МАРИЙ ЯГОДОВ
(опит за портрет по повод 100 години от рождението му)
В живота на всеки човек има едно магично място, където е бликнал изворът на живота му. И ако пътят на изворната вода пресече пътя на дедите му, то той непременно ще е белязан свише с мисията на апостола. Такъв е животът на всеки творец - апостолски. Някак интуитивно е усетил това и Марий Ягодов, който в книгата на живота си „Древният път” отбелязва: „Един такъв път, без начало и край, мълчалив, мъдър и древен, винаги е бил нужен на човеците”. До това откритие творецът ще достигне чак след отсяване на наносите от поредицата нерадостни делници през ситото на живота, когато най-накрая в него ще се задържат златните зрънца на истинското му творчество.
А пътят му до тях съвсем не е лесен. Надарен с изключително чувствителна душа и жадни за красота очи, най-напред той ще се опита да пресъздаде света около себе си с пъстротата на багрите. След първия порив идва първият неуспех - скъсан е на изпита в Художествената академия. Нo това не значи, че се е отказал от божествената искра в себе си и от стремежа към творчество. В мелодичните въздишки на цигулката си той изплаква своите разочарования, но и разкрива магичната сила на мечите си. А когато по време на военната служба един от другарите му неволно сяда върху цигулката, в купчинката от струни и натрошена дървесина той ще открие онова средство за творчество, което никой не може да му отнеме - словото. С него ще влиза като учител в класната стая, с него ще рисува върху белия лист образа на своите надежди и очаквания и пак то - словото - ще го води по пътя към столицата, където душата му ще търси друга сродна душа. Такъв го вижда и Иван Сестримски при първото си запознанство с него в едно кафене на ул. „Раковска” близо до площад „Славейков” през 1937 год.: „Той беше слабоват, светлоок, привидно спокоен и усмихнат, готов на шегобийства, умееше да си служи с пиперливи селско-български закачки и острословия, които беше усвоил от образната, но силно лютива народна лексика”.
Първите му стихотворни творби са отпечатани във вестниците „Мисъл” и „Литературен глас”, а през 1938 и 1939 год. излизат стихосбирките му „Дим над градовете” и „Тревога”. Именно тогава Марин Петров Бочев ще стане Марий Ягодов. Изборът на псевдоним не е случаен. Самият той рожба на селото, името Марий напомня за римския консул Марий, повел борба срещу Сула в защита на селячеството, а в презимето Ягодов младият тогава поет навярно е търсил близост със звучните имена на Яворов и Ясенов. Малко по-късно журналистът-редактор Марий Ягодов неволно ще разкрие своето виждане за твореца в отговор на едно писмо до Богдан Митов, в което дава оценка за стиховете му: „Писателството е трудна и отговорна работа. За да станеш добър писател, трябва не само да имаш дарба, но и много да четеш, много да работиш”.
И той работи къртовски - зареждат се драмите „Земя”, „Нова чест”, „Нещастният пасианс”, дилогията „Горун призори” и „Антина и ветровете” - две белетристични книги, представящи живота в българското село преди и след 9.09.1944 г. Привидно монотонният му живот - „всеки ден обядва в стола на българските писатели, седи на една и съща маса с преводача Димитър Стоевски, сред това се отбива в кафенето и после си тръгва към къщи, кротък, тих, незлоблив” /по Богдан Митов/ - всъщност е натоварен с изключително вътрешно напрежение. И макар че не обича да говори за себе си, когато започва да разказва за родния си край - някаква необяснима светлина озарява лицето му, словото му става точно и сигурно. По-късно сам ще признае, че първият му учител по български език е народната песен, от която научава така наречения „сказ”, с който се отличават почти всичките му книги след „Мюмюновите гълъби” /1962 г./ Още в тази повест ще усетим силата му на творец, който в човешката драма на един обикновен работник ще представи с психологическа дълбочина всички движения на чувствата на нещастния баща, ранен право в сърцето от смъртта на дъщеря си, когато се опитва да спаси от ръцете на полицията своя син.
По примера на Йовков в сборника разкази „Мечтател” творецът представя художествени интерпретации на народни приказки, предания и легенди, запазени в паметта на хората от родния му Дъбник. И тук ще усетим особеното достойнство на творбите не само в нестандартния избор на сюжети, но и в звучния, колоритен език, на който говорят героите му.
Публичното признание на твореца Марий Ягодов идва твърде късно - вече прехвърлил шестдесетте, когато издава сборника си с новели „Древният път”. В много литературни издания излизат положителни отзиви, в които книгата му е определена като явление в българската литература. Може би именно при писането на тази книга пътят на душата на твореца е пресякъл пътя на дедите от родния му край и в напрегнатите творчески денонощия те са му предали своята житейска мъдрост, натрупана по време на собственото им пътуване по този път. Неслучайно в анкетата на в. „Труд” по повод 80-годишния му юбилей на въпроса „Кой е най-щастливият ви миг като писател?” Марий Ягодов отговаря: „Най-щастлив съм бил, когато излезе моята книга „Древният път”. А най-хубавият миг от живота ми ще бъде навярно мигът, когато ще се разделя с този живот и ще отида там, горе, където ще се срещна с любимата си, отдавна починала майка…”
До настъпването на този хубав миг Марий Ягодов написва още редица значими творби: романът „Оброчни пришествия”, документалната книга „Автопортрети - съвременни и вечни”, сборникът с новели „Сватби и Антимерската котловина”. В тях той показва, че е творец, който никога не използва само един тип художествено повествование, а винаги търси нови и оригинални решения в начина на поднасяне на сюжета, в изграждането на образната система, в рисунъка на интериора и средата, в която битуват героите му. Като своеобразно обобщение за художественото майсторство на белетриста звучи оценката на Иван Сестримски: „Марий Ягодов сам прави пътеки, върви през скатове и долове, пряко гори и бранища, поемайки немалко идейно-художествени рискове, за да изобрази трагичната съдба на един як български род и на едно българско село.”
Това село, за което в „Комка в народната съдба” писателят отбелязва: „Който е ходил по нашата земя, той все едно се е причестил с комката на нейната красота, включил се е в една народна съдба. Тая съдба има своите имена: Плиска, Преслав, Търново… Има и свои пришпорвачи: Аспарух, Симеон, Паисий, Ботев, Стамболийски… Но има и своите юдоли… като оня млад яничарин, на когото се паднала руса Драгана, а в това време, в тоя миг”… из черна земя син огън гори, из синьо небе кървав дъжд вали” дотогава, докато този яничарин разбрал, че му се паднало да бастиса сестра си … Боже, каква съдба!”
И пак това село, оживяло с дъха на детството, което безвъзвратно си е отишло, ще открием в носталгичната болка на белетриста и поета Марий Ягодов:
Сякаш съм вчера бил в тоя дом, ограден от салкъми,
дето пях, писах стихове - без да знам, че това е излишно.
Сякаш в днешното утро с паница продънена
пил съм биволско мляко край старото ни огнище.
Така всичко ме гледа с поглед тих и избистрен,
ала кой съм, не ще познае - и не ме познава.
Смешно е туй,
както е смешен конят във капистра,
да съм обречен от близки и свои
на оживяла забрава…
Само туй не е смешно, че песента, с която ме срещат
моите стари другари -
живи
и мъртви,
по света разпилени,
звучи със сила огромна и нечовешка
като траурен марш
на младостта ми.
