Тодор Коларов

NON OMNIA POSSUMUS OMNES*

КЪДЕТО НЕБЕТО СЕ ЦЕЛУВА С ХОРИЗОНТА

По времето на Сюлейман Великолепни (1495-1566) - най-могъщият от всички османски владетели, строителството в Турската империя достигнало невиждан дотогава, а и ненадминат разцвет в 624-годишната й история. През неговото царуване творил и един от най-прочутите архитекти и строители в човешката цивилизация - Коджа Мимар Синан (1489-1588). Той живял 99 години и имал щастието да построи над 400 джамии, медресета, керван-сараи, дворци, покрити пазари, бани, мостове, крепости и пр. Много от тях са класически образци на ориенталската и световната архитектура.
Синан бил еничар, сиреч син на родители християни от околностите на гр. Кайсери, в сърцето на Анадола. Така поне твърди официалната му биография, макар в тази част на империята тогава християните отдавна вече да са били помохамеданчени. Затова може би и биографите му не определят от кой етнос е Синан все пак.
Султанът поверявал на Коджа Мимар най-отговорните строежи в империята, например истанбулската джамия „Сюлеймание”, строена 16 години, и издигнатата веднага след нея джамия „Султан Селим” (на името на бащата на владетеля) в Одрин.
Когато започнал строежа на одринската джамия, Синан вече бил на 77 години и я строил осем години. И докато „Сюлеймание” имала две минарета с по три викала, на „Султан Селим” той поставил четири минарета. Щом каменоделците вдигнали строежа им до първото викало, архитектът се изкачил на едно от тях по изгрев слънце и дълго-дълго се взирал нейде на запад. После наредил на майсторите:
- Вдигайте още нагоре!
Майсторите, най-вече българи родопчани, ги вдигнали до второто викало. И отново Синан бил горе на едно от минаретата още призори - съзерцавал как лъчите на току-що изгряващото светило събуждат поречията на Марица, Тунджа и Арда, заливат с ярка светлина равнините на Тракия и гонят надалече нощния мрак. Той пак се взирал дълго отново на запад, после въздъхнал едва чуто и наредил:
- Вдигайте още нагоре!
Майсторите стигнали до третото викало на минаретата. Преди зора да зазори на следващия ден, те вече намерили Синан горе, търпеливо да чака изгрева на слънцето. Архитектът се обърнал към придружаващия го ръководител на каменоделците:
- Я погледни натам, уста-баши, към Румелийско. Където небето се целува с хоризонта… Какво виждаш?
Устабашията българин бил млад, с орлов поглед.
- Виждам, Синан ефенди, позлатените от слънцето чела на Родопа.
- Убеден ли си? - усъмнил се Синан. - Да не би да ти се привижда!
- Аз ли не бих ги познал! - възкликнал устабашията. - Аз, дето съм израснал по ридовете на нашата Родопа планина…
Тогава архитектът вдигнал ръце към небето.
- Слава на Аллаха! - извикал радостен. - Стигнахме!
Синан, достигнал вече 85 години, бавно се спуснал по витата стълба на минарето. Очите му били просълзени.
- От взирането е - обяснил на заобиколилите го. - Ала най-сетне зърнах нашата Родопа!
И наредил да довършат минаретата.
Според преданията на родопчани, Коджа Мимар Синан е потурчен българин от Широка лъка - родно място на потомствени строители векове наред.
Черната джамия и джамията „Баня баши” в София също са творения на Синан.

—————————–

*Non omnia possumus omnes (лат.) - „Не всички можем всичко” - афоризъм, приписван на древноримския поет-сатирик Гай Луцилий (ок.180-102 до н.е.).

—————————–

ОСНОВА НА НЕЩАТА

Древногръцкият философ и математик Питагор (ок. 500 - 580 пр. н. е.), достигнал до почтена възраст, упорито втълпявал на учениците си, че вселената е хармония от числа, на която трябва да съответства и общественият ред при хората. Числата, казвал той, са основа на нещата и затова следва да изучаваме възможностите на количествената им страна.
Двамина негови ученици веднъж почтително наблюдавали отдалече самотните разходки на Питагор, които той прекарвал в размисъл.
- Възхищавам му се - признал единият на приятеля си. - Наближава осемдесетте, а все още изучава количествената страна на живота. И комай няма изгледи скоро да свърши…
- Закъде да бърза? - прекъснал го другият. - Пред себе си има цяло безсмъртие. Ще пресели душата си в друг някой мъдрец и докато свят светува, ще продължи да се рови в безкрая на числата.
Ученикът му имал предвид възгледа на Питагор за безсмъртието на душата, която, според него, след нечия смърт се преселвала в друго живо същество.
- Бе, то добре, ако се пресели в мъдрец - заумувал първият. - Но представи си душата му да се пресели в някое магаре. Какво да чакаме тогава?
- Няма страшно - успокоил го приятелят му. - Нима на магаретата не е присъщо да се отдават на дълги размисли? Хубавото при тях е, че с никого не ги споделят.

