Владимир Русалиев

РОДНА РЕЧ

Където ида, всеки час и миг
звучиш ми ти звънлива, съкровена,
реч родна моя, свидна, вдъхновена -
ти, майчин български език.
И как те аз обичам и милея!
О, аз навред със тебе се гордея,
език на песните, цветист и звучен
и чист като планински бистър ручей.

ГОРСКОТО ПОТОЧЕ

Горското поточе си клокочи,
бърза край брезите - бяло, чисто,
а над него кротко и безшумно
падат, падат пожълтели листи.

- Пак ли идеш, хубавице есен? -
пита я поточето пенливо
и през самодивските поляни
вие се игриво и звънливо.

- Пак съм тук, поточе драго, мило!
есента усмихната му рече
и в гората, цяла позлатена,
златните си дрехи тя облече.

ПРЕДПРОЛЕТ

Още не отминал февруари,
викна сред гората минзухаря:
- Де си, мое мъничко сестриче,
снежнобяло, хубаво кокиче?
Тази сутрин цъфна кукуряка,
цъфна и на гости той ни чака.

От полето равно и широко,
под небето ясно и високо,
в глухите притихнали простори
бялото кокиче отговори:

- Тук съм, тук съм, златно минзухарче,
мило мое братче и другарче.
Но иди кажи на кукуряка
нека още малко да почака,
да не прецъфтява, да потрае,
докато наскоро заухае
дъхната и свидна наша дружка,
нежната, свенлива теменужка,
та да идем ний при него трима
и да кажем: - Няма вече зима!
Духнаха на Марта ветровете
и стопиха вредом снеговете,
звънна и гласът на чучулига -
пролетта красавица пристига!

КАКВА Е ТАЗИ ПЕСЕН ЧУДНА

Каква е тази песен чудна,
която в утрото звъни?
Не е ли пролетта запяла
над планини и равнини?

Затуй ли зимните си ризи
събличат всички върхове
и с трепет клоните люлеят
разбудените лесове?

Затуй ли ручеите буйни
така в клисурите шумят,
а нощем в небесата звездни
звездите приказно блестят?

Затуй ли с радост чуруликат
врабчета сбрани на ята
и никнат по бърда, полета
благоуханните цветя?

О, пролет мила, пролет драга,
това си ти, това си ти -
сърцето те позна и трепна
и се изпълни със мечти.

ДУХНА ВЯТЪР РАЗВИГОР

Духна вятър развигор,
светна целият простор,
разпиляха се мъглите
в равнините, в планините.
Трепна майката земя,
а гората зашумя
и зачака неспокойна
гургулица песнопойна
от разлистената бука
до забрава да загука
и кълвача да зачука,
чука-чука-чука-чук,
горо мила, аз съм тук!
Аз съм тук!

ПО РУДИНИ И БЪРДА

По рудини и бърда
звън се носи от стада,
а с кавалите си стари
свирят радостно овчари,
че са цъфнали иглики,
теменуги и радики,
и се зеленей тревица
и листец в горица.

ПЛАНИНСКО ПОТОЧЕ

Поточето пенливо,
поточето звънливо
шуми сред планината
и бърза през гората
да слезе в равнината.
А питат го елхички
и питат го брезички
и дивите сърнички:
- Поточе бистро, бяло,
де бързаш зашумяло? -
То спря за миг и рече:
- Отивам аз далече,
че долу, сред полята,
умират в зной цветята
и чакат ниви жадни
водите ми прохладни. -
И пак си заклокочи
планинското поточе.

ТЕМЕНУЖКА

Мъдроока теменужке,
мила моя малка дружке,
що си толкова свенлива,
и си чудно миризлива?
Що в тревицата се криеш
и с росица ти се миеш
още щом зори зората
и заблика светлината?
Що момите най-обичат
утрин с тебе да се кичат,
като теб да хубавеят,
да се смеят и да пеят
и да славят пролетта,
радостта и младостта?
Прошепни ми, теменужке,
обади ми, мила дружке!

