КАМИЛИ
КАМИЛИ
Стихотворение, изписано върху един
кожен мях за кумис в Южен Казахстан
Натоварени с юрти
в този пладнешки зной,
те вървят към аула
като тежък конвой.
В необятната охра
търсят прясна вода.
Опват шии. И морно
тръгват пак на стада.
Бавно крачат след тюрка
с уморена душа.
Лягам в старата юрта
и сънувам степта.
Чимкент
септември 1985
И ТОЛКОЗ
В едно студено утро хората изнесоха в платно
ковчега с тялото на вуйчо ми от пастта на блока.
От третия етаж сандъкът изглеждаше като писмо,
което близките на мъртвия изпращаха на Бога.
Поглъщаше мъглата газката под тежкото небе –
камионът возеше покойника към селото далечно.
Снегът се стелеше. И стенеше безкрайното поле.
И побеляваше по хълбока шосето вековечно.
Така освободен завинаги от този скучен град
се върна вуйчо на земята си. Посрещнаха го старците.
Върху дъските буци чукаха като летен град
и чак до сутринта край гроба му лаеха чакалите.
А мама в болницата беше – инсулт я покоси.
И тя пристигна принудително във този болен град.
Залива месеци възглавницата си със сребърни коси
и на изписване научи чак, че вече няма брат…
Една звезда лети към рая. И избухва рисково.
Нагоре е безкраен мрак. Закусват с птици облаците.
Ветреят се прострени нощем като бели ризи,
измамени и възкресени, душите на покойниците.
НАШИТЕ МАЙКИ
45 години нашите майки
обработваха земята с мотики.
Черноземът здравето им отне.
…Надолу,
по двата бряга дерето
мирише на лайка.
Днес
обработват земята с коне.
* * *
Земята чака някой да я стопли,
Земята
ще се вкочани
от студ.
Кората й, напукана от вопли,
все още
е за нас
единствен
скут.