—————————–

КОЛЕГИ ОТ БРАНША

На прием във висшето нюйоркско общество един непознат джентълмен се представил на американския изобретател Томас Едисон (1847-1931) като краля на консервите.
- А, значи сме колеги от бранша! - възкликнал Едисон.
- Тъй ли? - изненадал се магнатът. - И какво консервирате?
- Това, което всички други индустриалци са пренебрегнали - отговорил Едисон. - Консервирам гласове, звуци и образи.
Той вече бил патентовал изобретените от него грамофон и кинескоп (предвестник на кинематографа) и серийното им производство в Америка започнало.

—————————–

УКРОТЯВАНЕ НА ЛУДИТЕ

През 1803 г. при император Наполеон се явил американецът Робърт Фултън (1765-1815) с налудничавата, според императора, идея да замени ветроходните платна при корабите с парна машина.
- Тя ще ви помогне да завладеете Англия при всякакво време! - аргументирал се изобретателят.
Наполеон дори благоволил да позяпа на Сена демонстрацията с корабчето, изхвърлящо от кюнеца си гъст чер дим.
- С този вонлив бръмбар ли, дето се бъхти в реката, ми обещавате да завоювам Англия? - гнусливо възкликнал императорът. - За един Бонапарт това би било позор!
Като отпратил изобретателя, Наполеон споделил с приближените от свитата си:
- Бог би сторил добро на човечеството, ако непоправимо лудите като тоя Фултън ги изолира на пустинни острови…
По-нататък историята е известна. След време Наполеон ще каже: „Като отхвърлих изобретението на Фултън, така аз вече бях загубил короната си”.
По време на Трафалгарската битка (1805) край бреговете на Испания, английският флот под ръководството на адмирал Хорацио Нелсън (1758-1805) нанесъл жестоко поражение на обединения френско-испански флот. Заслугата за тази победа до голяма степен се дължи на първите в света бойни кораби, снабдени (към платноходното им стъкмяване) и с парния двигател на Фултън. Те не са зависели от безветрието или от посоката на вятъра при своите маневри в хода на сражението, докато гигантските ветроходни линейни кораби на французите застивали безпомощно при безветрие и ставали лесна мишена за противниците си.
При една от самотните си разходки по остров Света Елена, Наполеон ще се кае за непростимата си грешка спрямо отхвърлената от него парна машина и ще си спомни съвета, дръзнал някога да даде на Всевишния. „Господи, прости! - вдигнал взор към небето царственият заточеник. - По Твоя воля лудият най-сетне е укротен на този остров накрай света!”.

—————————–

ЕДИСОН ВЕСТНИКАР

Великият американски изобретател Томас Едисон (1847-1931) започва трудовия си път едва 12-годишен като вестникарче по железницата. На 15 години той вече е и издател на свой вестник… в експрес, който преминавал през родния му щат Охайо. Предприемчив и с въображение, малкият Томас съумял да уговори началник-влака да му задели едно кътче в пощенския вагон за неговата „редакция” и печатница.
Едисон събирал новини по гарите и станциите, изкопчвал вести от пътниците по протежение на целия железен път от атлантическото до тихоокеанското крайбрежие на щатите. Сегиз-тогиз уговарял и реклами с пътуващи бизнесмени. След някой и друг час, след неговата „жътва” на информации, пътниците вече държали в ръцете си малкото му вестниче, където с изненада откривали току-що споделени помежду им новости.
При едно от поредното му пътуване през Америка Едисон попаднал във влака на амбулант, преживяващ от алъш-вериш с билкови капки за корем. Човекът бил в отчаяние - стоката му не вървяла.
- Ще ти помогна да си продадеш капките в експреса - предложил му самонадеяният вестникоиздател, - но какво ще получа в замяна?
- Половината печалба - щедро обещал отчаяният човечец.
Час по-късно пътниците прочели в поредния едисонов вестник: „По телеграфа в станция Майлан се получи депеша*, че в съседните на Охайо щати май е пламнала холера. Но който се пази сам, него и Бог го пази. По щастлива случайност, в експреса с вас пътува и г-н Гринстейн, търговец на чудотворното лекарство антихолерин. Той с готовност ще ви го предостави срещу четвърт долар в трето купе на втори вагон”.
Неописуемо било изумлението на слисания амбулант, когато най-неочаквано го връхлетяла силно възбудена тълпа и завчас разграбила чудотворните му капки, за които с мъка намирал клиенти и по пазарищата срещу пет цента шишенцето.