КАПКИ

Кап-кап-кап-кап -
капят капчици сребристи,
като детски сълзи чисти,
капят, капят от скалата
сред гората в планината -
кап-кап-кап-кап.
Ден и нощ тоз звук не спира,
капка с капчица се сбира,
като родни две сестрици,
като светли две сълзици -
кап-кап-кап-кап.
Капят капчици сребристи,
малки, бели, бистри, чисти,
капят, капят от скалата
сред гората в планината -
кап-кап-кап-кап.
И така от тия капки
както капят - най-подир
там ще стане вир.

НЕЗАБРАВКА

Бяло облаче в небето
сред лазурите се рее,
а под него на полето
незабравка се синее.
Тя от зноя вехне, крее
и на облачето бяло,
от полето зажадняло,
и сред глухите простори
жално-милно заговори:
- Братче, облаче ле бяло,
по небето полетяло,
ти не виждаш ли как съхна,
как от жажда ще издъхна
и сред тая пролет чудна
тук ще легна непробудна
сред тревиците зелени
и божурите червени.
Как аз искам да живея,
да се радвам, да копнея!
Няма ли за миг да спреш,
капчица да ми да дадеш? -
Спря се облачето бяло
над полето зажадняло,
други думи не дочака,
домиля му и заплака -
и закапаха сълзици
над цветенца и тревици.

У ЯНИНИ СЛЪНЦЕ ГРЕЕ

У Янини слънце грее,
слънце грее, славей пее.
Не е било ясно слънце,
не е било славей птиче,
а е била сама Яна,
като слънцето огряла,
като славея запяла -
че дошло е цяло в злато
хубавото ясно лято
и на всяка плодна нива
златно зърно се налива.

КОГА ТИ, ПРОЛЕТ, СИ ОТМИНА

Кога ти, пролет, си отмина
от нашта хубава родина?
Докле разцъфнат дървесата
и разведреят небесата,
а в равни двори и градини
разпукат ружи и гергини
и люляк кичест заухай
през твоя дивен месец май;
докле в полета, в буйни ниви
пак екнат смехове звънливи
и ясно слънцето огрее,
и славей се с мома надпее -
ти неусетно си отмина,
тъй както ланската година.

ПО ГОРСКАТА ПЪТЕЧКА

По листец и по тревичка
лази си сама-самичка
посред горската пътечка
малка, пъстра буболечка.
Тя е весела, засмяна
и щастлива, и пияна,
че от сватба тя се връща
в малката си горска къща.
Тя била е и кумица
на невестата мушица.
Три дни там са яли, пили,
три дни там се веселили.
И затуй се тя клатушка,
сякаш носи я вихрушка,
ту насам се полюлява,
ту натам се наклонява,
ала тя не млъква - пее,
та гората се люлее
и шумят треви и листи
и поточета сребристи.
Птици песните си спряха
и учудени се взряха
те към горската пътечка,
дето махаше със клечка
мъничката буболечка.
А на близката поляна
спря се и хоро подхвана
и сред росната морава
скача, тропа, пада, става.
После пак със свойта клечка
тръгна тая буболечка,
но сред горската пътечка
срещна рунтавата мечка
и безстрашно отдалече
на Мецана виком рече:
- Хей, ти, рунтава Мецано,
де отиваш толкоз рано?
Я отбий се, не сърди ме,
път стори ми, не гневи ме! -
И размаха свойта клечка
посред горската пътечка.
Спря се рунтавата мечка,
спря се и глава отдигна,
два-три пъти попримигна,
две-три крачки тя направи,
после бавно се изправи,
заръмжа тя и въздъхна,
а пък сякаш буря лъхна
и по горската пътечка
не остана нито клечка,
ни пияна буболечка.

