С писателя Асен Димитров-Феликс разговаря Георги Ангелов

- Г-н Димитров, може би читателите на е-списание „Литературен свят” не знаят, че ни свързва отдавнашно приятелство - от 1988 г. Вие сте един от основните фигури на съпротивата срещу „новия литературен ред”, няма да бъде преувеличено, ако се каже - легендарна фигура за запознатите с литературния процес… Въпреки, че през изтеклите години не се афиширахте като постоянно присъствие (макар че то не е и нужно) в духовната опозиция на постмодернизма, посетите семена покълнаха по повече от категоричен начин в издания като нашето списание например. Как виждате днешното състояние на българската поезия?

- То не е добро и няма как да бъде добро, защото истински стойностната поезия се заменя с псевдопоезия, която бива рекламирана по най-различни причини, сред които на последно място са литературните аргументи. Сред тези причини са характерните за българина чуждопоклонство и провинциализъм, които пораждат този неистов стремеж към модерност. Това явление не е характерно само за нас. Например немският език е бил обругаван от самия германски „елит”, а Пушкин е бил определян от съвременната му руска критика като незначителен автор. Сред причините е и влиянието на лобитата и страха да не се нарушат общоприети рамки. От друга страна, талантливи поети, останали верни на класическата поезия, невинаги са достатъчно критични към стиховете си и не работят достатъчно, за да ги превърнат в незабравими литературни творби. Резултатите са нахлуване на „поезия”, от която хората нямат нужда. Хубавото е, че дори в днешната ситуация, сред баластрата се срещат самотни златни зрънца, които ще бъдат все по-редки. И че има сайтове като „Литературен свят”, чиито създатели знаят за какво става въпрос и помагат на тези зрънца да заблестят на слънцето.

- Вие станахте редактор (при това блестящ) на първото издание на една от възловите ми книги „Ненамерени хроники”, за което Ви благодаря, както и на „Зимна трева” и др. По-суров и по-добронамерен редактор едва ли ще срещнат днешните поети. Второто издание на книгата се появи на страниците на нашето издание, предстои трето. Виждате ли продължаващо осмисляне на нашия национален път в творчеството на съвременните български поети?

- Да. Наскоро открих млада поетеса от Перник, която има какво да даде на поезията, ако не тръгне по пътя на постмодернизма. Иска ми се да посоча и близкия до нас по възраст поет Ивайло Терзийски, който живее в Лондон. Със сигурност има и други, с чиято поезия не съм запознат.

- Поетичната Ви книга „До доказване на противното” бе удостоена с награда на Съюза на българските писатели при нейния дебют. Пишете ли поезия? Какви са новите Ви търсения в литературата, ако изключим съставителството на забележителния сборник на поезия, свързана с Пловдив? Известен сте като изключително взискателен към себе си поет..

- Напоследък рядко пиша поезия, предимно сатира. Искаше ми се да завърша книгата за българското цивилизационно присъствие, която заедно сме обсъждали, но не разполагам с толкова време и ще потърся помощ сред историците.

- Книгата Ви за ученическите бисери - предмет на една много наболяла тема - пожъна сериозен успех, накара мнозина педагози и литератори да се вгледат по нов начин в педагогическите и литературни реалности…

- Да, имаше обществен отзвук, дори ме каниха в телевизионни и радиопредавания, обаждаха се родители. Хубаво е, че хората са чувствителни към тази тема, осъзнават проблемите и искат промяна. Вярвам, че тя ще се случи, макар и по-бавно отколкото ни се иска.

- Струва ми се, че сборникът Ви за Пловдив, който наскоро ще публикува е-списание „Литературен свят” е дълбоко изстрадан. Личи по подбора на авторите, по прецизността на представените стихотворения. Така ли е?

- Това е вярно. Той е правен около 11 години. Нужно беше да изчета цялата класическа поезия, писана в Пловдив. Издирвах роднини на починали поети, аргументирах се пред живите защо изборът ми е паднал върху определени техни стихотворения, а самият избор беше много труден. Сборникът претърпя редица промени през годините. Търсех и начин за издаването му на книжен носител от авторитетна институция, но това не стана. Но всяко зло за добро, аз вярвам, че той ще бъде допълнен в бъдеще и ще излезе в книжно тяло, обогатен с още стихове. Но в момента в лицето на „Литературен свят” сборникът „Пловдивски рецитал” има достатъчно престижна трибуна!

