Петър Хаджинаков

Реджеп Кюпчу – един от най-надарените и талантливи български поети през втората половина на 60-те и началото на 70-те години. Роден и израснал в екзотичното и митично пловдивско село Куклен, той се оформя като изключително оригинален и нестандартен по отношение стилистиката, поетиката и художествения изказ. До 1956-та той живее в град Бургас. Точно там, в артистичния морски град, той намира необходимата интелектуална среда в лицето на Христо Фотев, Н. Йорданов, Ст. Гоцев, Т. Велков, Н. Искъров, П. Дубарова и други творци, оформили същността и облика на феноменалната „бургаска група” поети. В хронологията на времето се появяват последователно негови стихове в провинциални и столични издания, писани както на майчиния турски, така и на родния български език. Те отразяват бита и битието му на строителен работник, журналист, кореспондент, културтрегер. Реджеп Кюпчу е носител на редица награди за поезия, като стиховете му са преведени на основните европейски езици. След силните и значими изяви в оперативните, следват оригиналните лирически сборници, превърнали се в художествено-естетически явления за своето време: „Въпросите продължават” /1962/, „Животът не е сън” /1965/, „Приятели мои, да тръгнем” /1967/ и антологичният му посмъртен сборник от 1981 година, под редакторството, съставителството и превод на част от произведенията му от турски на български език на личния му приятел Н. Йорданов.
Пиша тези редове с носталгия и болка по твореца и човека Р. Кюпчу, когото имах удоволствието и щастието да познавам, макар и бегло, както от родното ни село Куклен, така и от град Бургас, където по ирония на съдбата следвах военната си служба точно в последните две години от физическото му присъствие в групата на бургаските творци – Христо Фотев, Недялко Йорданов, Петя Дубарова, Стойчо Гоцев, Димитър Велинов, Николай Искъров… Тези дни се навършват двадесет години от трагичната и преждевременна кончина на Реджеп – години от неговия драмагичен и нелек творчески път. Той беше широко скроен човек с глобално мислене и вкус към метафоричния изказ дори в обикновен разговор. Станах съпричастник и свидетел на творческия му носталгичен замисъл да напише роман, свързан с митичния Куклен, за съжаление останал нереализиран поради преждевременната му смърт и то точно в разцвета на творческите му сили и възможности – малко след четиридесетата му година – време, в което трябваше да се радва на плодовете на творческите си усилия и да осъществи огромния си художествен потенциал.
Антологичният му поетически сборник „Приятели мои, да тръгнем” /1981/ съдържа най-доброто от първите му три стихосбирки – около петдесет стихотворения, една трета от които писани на матерния му турски език, впечатляващ с изяществото на метафоричната, притчово-сентенциозна иносказателност, с дълбочината на философско-психологическото мислене и глобалността на аналитико-синтетичната си интроспективност и магическата сила на художествените внушения. Като всеки модерен поет и Реджеп Кюпчу разчита не само на директните контекстови внушения и послания, но и на индиректните, символно-алегорични алюзии, визиращи в дълбочина многопластовостта и многоизмереността на експерименталните търсения и находки. Най-впечатляващите характеристики от поетиката и стила му на изказ са интензивната метафоричност, асоциативно-фрагментарната композиция на творбите /някои от тях в жанра на лирико-драматичната поема/ и непредвидимите и непредсказуеми мисловни интервенции в руслото на баналната житейска или трансцедентална философско-мистична медитация. Той има попадения-сентенции и притчи от най-висок художествено-естетически порядък, създадени не само на базата и чрез механизмите на разнопосочни стилизации, а плод на оригинални хрумвания и търсения:

Моят смях – цвят до цвят
върху дряновете на пролет…
Аз идвам при вас и ви нося малко поезия
не във чантата,
а във сърцето си…
                                /”Творчеството”/

Изключитгелно актуално, силно и съвременно звучи стихотворението „България”:

Аз не съм чужденец,
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях и вървя.
Като дете, когато прохождах,
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка –
следата ми от този миг
е тук
на твоята земя.
Тъй като първата любов
и тази моя първа крачка
не се забравят,
не се забравя никога.
Аз не съм чужденец
аз съм твой син.
И сълзите ми са твои –
от радост или от мъка.
Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо.
Аз съм твой син и мои са твоите пътища.

В общия контекст на творбите му откриваме художествени образи – символи с допълнителна, надконтекстова метафорична семантика, образи, които се модифицират в универсални категории с многозначна същност: сърцето, слънцето, цветята, смъртта, животът, морето, звездите, славеят, цветовете… В този план ние откриваме полисинтетичната структура на текстовете му. Стихотворението „Съдба” звучи като разширена метафора:

Колко струва днес, кажете ми,
да си цвете във градините,
по ливадите трева…
Да живееш с илюзии,
да си малък Дон Кихот?

Той засяга сложни философско-екзистенциални проблеми за смисъла и безсмислието на човешкия живот и на смъртта, за стремежа и движението към съвършенство, за усилието на човек да надмогне своята обреченост и тленност, да се слее с вечността на времето и пространството. Дълбоко в своята същност тази поезия е лирична, съкровена и сантиментално-мелодраматична:

Любовта е работа на сърцето, знам
любовта подтиква към победа, знам победата дава сили да се обикне по-силно, знам
понякога любовта е въздух, победата е птица, знам
понякога победата е въздух, любовта – птица, знам…

Често посланията му са във вид на притчи, сентенции, образни парадокси:

Солен е краят на всяко нещо…
Колко е странно наистина –
обичаме най-много това, което губим.
                                /”Като приказка”/

По много оригинален и любопитен начин са поднесени истини от философията на живота:

Доволството е последната спирка на развитието…
                                /”Тръгнахме на път”/

…животът върви безвъзвратно към смъртта,
но смъртта е една промяна,
и смъртта е едно усъвършенстване…
Смъртта се стреми към онова, което лети и тече,
за да запази чара на безсмъртието
                                /”Усъвършенстване”/

Като диагноза за нашето съвремие звучи стихотворението „Десетото село”:

Но, приятелю мой,
има и други случаи по света,
когато човек казва истината,
девет села бягат от него
и десетото се готви да ляга…

Пантеистичното начало има своя визуално-тактически еквивалент и конкретни измерения, органически съчетани с драматизма на екзистенциално-психологически размисъл:

За да бъде всичко празнично,
за да бъде всичко весело,
колко мъка има, колко много скрита болка
                                /”Пролет”/

Ах, не всеки цвят успява
в плод узрял да се превърне…
Човек се плаши от края на всички неща…
                                /”Разговор”/

Като императивна квинтесенция за цялото му творчество звучи констатацията:

Подлецът е винаги по-щастлив от поета,
но кажете ми: кой е издигнал паметник на Подлостта?

Поезията на Реджеп Кюпчу е едно от големите достижения на съвременната българска лирика.