СТРАХ
СТРАХ
Ще си изгуби утре хляба,
а по петите му върви гладът.
Той знае свойта слабост,
цената знае на страха.
Мъжа си утре ще загуби,
защото тя не се сдържа,
сред мириса на мухъла се люби,
не си измисли никаква лъжа.
Животът си навярно ще заложи
момчето с борческо чело
и казусът му няма да е сложен,
било каквото е било.
Но някъде във тихата им същност,
присъща и за тленната му прах
човекът се завръща в къщи,
а по петите му е страх.
ВЕЧНОСТ
Кажи, река, каква е твоята вода. А още,
река, кажи: това, което си превърнала във свое дъно,
не е ли озвезденото небе на глухите ни нощи,
не е ли то под дългото очакване потънало?
Какво заключваш ти под камъните мълчаливо гладки?
Прозрачна тайна е водата, но надолу - тъмно, тъмно…
Стоя надвесен и отпивам времето на жадни глътки,
а онзи час, предречен за познания, не се е сбъднал.
А аз не мога да си тръгна. Тук оставам. Чакам, чакам.
И ако дойде моят ред, на дъното какво ли скрил бих?
Но там от векове тържествени и тежки плуват в мрака
безгласно - сякаш сенките на праотците - риби.
БРАТЕ МОЙ
Щурецо, брате мой неведом,
в зелената трева изправил своя глас,
ах, как живее песента ти редом
със мравката, която не познава глад?
Бездомнико, пресякъл дъждовете коси,
на думите зърната хлебни как събра?
Душата ти през лятото премина боса,
душата ти сред жар горя, не догоря.
Но есен песента ти влюбена връхлита.
Не виждаш ли: слана тревите пепели.
Пристига вятър стръмен. Вятърът помита
това, което сме били и не били.
Да тръгваме. Като последни гренадири
с ботуши криви и напрашени коси.
Оттатък - зад челото стръмно на баира -
едно цветенце чипоносо ще спасим.
МОМИЧЕ С ТЯЛО ТРЕПЕТЛИКОВО…
Звънят тополите, изопнати като тетива.
Априлските треви с горчиви и зелени щикове
бодат пръстта и през дъжд стремглаво се извиват.
Над мокрите ни длани птица молеща сега кръжи.
По корени, листа и клони тръпен сок се сцежда.
О, нека като песен в себе си дъжда да продължим
и две безкрайни капки да горят под твойте вежди.
О, нека тичаме в Април, в дълбоката трева, без глас
над скрити думи, златоносни жили, земетръси
и после да прозвъннат светещи и влюбени край нас
априлските треви. Като венчален пръстен.
ЕСЕННА ПЕСНИЧКА
Кафе, горчиво като самота,
на масата поставяш мълчаливо.
Отключена е пътната врата,
но остър дъжд следите ни залива.
От час, от ден, от месец ли вали?
Тече вода край теб и мен. Не спира.
Вода разми отсрещните скали,
на пясък ги превърна. Но не спира.
Вода под уличната лампа вън.
И мокър пламък в мократа камина.
Вода залива даже твоя сън
и мойте бледи неудачни рими.
Страхувам се от този дъжд нелеп,
от къщата, прозореца, вратата.
Ръце протягам пазещи над теб…
Ръцете ми опират в самотата.
ПРОЗОРЕЦ
Беше песен, а вече я няма.
Мътни локви владеят площада
и живее в града листопада -
безпаспортен и в нещо унесен,
безразличен дори към небето,
сам реално- измамен
в тази облачна песен
там - зад пердето.
И видях през последните капки,
през студената есенна прежда
как мъглата невинно изцежда
под прощалните матови клони,
над кънтящите градски павета
двама мъже със шапки,
трима - с балтони,
и един - със цвете.