—————————–

*депеша (фр.) - телеграма.

—————————–

БОСИТЕ АРХОНТИ

Бащата на комедията, древногръцкият драматург Аристофан (446-385г. пр. н. е), люто ненавиждал войната. По негово време Атина била разорена от продължилата 27 г. Пелопонеска война. Тя била водена в угода на евпатридите (аристократите) - едри земевладелци. Последствията обаче, както е при всички войни, били за сметка на атинските занаятчии и дребни търговци и земеделци. Мнозина от тях войната ги превърнала от свободни граждани в роби заради дългове.
За разорителната война и поражението Аристофан открито упреквал олигархическия режим на Атина - деветте архонти, издигнати от евпатридите за управници. В техни ръце била поверена съдбата на града-държава и комедиографът виждал в некадърното им управление причината за всички беди на атиняните. Всяка заран, когато архонтите се отправяли към агората да решават държавни дела, Аристофан саркастично подхвърлял подире им: „За какво ли боговете ни наказват с толкова боси архонти?”. Коментарът му много допадал на тълпата и тя изпровождала управническата кавалкада с убийствен кикот.
Постоянните издевки омръзнали на архонтите и те привикали автора им да си поговорят насаме.
- Аристофане - обърнал се старейшината към него, - как можеш да твърдиш, че сме боси, след като всички ние носим най-добрите сандали от бича кожа?
За по-убедително, той тикнал крака си пред погледа на сатирика.
Аристофан, онемял от чудовищната им тъпота, прихнал и възкликнал през искрения си смях:
- Ама вие сте били отчайващо боси, бе!…

—————————–

ОТЕЦ МАТЕЙ ЛЕЧИТЕЛ

На влизане в Чирпан при едно от безкрайните си шетни из нашите земи, отец Матей Преображенски - Миткалото (1825 или 1827-1875), български националреволюционер и книжовник, съратник на Левски, налетял на болен от треска заптие.
- Кой си ти, бре, папаз? - свъсено го запитал разлюляния от треската пазител на реда.
Отец Матей забелязал трескавото му неразположение и отвърнал:
- Хекимин съм, ага!
Заптието се взрял с надежда в невзрачния странник.
- И с какво лекуваш? - попитал.
- Със свещена книга - обяснил отец Матей. - Бях на хаджилък по светите места, та там се сдобих с нея…
- Хайде и мене да лекуваш - наредил заптието, - че ме тресе нещо. Свещената книга от хаджилък белким ми помогне…
Отец Матей приел. Завел заптието в един хан, извадил книгата и зачел от нея за здраве.
Помогнало ли на трескавия заптие лечението, не се знае. Но книгата, която отец Матей разнасял из страната, била „История славяноболгарская” на Паисий Хилендарски. С нейна помощ Миткалото лекувал самочувствието на българите и ги привличал в борбата за националното ни освобождение.