ВРАБЧЕ, СВРАКА И ВРАНУША

Чухте ли навън врабчето?
Чухте ли му вий гласчето?
- Чик-чирик,
чик-чирик. -
Както си студува
и гладува,
то се пошегува,
че е по-голям певец
и от черния скорец.
- Чик-чирик,
чик-чирик -
чурулика,
чурилика,
всичките врабчета вика -
да узнаят още днес
радостната вест.

А от трънестата круша
слушаше една врануша
и сама на суха драка
стара, грозна, злобна сврака.
- Ти ли си певец голям?
Я го вижте!
Няма срам! -
Гракна свраката
от драката
и от крушата
вранушата:

- Толкоз дребно,
малко, сиво
и от всичко
най-страхливо.
Само вика,
чик-чирик,
чик-чирик!
Тъй ли то певец се става? -
Дигнаха те цяла врява.
- Трябва тук умение,
трябва звучно пение,
както ние двете пеем,
както сладки звуци леем -
га-га-га,
га-га-га! -
И до късно,
чак до здрач,
не замлъкна
този грач.

- Чик-чирик,
чик-чирик! -
Чу се пак навън гласчето
на врабчето.
И на топличко се сгуши
под стрехата и заслуша
как от драката
грачи свраката
и от крушата
вранушата -
заядливи,
завистливи
и кресливи.
А снгът все тъй валеше,
бяло, бяло вредом беше.

ПАТАРОКЪТ ПА

През цветя и през треви
патарокът Па върви.
Вирнал си назад главата,
той отива към реката.
Свойто ято той не води,
иска сам да се разходи.
Сам-самичък да поскита
из крайбрежната ракита.
И върви, върви, върви
през цветя и през треви.
Той прегази три латинки
и подплаши пет калинки.
Но той нищо не поглежда
и главата си не свежда.
Крачи, бърза към реката,
да се гмурне във водата.
Ето вече той пристига,
спира, гордо гледа, мига -
там наблизо е гората,
а пред него е реката,
тихоструйна и сребриста
и като сълзица чиста.
И от радост в ракитака
Патарокът Па заграка
и тъй повече не чака -
бавно, плавно той заплува,
почна и да се преструва,
да се пери и надува
и сред глухите простори
нависоко да говори,
че света не е видял
като него лебед бял.

А сред горската поляна
всичко слушаше Лисана.
Всичко мигом тя разбра
и от радост заигра,
че в усоя тих, дълбок,
ще си хапне патарок.
Тя излезе от гората
и застана край реката
и започна тя тозчас
с благ и сладък, нежен глас:

- Тук години съм живяла,
но днес не съм видяла
в таз речица лебед бял
и с такава прелест цял
волно, волно да си плува,
че аз цяла се вълнувам
и съм горда, че в света
има още красота! -
И свенливо, кротка, бледна,
патарокът тя погледна
и след тия пет лъжи
с десет други продължи:

- О, как силно аз желая
с лебед да се запозная,
със такъв добър плувец
и умел, и смел ловец!
Той за мен е чест и слава,
този ден не ще забравя
и на целия си род
ще разказвам цял живот
как край таз река пенлива
аз била съм най-щастлива!

Но ела, прекрасна птица,
тук, при своята сестрица,
да се вече запознаем,
да си двама помечтаем
как с любов ще си дружим,
как не ще се разделим:
ти - владетел на реката,
аз - царица на гората!

Патарокът Па заграка,
поласка го туй глупака
и той повече не чака -
към лисицата заплува
и се пери, и надува,
и насам-натам той вие
дългата си бяла шия,
важно гледа, важно мига,
до хитрушата пристига.
И кракът си в миг подава,
с нея той се запознава.
И наново в ракитака
развълнувано заграка:

- Ето, гледай, гледай - цял
тук пред теб е лебед бял,
по-красив от райска птица…
Ала хитрата лисица
мигом му пресекна грака,
друга дума не дочака
Патарокът Па да каже,
ни да изписука даже
и сред буйните треви
шията му тя преви.
И през тъмните дъбрави,
през шубраци и морави,
през трънаци и цветя
като вихър полетя
към усоя глух, дълбок
с глупавия патарок.

