Таня Танасова-Тодорова

Българийо, преди да стъпя на твоята земя, преди да глътна от твоя въздух, преди да усетя мириса на твоите цветя, казвам ти, че много се вълнувам, много те обичам!
Обичам те не само заради това, че земята ти е богата, че въздухът ти е чист, че цветята ти са прекрасни. А най-вече защото ти, БЪЛГАРИЙО, си моята прародина. Така, както обичам пустинната Буджашка степ, защото съм се родила там.
Първата среща с теб е много вълнуваща, защото е първа.
Аз, която никога досега не съм усещала дъха на българската земя, лъха на българския вятър, вкуса на българския въздух, мириса на българските цветя, не съм чувала гласовете на българските птици, шумоленето на българските гори, мълчанието на българските планини. Ти, която имаш всичко това, ме приемаш в своята прегръдка с толкова обич и желание, за да ме направиш наистина щастлива поне за малко.
Излизам от влака и се вливам в твоя живот, вглеждам се в твоите очи, прислушвам се към твоето сърце и те познавам. БЪЛГАРИЙО! Това си ти; такава, каквато си те представях; такава, каквато те мечтах; такава, каквато те исках!
И все пак ти ме изненада. Всичко тук наистина е много по-дълбоко, по-искрено, по-истинско, по-българско.
За мен е необикновено, че всички наоколо говорят на български, че всички табелки и ценоразписи са също на български. А гласът на радиоговорителя – еди-кой си влак пристигна на еди-кой си коловоз – ме спря да се вслушам в мелодията на омайващата сила на родния език, когото усещам отвсякъде.
Гледам една щастлива двойка. Те сигурно си говорят на български, обичат се по български…
Минава майка с детето си, явно недоволна за нещо от него. Вслушвам се в нейната реч, за да чуя как му се кара по български.
Върви един мъж самотно по улицата. Той сигурно си мисли на български. И ако заговори, ще говори на български… И птиците тук чуруликат по български. И по телеграфните жици, на които те са кацнали, “върви” също българска реч.
БЪЛГАРИЙО! Благодаря ти, че мога да усетя тук, как с този “звук сладък, най-мил в звуковете” е напоено всичко: студените планини и горещите пясъци, красивите рози и сивите камъни, яркото слънце и тъмните тунели, бездънното небе и безкрайната земя.
БЪЛГАРИЙО!
Вървя по твоята земя и разбирам, че ти за мене не си просто географско название, не си просто държава на Балканския полуостров, ти си моят блян, ти си моята същност.
Виждам на вратите надпис “бутни”, “дръпни” и неволно се усмихвам. Тези думи за мен са толкова понятни и близки, всекидневни. Пък официално в такива места съм свикнала да виждам “отсебя”, “на себя”. А думите “дръпни”, “бутни” ми заприличват на две селски дечица, които са се изгубили в един голям град.
Постепенно започвам да свиквам с табелки “Промишлени стоки”, “Млечни продукти”, “Книжарница” и т.н. Свиквам дори и с българската терминология по радиото и телевизията.
Свиквам с честата употреба на вълшебните думи: “Моля”, “Заповядайте”, “Много ви благодаря”, “Приятна вечер”, “Не се притеснявайте”…
Свиквам почти и с кимането, характерно само за българи от България.
Свиквам, но трябва ли?
Влакът, с който ще заминавам, е вече на гарата.
Довиждане, БЪЛГАРИЙО!
Рано сутринта ще прекосим границата, и всичко това ще остане тук. Пък и аз ще бъда някъде там… ще стискам в ръката си едно листче, на което през нощта във влака съм написала тези редове:

Довиждане, Българийо! Дали
ще дойде време да се видим още?
Угасват тук последните звезди.
И тази вечер се превръща в снощи.
А искам на сбогуване поне
да ти открия колко те обичам.
На тебе много искам да приличам,
Нали все пак съм твоето дете.
От строгостта на твойте планини
ще взема нещо и от твойте рози
ще взема малко хубост. Отдели
ми и от щедростта на твойто лозе.
Довиждане, Българийо! Дали…