—————————–

ХИЛЯДИ ДЯВОЛИ В КАЗАНА

Английският изобретател Джордж Стивънсън (1781-1848), който поставил началото на железниците и парната тяга, създал първия си локомотив през 1814 г.. Машината наподобявала на нещо като казан за производство на уиски, поставен на четири огромни стоманени колела. Нарекъл я „Блучър”*.
Първата демонстрация с локомотива, предназначен да тегли няколко товарни вагона по странния си железен път, станала в каменовъглените мини на Килингуърт, където Стивънсън работил като инженер-механик. В демонстрацията участвал и 11-годишния му син Робърт.
Събитието събрало порядъчна тълпа миньори, обзети от смесени чувства на любопитство, боязън и враждебност, с каквато тогава са се отнасяли към всяка машина, застрашаваща да отнеме хляба на немалко хора. Съскащият пухтящ казан бълвал от високия си комин сажди, удушлив дим и излъчвал неясна и все пак осезаема заплаха.
За разлика от обезпокоеното миньорско гъмжило, малкият Робърт сновял около локомотива, подсвирквал си безгрижно, подавал на баща си нужните му инструменти и вещо се справял с непознатите дотогава задължения на помощник-машинист. Момчето се държало около „казана” така, сякаш има работа с опасен, но опитомен вече звяр.
Някакъв стар миньор, видял в живота си какво ли не и гложден от лоши предчувствия, се престрашил да поговори с Робърт.
- Можеш ли ми каза, синко - попитал, - какво е напъхал инженер Стивънсън в спиртоварната си, че така противно ръмжи и пъшка?
- Не знам точно, сър - отвърнало момчето. - Баща ми обаче непрекъснато ме съветва. Бъди предпазлив, Робърт, казва ми, в този железен търбух вилнеят хиляди бесни дяволи. Изтървем ли ги, тогава Господ да ни е на помощ!
Историята с дяволите, доразкрасена и поизопачена, бързо обходила суеверните миньори. Те за всеки случай отстъпили на благоразумно разстояние от „Блучър”. Най-накрая приготовленията приключили. Стивънсън и сина му се качили на площадката за машиниста.
- Е, Робърт - изрекъл развълнуван Стивънсън, - ако е рекъл Бог, пълен напред!
И дръпнал задвижващия лост.
Казанът нзненадващо изревал като пришпорен бик, затресъл се, заизхвърлял облаци дим и пара. Две стоманени мотовилки щуро завъртели колелетата му, които отпървом забуксували. Но после, за изумление на наплашените зрители, локомотивът потеглил, като повлякъл след себе си върволицата вагони, натоварени с въглища. Чудото се съпътствало с нестихващия звън на локомотивната камбана - звънарят бил Робърт, задължен да предпазва зяпачите от злополука. С разширени от страх очи тълпата следяла гледката.
Единствен миньорът-ветеран с чувство на превъзходство подхвърлил на зяпачите:
- Нищо особено, господа, не виждам повод за паника! Тоя хитрец Стивънсън успя да впрегне и дяволите да му работят. Крайно време беше, струва ми се, тая адска рогата сган да я впрегнат и тя нещо полезно да свърши…

—————————–

*„Блучър” - БЛЮХЕР Гебхарт Леберехт, принц Валщадт (1742-1819), главнокомандващ пруско-саксонската армия при Ватерлоо (1815), генерал-фелдмаршал. Пристигнал на бойното поле и незабавно се хвърлил в битката, завършила с разгрома на френската армия. Заради пълководческите си качества се ползвал със симпатии сред народите, участващи в коалицията срещу Наполеон. Придобил популярност с прозвището си „генерал Напред”, в негова чест инж. Стивънсън нарекъл с името му локомотива си.

—————————–

НЕДОСТОЙНИЯТ БАЩА

Големият американски писател Марк Твен (Самюъл Клемънз) - (1835-1910), станал особено популярен в родината си след написването на „Приключенията на Том Сойер” (1876) и „Приключенията на Хъкълбери Фин” (1884). Покрай плодотворното си писателско творчество той обичал да обикаля из страната, за да се среща със сънародниците си.
Случило се Марк Твен да попадне в забутано дърварско селище някъде в планините на щата Дакота. След срещата с читателите, вечерта бил поканен на традиционната почерпушка в местната пивница.
Когато гостът и домакините му влезли в заведението, вътре било претъпкано с клиенти. Дърварите си пийвали вечерното уиски в приятни разговорки и спорове, каквито обикновено възниквали след попрехвърлянето на градусите.
Новодошлите останали почти незабелязани в тъпканицата. Но вездесъщ пияч край бара, който винаги бил в течение на местните новости, сбутал съчашника си с лакът.
- Виждаш ли непознатия с меката шапка и копринената жилетка? - посочил към писателя. - Тоя тип, разправят, бил бащата на ония малки хаймани Том Сойер и Хък Фин, за които напоследък говорят из цяла Америка…
Съчашникът му, човек на години, през живота си разгръщал само една единствена книга - Библията. Ала покрай общосемейното четене в дома му на двете последни творби на Марк Твен, подочул едно-друго за нашумелите истории с въпросните малки хаймани. Дървосекачът с решителна стъпка приближил до масата на госта и домакините му и попитал:
- Вярно ли е, мистър… както там се казвате, че вие сте бащата на двете клети дечица Том и Хък?
Марк Твен станал, поклонил се учтиво.
- Самюъл Клемънз! - представил се на стария дървосекач. - И колкото и да ми е неудобно, сър, трябва да ви призная, че аз съм им бащата…
Писателят имал предвид неудобството да се самоизтъква. Но дърварят с доста укор в гласа си го прекъснал:
- Има защо да ви е неудобно, смея да кажа! Да захвърлите на произвола на съдбата бедните пакостници, да ги изоставите в ръцете на долни типове и мошеници, не ви прави чест! Човече, давате ли си сметка какво ще стане с тях един ден, когато пораснат?
Марк Твен начаса схванал комичното недоразумение, в което изпаднал. Старият дървосекач, блюстител на библейските добродетели в семейството, възприел историите в творбите на писателя така, както възприемал и разказаното в Библията - за светата истина.
- Честно казано, сър, никога не съм се замислял над този въпрос - разкайващо си признал Марк Твен. - Но ако е вярна приказката, че крушата не пада по-далече от дървото, надявам се един ден децата ми да пораснат достойни граждани като баща си…
И посочил с пръст към себе си.
- Заблуждавате се, мистър… както там се казвате! - възразил му дървосекачът. - Негодникът си остава негодник дори и когато носи мека шапка и копринена жилетка. Тежко и горко за дечицата при такъв безнравствен баща!…
След тази убийствена констатация оставил родния баща на Том Сойер и Хък Фин да се черви заради недостойното си бащинско поведение.

