Красимира Кацарска

Към романа на Павлина Павлова „Изгубени под звездите” не може да се подходи еднозначно и предубедено - още по-малко заради факта, че тя вече излезе пред читателската публика с историческата си проза в голямото епическо платно „Земя под гривите на ветровете” (2006 година). И сега не очаква нито снизходително потупване по рамото, нито приятелски славослов. Защото знае, че усилията й са сполучили. Тя наистина е създала полифонична проза, в основата на която се прегръщат и плачат гласовете на три поколения, преминали през два особено важни етапа от развитието на страната.

Историческата памет на Павлина Павлова е обективно-емоционална, без да бъде сантиментално обвързана с „доброто старо време”. Тя говори за любовта и разочарованието, за нравствените промени у хората като следствие от политическите и икономически катаклизми в обществото. С мемоарна яснота са откроени онези събития, които малко по малко подронват вярата в доброто в един свят, в който природните бедствия се свързват с терора и насилието в общосветски мащаб. Затова романът въздейства асоциативно върху възприемателя - понеже поражда размисли за собственото битие на всеки един човек, който твърде дълго очаква животът му да се промени към по-добро. А когато една книга накара читателят отново да съпреживее близкото минало - значи тя е намерила най-верния коридор към сърцето му.

Още заглавията на трите части носят емблематично-екзистенциалните прозрения за времето, към което писателката се отнася обективно-пристрастно: „Царството на кривите огледала”, „Живот, изтъкан от страсти” и „В суматохата на времето”. Нея я привличат силните характери, които понякога са готови да се сринат под въздействието на събитията - но и да се изправят отново, за да продължат напред - стига да бъдат достатъчно убедени в необходимостта от изминаването на пътя.

Трудно е да се определи и жанровата специфика на тази книга. Да, тя е роман (несъмнено). Но е и повест (защото повечето герои са назовани поименно - познати и непознаваеми). В много отношения се родее с мемоаристиката (защото отразява един половин вековен път на страната, обвързана с останалия европейски свят). Но е и оперативна публицистика, от която днешният ден има очевидна нужда. И ако читателят се вгледа в 15-те завръщания от небитието - ще се усети вътрешното родство с поезията, вплитащо чувства и мисли в един прекрасен сонетен венец, който прави живота много по-смислен, много по-одухотворен - дори когато на преден план излизат свлачищата на душата след осъзнаването на истината за падналия ниско духовен хоризонт в общуването след срещата с инобитието.

Павлина Павлова умее да фабулира действието. Тя заплита в сложен възел личната съдба на героите си с времето и обстоятелствата. Зад привидно хармоничните семейни взаимоотношения с Филип дебнат рифовете на измяната. Зад обещанията за любов и щастие зеят душевните пропасти на човека с маска в обществото-карнавал. И семейството след катастрофата се оказва не духовен център на истината, а кръстопът, застанал „под звездите” - без надежда за повторна сакрализация на ценностите…

Много и разнородни са проблемите, които повдига в романа си Павлина Павлова. Затова книгата звучи като една хроника на времето, в което всеки следващ ден носи нови изпитания за мислещия човек. Като скок в бездната могат да се съпреживеят загубите в живота на Сияна - на съпруга й Филип след катастрофата, на баща й Кръстьо не точно след терористичния акт, а след произнасянето на смъртната присъда на атентаторите; на леля й Тони; заминаването на децата ? в чужбина; отвличането на Кати…). Кинематографично, чрез потока на съзнанието и техниката на колажа писателката търси връзката между терора като лице на времето и политическите инсинуации на властимащите; между жестокостта и наивността на всяко добротворство; между порива за изграждане в един саморазрушаващ се свят и потресаващите картини на нагло настъпващата вълна на девалвиращи ценности. И много точно нейната интелигентна героиня стига до истината за причините, довели до превръщането на голяма част от младите и образовани хора на тази държава, характеризирана като „Царството на кривите огледала”, в невъзвращенци. И я боли за атрофията на нравствените стойности.

Радващ е фактът, че Павлина Павлова непрекъснато сменя ракурса, от който разглежда политическия „режим” (а не просто социалната система или обществения строй). Редуването на предизборните обещания с инфлацията, на мечтите с поредните разочарования, на кризите в икономиката с природните бедствия създават представата за едно опустошително и опустошаващо отношение към човека, принуден да види и Града на истината - и блокадите по пътищата; и опашките за храна - и „отлюспването” от политическите партии; и пожара на Партийния дом (изобразен като карикатурно-гротесково подобие на този в Райхстага) - и бурята в душите на хората, които все по-ясно осъзнават, че живеят в една държава мащеха.

Цветовата гама в голямото епическо платно на Павлина Павлова „Изгубени под звездите” познава всички нюанси на тъмнината: „Прибираше се по тъмните улици из тъмния град, а когато влизаше във входа на блока, сърцето ? се свиваше от безмълвен страх при всяко стъпало нагоре в странно притихналата сграда. И си казваше, че такава навярно е тъмнината, извираща от самия пъкъл - без капка светлина и без надежда.”. И този мрак ражда стачките на „празните тенджери”, на студентите, всеобщата национална стачка, транспортната… в една оскотяваща действителност - дори когато Бъдни вечер и Коледа се обявяват за официални празници.