СТО КОМАРИ - СТО ГАЙДАРИ

Сватба дигна Кума Лиса,
звяр и птица да се слиса.
Двама синове ергени
тя реши да ги ожени
за съседките лисици,
две хитруши - хубавици.
Вдън горите и полята
тя калесници изпрати.
От присойни и дъбрави
никого тя не забрави.
И от китните поляни
много гости тя покани.
Гости важни и отбрани,
а сред тях и сто комари,
тъпанари и гайдари,
буйни, весели сватбари,
и три хиляди щурци,
цигулари и певци.
Всички с радост се явиха,
Кума Лиса поздравиха
и сред горската поляна
буйна веселба настана.
На сватбарска ръченица
хванаха се звяр и птица
и хоро те залюляха,
залюляха и не спряха.

- „Иху-иха-иха-хей,
Кума Лиса да живей!”
Викнаха те и реваха,
дор гърлата си продраха
и глигани, и мецани,
чапли, гарвани и врани,
кукумявки, кукувици,
пъдпъдъци, яребици
и безбройни други птици.
Биха тъпаните стари
най-прочутите комари,
а щурците със цигулки
свириха на двете булки.
И ехтеше всеки миг
многогласен, буен вик:
- „Иху-иха-иха-хей,
Кума Лиса да живей!” -
Три дни там се веселиха,
пяха, ядоха и пиха,
на четвъртия в зори,
сред вековните гори
сбогом гостите си взеха
и обратен път поеха.

Сетни тръгнаха щурците,
цигуларите, певците,
дружно с всичките комари
тъпанари и гайдари.
Всички весели те бяха,
дружелюбно си вървяха
и сватбарски песни пяха,
пяха и се веселиха
и си руйно винце пиха.
Всички гайди там ручаха,
всички тъпани бумтяха -
то бе веселба незнайна,
шумна, буйна и безкрайна.
Тъй сватбарската дружина
цялата гора измина
и кънтеше всеки миг
нейният възторжен вик:

- „Иху-иха-иха-хей,
Кума Лиса да живей!” -

Но щом влязоха в полето,
облак чер покри небето,
екна гръм и изведнъж
заваля проливен дъжд.
А пък пусто бе полето,
пусто, голо - с две дървета,
саморасли две брезички,
няма да се скрият всички -
трите хиляди щурци,
цигулари и певци,
и стотината комари,
тъпанари и гайдари.

А дъждът все тъй валеше,
на открито лошо беше.
Първи скриха се щурците
под листата на брезите,
а стотината комари,
буйни, весели сватбари,
за печал и за беда
бяха всички под дъжда.
И от тоз злощастен миг
там не чу се вече вик:

- „Иху-иха-иха-хей,
Кума Лиса да живей!” -

Гайди вече не ручаха,
нито тъпани бумтяха,
а след разправия кратка
разрази се люта схватка
и сред крясък, писък, вой
почна незапомнен бой.
А наблизо беше Ежко,
Ежко-Бежко-Таралежко.
Той ги гледаше в почуди:
- Тез комари май са луди
или всички са пияни,
хем пияни, хем заляни. -
И край рукналите вади
Ежко-Бежко се обади:
- Хей, комари, хей, гайдари,
буйни, весели сватбари!
Що се биете с щурците,
що делите със певците,
та се буйна кръв пролива
и треви, цветя залива? -
Отговарят сто комари,
тъпанари и гайдари:
- Ой те тебе, Ежко-Бежко,
Ежко-Бежко-Таралежко!
Я си свивай ти бодлите,
я се скривай из тревите,
че когато ний се бием,
може и да те затрием!

Позасмя се Ежко-Бежко,
Ежко-Бежко-Таралежко,
и сред тоя дълъг бой
тихичко си каза той:
- „Който пие - зло го чака!” -
и залази бавно в мрака.