—————————–

ОПАСНИ УВЛЕЧЕНИЯ

Един от великите строители на съвременна Америка, големият политически деец, дипломат и публицист Бенджамин Франклин (1706-1790), ярък противник на робството и съавтор на Декларацията за независимостта на САЩ, бил също така и учен в областта на философията и особено на физиката. Още по негово време много голяма известност получили изследванията му на атмосферното електричество, довели го до класическото му постижение - той е изобретател на гръмоотвода.
Мечтата на Франклин била да впрегне изцяло в полза на хората енергията на небесните стихии. Вече към края на дните си, оттеглил се от държавните дела, неуморният творец продължавал своите научни изследвания в имението си в Пенсилвания. Задавала ли се гръмотевична буря, Франклин, заедно с престарелия му черен слуга Джереми, излизал навън и двамата вдигали големи хвърчила с прикачен към тях меден проводник. Чрез него ученият се стремял да улови колкото се може повече тайни на загадъчното все още електричество в края на ХVIII век.
Джереми, бивш роб, получил свободата си лично от Франклин и затова му бил предан до гроб. Неук и суеверен като събратята си, той полагал напразни усилия да откаже благодетеля си от крайно опасните му увлечения.
- До нищо добро няма да ни доведат, господарю - не се уморявал той да уговаря учения, - някой ден ще разгневим боговете и те ще ни накажат…
Франклин го успокоявал:
- Не бой се, Джереми! Христос, уверен съм, ще ни закриля.
- Христос може би - клател глава слугата, изпълнен със съмнения, - но нашите африкански богове едва ли. Те никак не понасят хората да им се бъркат в работите…
Верният слуга намирал сгода преди всяко вдигане на хвърчилото да отърчи до стаичката си, където държал на скришно древен, почернял от времето идол, донесен още от предците му от далечна Африка.
- Бохсум*, чуй ме - обръщал се Джереми към идола, - бъди и този път добър и великодушен. Не посягай на господаря ми. Може и да те пренебрегва, защото негов бог е Христос, но иначе няма по-човечен и по-щедър от масса** Бенджамин. Пощади го и ще ти се отблагодаря със скъпи дарове.
Така всеки път, преди новите им опити с гръмотевиците, слугата измолвал божествена милост за неблагоразумния си господар, който твърде лекомислено надзървал в небесните оправии. Отпращали ли благополучно поредната буря, Джереми заколвал петел в чест на своя бохсум.
Ала един злощастен ден най-страшното накрая се случило - мълния убила Бенджамин Франклин при особено рискованите му опити. Още щом погребал господаря си, старият Джереми се прибрал, поболял се от мъка, и извадил идола от килера.
- Бохсум, жестоко и кръвожадно чудовище - изкрещял му с гняв през сълзи, - защо ти, злодей със злодей, посегна на такъв голям човек със щедро сърце? Нима някога съм те молил нещо за себе си? Защо лиши черните ми братя от добрия им покровител?
Сипел упреците си Джереми, докато в гнева си не издържал и хвърлил бездушното божество в пламъците на разгорялото се огнище.
- Изгори, проклет истукан! Щом убиваш като жесток робовладелец, в огъня ти е мястото! Дано Исус Христос да те изпрати в пъкъла!
Паметта за великия американец Бенджамин Франклин е жива. Всеки ден милиони негови съграждани се срещат и с лика му върху банкнотите от сто долара.

—————————–

*Бохсум - семейно афр. божество; **масса - господин (афроамер.).