ХОРОТО
ХОРОТО
На самодейците от Сливенски окръг
Жълти чехли - троп, троп,
кован колан - тряс, тряс,
дълги поли - фъс, фъс -
хорото играе…
Народна песен
Хорото се извива.
То е вечно.
То иде от незнайни времена,
без писмена -
на ритъма обречено.
Когато се роди дете,
орисници играят
и гадаят.
То е хоро безпаметно
и вихрено.
Във него се кове
съдбата на човека.
Във него няма тъпани
и гайди,
а тишина,
усмивки,
бесен свисък.
По-друго е хорото самодивско.
То тътне
от природните стихии.
Бушува вятър,
грее ярко слънце.
Преплитат се омраза
и любов.
Във него има плясък на криле
и има волност,
блясък,
красота.
Има хоро, на което
не играчите играят
по свирнята,
а свирачите свирят
по играта.
То е нейковско -
на два теля.
И се играе на рогозка,
под нисък,
одимен таван,
по калцуни.
Аз най-обичам мъдрото:
- Доде си Паньо Пашата…
Шумят джамфези
и атлази.
Потропват чехлите
по калдъръма,
синеят котленски елечета,
пъстреят божигробските
престилки,
блестят пендари,
пафти,
кехлибари.
Шуми кръвта,
бунтува се сърцето.
Ой, ненагледно
българско хоро!
Играно в тъмни,
смутни времена:
- В Жеруна огън гореше,
на Котел хоро играят…
Вековно,
древно си
като Балкана.
И като него
гиздаво,
разгънато
и топло
като пазва кадифяна.
Ти, радост българска,
изляна в ритъм,
ти, призив
за любов
и вечна младост!
Играят мойте сливенски земляци,
напед-назад,
назад-напред
пристъпват.
Люлее се хорото -
красота.
заловени сме всички,
стари, млади,
провикваме се:
- И-ху, и-ху-ху!
И гледа ни светът
и ни се чуди.
Не сме замаяни,
ни луди.
Заспалият от тежък сън се буди -
играеме
най-мъдрото хоро!
ДВЕ ВАРИАЦИИ НА НАРОДНИ ПЕСНИ
КОТЛЕНСКА
На нозе ми байрак забучете,
на байрака конче ми вържете.
Има песен такава в Балкана
за юнака, загинал от рана.
За гроба му под клоната бука,
дето пролет кукувица кука,
дето ручей под шумата блика,
дето раснат здравец и аглика.
Паднал юнак, от куршум пронизан,
бил облечен в чиста, бяла риза.
Загинал е, младост немладувал,
нито първо либе намилувал.
И когато вятърът повее
и запее гората хайдушка,
и земята цяла занемее,
и се чуе ясен гръм от пушка.
И се чуе глас изпод клонака,
пей, нарежда песен за юнака,
пей, нарежда дума подир дума,
дето ги е пред смъртта издумал,
пред дружина, пред верни другари:
На нозе ми байрак забучете,
на байрака конче ми вържете,
на глава ми цвете посадете -
кон да цвили, байрак да се вее,
цвят да цъфти, гроб да хубавее.
—————————–
СТРАНДЖАНСКА
Стуянъ люто ранили.
Стуянъ млада уйвода.
Стояна люто ранили
навръх на Стара планина
на Хайдушката поляна.
Нийде си никой нямало,
ни верен другар-побратим,
ни вила, ни самодива,
ни майка, ни първо либе
водица да му подаде.
Едно му конче остало,
и то до него застало,
леко го с нога докосва,
милно го с очи поглежда,
не цвили, ала разбира,
ще зине да му продума.
Стоян на конче говори
да копа сутрин и вечер,
и нощем по месечина,
да копа, вода да търси,
устата да си разкваси.
Кончето дума Стояну:
„И копах, братко, и копах,
копитата си потроших,
до грива в земя потънах,
капчица вода не найдох.
СНЯГ
В снега валящ навън аз виждам минало.
Той сякаш е живота отлетял.
Той спомня ми огнището изстинало,
когато в него огън е горял.
Когато в къта старците умислени
прехвърлят броеници и мълчат.
И през комина пламъци разискрени
от дъбовия пън се разхвърчат.
Когато скърцат раклите от имане,
надиплени с джамфези и атлас
и билките пристъпят за поливане,
преди да дойде за вечеря час.
Раздрънкват се сахани калайдисани,
полиците потракват в здрача сив.
Нареждат се възглавниците писани
и всеки сяда строг и мълчалив.
О, минало, не ще се върнеш никога,
но ти за тоз живот ни закали.
Роете се във мен, щастливи мигове.
О, мъдър сняг, вали, вали, вали!
ИЗПОВЕД
В радост и грижи
протече живота,
много неща
не видях и видях.
Сядах на пищни
трапези с охота,
вече на много
огнища се грях.
Но да не кажа,
простете, не мога. -
Трябва да бъда
безчувствен и сляп:
няма по-топъл
от селския огън,
няма по-сладък
от черния хляб!
ПРЕД ПАРТЕНОНА
Догаря залезът,
а към Акропола
човешкият поток тече стихийно.
И мрамора
край нас е още топъл.
А долу Атина гърми неспирно.
Вървим край храма бял
на Посейдона -
хилядолетия минават като дим.
Но всички спираме
пред Партенона -
величествено прост,
неповторим.
И погледа се взира
ненаситен.
Във тоя миг навярно търси той
следи от длетото
на Фидий и Праксител,
или отмора в светлия покой.
Но не, напразно!
Времето отмило
тук всеки фриз.
И в тая голота,
прибулено от здрача на нощта,
остава туй, което е пребило -
свещената
премъдра простота.
БЕЯЗКУЛЕ
Беязкуле, Едикуле
издигат се край Солун.
Зад тях е Серското поле
и цяла Македония.
От гнет и мъка изтерзан
във робство петвековно,
надигал се е окован
един народ бунтовен.
И тук, до тоя слънчев бряг,
крепен от сила млада,
в ръка с прекършения стяг
достигал бос и гладен.
И хвърлен в мрачния зандан,
търпял е студ и жажда.
Под блясъка на ятаган
борбата е подклаждал.
Беязкуле, Едикуле,
сред кървава разплата,
във вас е удряла криле
безсилна Свободата.
Атина, 1965 г.
