Ирена Панкева

МОЛЕБЕН ЗА СЛЪНЦЕ

Забравата често посрещаш с безмълвие,
но святкат в очите ти огнени мълнии.
Препиваш със сълзи, започваш да хълцаш
и в тъмното хукваш нагоре при вълците.
А вълците – сити, наяли се с ягоди!
Иди и не вярвай на Горския – дядо ти,
когато духът му се мерне из дренките
и викне: – Не бой се в гората, Иренке!
При речния извор те чака зората
и пъстра подкова ти мята дъгата!..

Върви все направо, какво криволичиш –
нали си безстрашно и силно момиче!?
Изхвърляй отварата от кукуряка –
разцъфна, за щастие, змийското мляко.
Но тук нямаш нужда от разни лекарства,
тук ти си стопанката, тук ти си царствена!
Не бой се, в зелената горска обител
мечокът е само свещенослужител,
мечокът е древен човешки предтеча
и може би още кръвта ти е меча!

В леските се чудят кафяви омайници:
- Не търси ли тази еловите тайници,
в които е скрито безценно имане
от приказни лешници, сбирани лани?
Прекръствам се, Боже – не съм омагьосана,
но сякаш съм златна кошута сред росена –
възнася се слънце над моя молебен!
Сполай ти, Природо, за пътя към себе си!

ПРАГ

Не искам да съм отвъд платнището на реката,
по – сигурно ми е тук – под сянката на леската:
макар и от векове овчар да не ми е свирил,
тя днес е ризата ми – нетленното на всемира.
А щом Кумашин насам без мост през реката търти,
не искам да съм отвъд – оттатък погребват мъртвите.

Ах, този побъркан вълк не спира от страх да тича!
На огън от бял оман за него варя страшниче,
обаче по оня път – през недоспалите ниви,
сватбари с пушки гърмят и идат със сопи криви.
През боровата гора се чува, та чак до горе,
че викат откъм света наистина живи хора:

- Кум Кумашинеее, за кум на сватба в село те каним!..

Я виж, без сянката пак невеста мога да стана –
отвъдният речен бряг е на Оная с косата,
но за човека е праг, отвеждащ към небесата!

ИЗХОД

С еленов зъб за брошка, с лескова клонка в джоба
и с пурпур от малини в пулсиращите вени
не ме лови куршумът на съскащата злоба
и смъртната отрова на хорските измени.
Под дрянове и папрат бозала от кошута,
аз нямам нужда тука да сменям седем кожи,
триглави и двулици лами да коткам в скута си,
а спра ли да ги топля – капан да ми заложат!
Добре, че ти ме чакаш. Ще дойда на Младенци
и с мене ще те взема в оная дива пустош,
където змеят дебне да ми напие менците,
но ти ще го надвиеш – по змей ще се почувстваш!
Не чакай до Младенци – за теб на сур – елена
сега по “Опълченска” в гъмжилото препускам.
Повярвай, светофарът окото си зелено
не склопва пред галопа на искрените чувства!
Земята се въздига бръшляненозелена!
Зад мен се мятай бързо, отвличам те нагоре!
Под дъбовата стряха, в света на сур – елена
ще седнем да отдъхнем и… после ще говорим!

ПОГАНИ ДНИ

Вали. Лекокрила, хвърката дружина
плете пелена, белоснежна и плътна,
и няма ни пътник, ни тясна пъртина –
не знаеш къде е повоят на пътя.
Под преспите топла, земята некръстена
превръща леда във вода за кръщение.
Светът ще очисти от себе си мръсното
след няколко дни, със Христово смирение.
Как бързо се мръква! Запали ли свещите?
Виж – дебнат от гумното сиви вампири.
Метлата полита – кобила на вещица,
и вятър след нея пронизващо свири.
Скрий острата ножица, гребена също,
та вълчите зъби дано да мирясат!
Един караконджул излайва зад къщата
и после се сгушва в колиба под ясена.
А мяука друг и седи на дувара
да гледа не иде ли нова година.
Но тази година, от стара по-стара,
не тръгва отвъд без сланина и вино.
Дървата в огнището весело пукат.
Ту стават на въглен, ту пак се разжарват
и правят сами за сурвачката пуканки.
Разбра ли защо още в приказки вярвам?
Не, нищо не казвай – гласът ти е мълния
и право в сърцето с любов поразява.
Ела да ме стоплиш под чергата вълнена –
на грешник покаян и Господ прощава!

ПЕСЕН НА ДЪЖДОВНИТЕ КАПКИ

Какви са тия Диоскури
и еринии сред небето –
виновни няма, просто в Люлин
през тази нощ ще бъде светло.
Побързайте, сестрици бели,
че огнен змей глави размята
и бълва пушек на къдели!
Гора гори, гори гората!
Рид дъбове, рид лунни буки
сега са пъклени огнища,
във пламъци пращят и пукат
и се превръщат в пепелище.
Ронете се без страх, сестрици,
над дяволския ад отворен,
че дивораслите душици
живота си крепят на корен,
а без зелена антерия
остава Люлин на гърба си.
Без нас до клон ще се затрие
и ще осъмне в черно расо.
Без билковото многостишие
на мащерковите поляни
лисичи лай и писък миши
срещу човека ще въстанат.
Все още трепкат живи листи
в грамадата опожарена.
Побързайте, сестрици чисти,
дъждът е песен и спасение!