Разполовена от болка, Сияна стои като че ли в дъното на един кратер в очакване на следващото изригване. Нейната будна мисъл се лута между страстта (към Андрей) и предразсъдъците, между личното щастие и обществените конфликти, между желанието да живее достойно и налагащата й ограничения хиперинфлация. И няма вече човешко лице гладът на безработните. Показните убийства във времето на „галопираща скъпотия”, когато се получават по „два-пет долара месечно”, водят до паразитирането на цяла прослойка сред младите хора.

Нееднократно Павлина Павлова повдига въпроса за богатото културно наследство на България. И това става винаги в съпоставка с днешния ден. Тя бие тревога за смелото зачертаване на миналото - без да се предложи една по-добра перспектива сега, когато пътят ни като европейци към Обединена Европа е белязан с кръв, корупция, финансови и политически далавери и хиперинфлация. Плаче душата на нейната Сияна за емигрантите (над 700 хиляди млади хора) и за техните семейства - преди самата тя да напусне пределите на тази белязана от урагани земя и да се озове някъде „под звездите” - с родина в сърцето си и без родина в паспорта, с нова самоличност заради страха, който винаги застига бягащия.

Павлина Павлова не отминава (като в една истински богата мемоарна проза) нито едно значимо национално или международно събитие. Нейният пацифизъм провокира сетивата на изкушения възприемател и го кара да се замисли върху същността на днешния несигурен ден. Защото зад „жестоката икономическа война” стои стълбът на политическите сблъсъци. Зад ударите на НАТО срещу бивша Югославия дебне отровният облак, стигнал и до България. Защото Натовските ракети сеят смърт, не по-малко опасна от Чернобилската. И ако по времето на Стефан Стамболов един златен лев се е равнявал на 7 долара, по време на войната срещу Сърбия един долар е с номинал 1 700 български лева.

Но е хубаво, че в миговете на себевглеждане Сияна предлага и другото лице на живота - по-светло, красиво, привлекателно - с Белоградчишките скали, с Побитите камъни и Перперикон. За да се разбере, че „животът на човечеството е изграден от огледални повторяемости.” . Но това не й пречи да види живота си в неговата цялост - и то точно тогава, когато се раздава на близките си без остатък: „А тя оставаше като самотен морски фар, за когото всички знаят, че е там и могат да разчитат на светлините му, ако им се наложи.”

Топосите в романа се „спасяват” между София, Бургас и Чучулигово, Рим и Виена; дома и летището, улицата и блока, училището и гробището, апартамента и пътя. Но широките и отворени пространства често се оказват много по-тесни от човешкото сърце, готово да побере и поредната тревога, и новото потресение от срещата с духовната нищета на човечеството.

Нееднократно Павлина Павлова посочва литературните пристрастия на героинята си. Още в началото на нейния път към истината стои „Големанов” на Стефан Костов. След това, когато разсъждава за българското гражданство, зазвучават талевски мотиви от „Гласовете ви чувам”. С особено обич Сияна (респективно - нейната Сияна) разказва за поетите Йосиф Петров, Христо Фотев и Воймир Асенов. Специален акцент е поставен върху „Фашизмът” на Желю Желев. Споменават се Астрид Линдгрен („Пипи Дългото чорапче”) и Илф и Петров („12-те стола”). Напомня се за атмосферата в творбите на Дикенс и Гор Видал. Прави се паралел между стиховете на Библията и сурите на Корана. И без пряко да са назовани, Содом и Гомор присъстват с всичките нюанси на порока, който тържествува.

Художественият изказ на Павлина Павлова е стегнат, динамичен, многопластов, подтекстов. Често зад директните назовавания възникват нечакани асоциации за по-далечното или за по-близкото минало и се раждат тревожни размисли за бъдещето. Зад монотонния делник звучат ликуващите тонове на радостта от срещата с любовта. Зад огорчението покълват цветовете на надеждата, че може би все още не всичко е загубено. И завъртяна в кръговрата на времето, писателката се оглежда в това екзистенциално човечество, за да отправи поглед към звездите с очакването истината да престане да звучи минорно и светът да стане по-приемлив, по-дружелюбен, по-желан. Защото съдбата на Кати и Снежа и на много други като тях не трябва да бъде правило в утрешния ден, в който „изгубените под звездите” хора и светове биха могли да намерят общ език в името на съзиданието и добротворството. 

И в книгата “Изгубени под звездите” личи богатата културологична подготовка на Павлина Павлова, която като че ли някак мимоходом в разговорите между Сияна и Андрей „маркира” най-интересните паметници на света и отделя своята „Пиета” на Микеланджело между всички останали произведения на изкуството. Нейната Италия с Вечния град Рим не е тази на дъщеря й Мария и на зетя Михалис, в чиито вени тече кръвта на четири етноса. Лас Вегас е един за Крум и за първата ? снаха Зоя и съвсем друг, погледнат през преживяното от втората му любов - тайландката Кей Си Ни. Приобщаващ е речевият акт, в основата на който по-често се долавя силата на вътрешния монолог, отколкото диалогичната среща на поколенията. Редуването на “той” - с “аз” - повествованието номинира възможността на словото да търси нови хоризонти към читателя и в днешния ден, натоварен с болка и с неразрешими дилеми. И така от само себе си границите се разтварят, за да се създаде едно пъстро и многоезично човечество, откъсващо родовите си корени и изгубено далече „под звездите” - без обещание за ново завръщане.

Павлина Павлова, „Изгубени под звездите”, роман, БП