуй забавното, следобедното предаване?
Имаше такова предаване, което започваше от три и половина часа всеки ден, единственото, което пускаше по онова време джазова музика, поради което и най-много се слушаше.
- Аз го правя, защо?
- Глей сега, намери онзи стар шлагер “Под липите съм самичък”, напишете с Инджето някое по-подходящо стихче, турете го на фона на песента, ама разбираш, нали, без реклама, че ще ни откъснат главите. А ей така, нещо като спомен, като информация, ако щеш. Абе вие по-добре ги знаете тези работи!
Наистина, по онова време за реклама и дума не можеше да става: буржоазен предразсъдък, остатък от миналото, боклук. Но съобщения, известия, информации пускахме в изобилие.
Както и да е, направихме ние каквото трябва с Инджето, пуснахме няколко дни подред “Под липите…”, получи се нещо приятно, необичайно за времето, нещо а ла Вертински.
Мина малко време, събра се един ден тайфата и тръгнахме към Ботьовата кръчмичка за по кебапче и чаша бира. Да, ама не, както казва онзи журналистически доайен: заведението беше претъпкано от посетители, огромна опашка се беше извила и отвън, по тротоара, а запотеният от тичане Ботьо като ни видя, викна ни едно: - “ей сега, момчета” - и това си беше. Останахме на сухо, без биричка и без кебапче. И тръгнахме да си дирим другаде късмета.
И само за месец-два кръчмичката на Ботьо стана едно от най-престижните заведения в София - ремонтирана, обзаведена, натруфена.
- Ега ти, какво прави рекламата! - често казваше Петър Ненов, когато се случеше да се отбием в заведението.

IV.

Може би някой от читателите да ме попита: за кой Коцето Павлов става дума тук? За прославения днес поет и сценарист, творец с европейска слава?
Да, за същия!
Ето още нещо за него, пак свързано с Петър Ненов от онова наше лудо-младо време.
- Тасо - рече ми един ден Коцето, - ти чул ли си за една нова игра, ТОТО наречена? Не си? Ти пък какво си чул! Слушай сега. Има такава игра, попълваш едно фишче с числа по твой избор, предаваш го в пощата най-късно в петък вечер, плащаш няколко стотинки и чакаш резултата в неделя.
- Какъв резултат?
- От ТОТО-то, бе! Ако си улучил печелившите числа, милионер ставаш! Какво ще кажеш?
- Нищо. Нищо не разбирам от тази игра…
- А аз всичко съм обмислил. Само че ни трябват много пари. Повече пари - по-голям шанс за печалба! Какъв ти по-голям шанс, пълен шанс!
- Е, как ще стане тази работа?
- Ето как: вземаме си вдругиден заплатите, отделяме колкото за же-пе билети до Курило и обратно, залагаме всичко останало в ТОТО-то, предаваме фишовете, мама ни гощава ден-два в Курило, вземаме в неделя надвечер обратния влак, узнаваме числата и… Милионери! Ясно ли ти е сега?
С Коцето всичко изглеждаше от ясно по-ясно, от просто - по-просто, от лесно - по-лесно.
Съгласих се.
Зор видяхме само в петък: трябваше да попълним стотици фишове, да се редим по опашките в пощите - тогава нямаше тото-пунктове, в пощите се подаваше всичко, и да бързаме за следобедния влак за Курило…
Но там ударихме на камък: къщата заключена с голям катинар, котката - прегладняла, градинката - увяхнала…
- Няма я, няма я! Замина онзи ден някъде. Понаглеждай, Венче, рече ми, къщата, храни котката, поливай зеленчука. И замина за някъде, ама кога ще се върне, не каза.
Съседката се готвеше още приказки да ни издума, но Коцето ме дръпна за ръкава и ме помъкна към гарата.
- Бързо да се връщаме в София, там ни е спасението: онзи ден раздаваха заплатите, все ще вземем от някой приятел!
Разпределихме си приятелите, на мен се падна Петър Ненов и неколцина други, определихме си с Коцето среща пред шкембеджийницата на площад “Славейков” и тръгнахме да си дирим късмета.
Моят проработи веднага: щом Петър Ненов разбра каква нужда ме праща при него, набута ми няколко банкноти в джобчето на ризата, каза ми едно - хайде! - и аз тръгнах към заветната шкембеджийница…
А в неделята с Коцето натъпкахме джобовете си със стотиците фишове и започнахме да обикаляме около пощите, за да научим печелившите числа и… да грабнем милиончето!
- Гледай какво, Тасо, всичко съм обмислил и пресметнал: колкото повече фишове пуснеш, толкова шансът ти за печалба е по-реален, нали разбираш? А ние ги имаме със стотици, печалбата е в джоба ни!
В “джоба ни”, обаче, се оказаха само цели купища от фишове, разгръщахме ги листче по листче, зяпахме, надявахме се, но - нищо! Нито един печеливш!
Не знам как е било с Коцето, но аз цели десетилетия след това не погледнах тази измамна игра!

V.

Петър Ненов завеждаше по онова време Младежката редакция на Радиото. Работеше при него един Петър В., нещастно влюбен в някаква артистка, и често попийваше, губеше се с дни някъде, предаванията му увисваха пред провал. Забележки, наказания, уволнение? Няма такова нещо! Петър Ненов сядаше, за нула време правеше въпросното предаване и сетне, по неведоми за нас пътища успяваше да го пробута на контролното гише, макар срокът му отдавна да беше изтекъл.
Нещо подобно стана и с Лазо.
Решили Петър Ненов и Лазо да напишат в съавторство някаква шпионска радиопиеса в две части, разбрали се за фабулата, действащите лица и всичко останало, и се разделили всеки да напише своя дял. Среща - един кога си, еди къде си, за да сглобят пиесата и да я предадат на Чубана за репетиции в Радиотеатъра.
Само че на уреченото място и в уречения час Лазо не дошъл, чакал Петър Ненов час, чакал два, чакал цял ден - няма го съавтора. Тогава? Няма страшно: сяда през нощта Петър Ненов, написва и частта на Лазо, предава на другия ден пиесата в Радиотеатъра, но - забележете: турил и името на съавтора! Че как иначе? Нали са се договорили?
Това е Петър Ненов!

VI.

Имаше по онова време в Радиото една много строга контролна редакция, чиста цензура, а пък работата на редакторите й се отчиташе според броя на върнатите и спрените предавания… Разбирате колко си патехме от тази контролна редакция. Често ставаха разправии, скандали, нещата стигаха чак до главния директор - чудесният, кроткият, умният Неделчо Ганчовски.
- Подписано ли е спряното предаване от Петър Ненов? - питаше той секретарката си, без да поглежда папката пред него.
- Подписано е, другарю директор.
- Тогава - пускай го!…
Това беше Петър Ненов!
Той нямаше врагове, не помня да се е карал с някого, не се занимаваше с клюки. И за него нямаше неразрешими въпроси и ситуации нито от творчески, нито от битов характер.
- Че как така? Хайде де! Я не ми говори! Не можело! Че как да не може?…
И докато изкарваше докрай тази тирада, планът му за действие вече беше готов, решението на въпроса беше намерено.
Такъв беше Петър Ненов някога в живота, такъв е и днес в спомените ми.
Затова питам Божеството: вярно ли е, Господи, че най-добрите от нас ти най-напред прибираш горе, при себе си?

3-4 март 2004 г.

—————————–

* /Бел. П. Павлова/ Стефан Симеонов, Никола Гаговски, Никола Инджов, Петър Алипиев, Димитър Светлин, Дончо Лазаров, Методи Христов, Тоно Лазаров, Петър Волгин, Константин Павлов.