- Какво мислите за глобализма в културата?

- Като цяло гледам положително на него. Най-важна е стойността на културните факти. Но когато с тази стойност се правят компромиси заради световни тенденции, това за мен е неприемливо.

- Виждате ли нова смяна в литературата? Като човек, следящ литературните явления, ми прави впечатление, все така доминирането на нахалния постмодернизъм в нашата литература, както и преди 20 години, и - което е особено отблъскващо - непрестанното награждаване на тези персони? Защо е така, според Вас?

- Понякога човек остава с чувството, че нацията ни се опростачва тенденциозно и лансирането на недодостатъчно талантливи автори като модерни е един от начините за това. Според мен решаващо е сляпото следване на „световните тенденции”, страхът на критици и издатели да не бъдат обявени за немодерни, влиянието на лобитата, все неща, за които споменах и по-горе.

- Какво Ви боли най-много, когато гледате днешна България?

- Все по-големите територии, които са завладявани от простотията. Но чувствам, че, макар и бавно и неуверено, успоредно с това се увеличава и съпротивата срещу нея. Тя ще расте и ще крепне.

- Вашият житейски път е свързан с брилянтната българска поетеса Галина Вълчева, чиято нова книга публикувахме наскоро. Трудно ли живеят заедно две емблематични, според мен, фигури за нашата поезия?

- Аз не смятам себе си за емблематична фигура в поезията, но нея - да. Нормално е, че днес тя не е достатъчно призната. По-горе в интервюто не я споменах сред достойните продължители на българските традиции в поезията, защото ми е съпруга. Но след като ме питате конкретно за нея, мисля, че тя е от хората, които съхраняват българската духовност. Не ни е трудно да живеем заедно, стремим се да бъдем справедливи помежду си и с другите хора.

- През всички тези години съм се възхищавал на хайтовската Ви жажда да намирате и отстоявате Българското. Може би се срещате често с глухото неразбиране, с откровеното предателство, с обикновеното човешко себелюбие… Преодолявате ли ги и как?

- Тези неща ги е имало винаги и навсякъде. Приех ги за нещо нормално и така ми е по-лесно да ги преодолявам. По-рано ми беше доста трудно, но в крайна сметка всички се сблъскваме с подобни стени.

- С Вас сме преживели много неща, смея да твърдя, че винаги сте се проявявал като безкомпромисен патриот и зрял реалист… За читателите ни ще бъде интересно да разкажете повече за Вашия житейски път? Откъде тръгнахте в литературата? Кое Ви формира като писател?

- Винаги съм обичал литературата, опитвах се да пиша още от дете, но и до днес не съм сигурен, че съм формиран като писател. За това е нужен не само талант, но и много време, с каквото аз не разполагах, защото животът ми беше доста динамичен. Нали обичах и екстремните неща, занимавах се с делтапланеризъм и пещерно дело, живях чак в Ямайка… Тук е мястото да Ви благодаря за синтезираната литературна информация, която ми давахте при нашите срещи! От друга страна, богатият жизнен опит винаги подпомага писането.

- През всичките години се убедих, че темелът, на който стои писателят, редакторът, човекът Асен Димитров-Феликс е непоклатим… Въпреки бурите, въпреки трудностите, въпреки всичко…

- Той вече нямаше да бъде толкова непоклатим, ако не бяха до мен съпругата ми Галина и синът ми Борис, който през октомври стана на пет години. Струва ми се, че той също има поетични наклонности. Още от три-четири годишен „твори” словесни миниатюри от рода на: „Пролетта е майката на лятото.”; „Когато плачеш, измиваш очите си.”, „Небето и земята се обичат като нас.”; „В магазина продават магазирана вода” и др. Автор е и на двустишието: „Който сипва вино във реката, ще му го изсипя на главата!”

- Нашата обща любов към Русия си остава неизменна. Списание „Литературен свят” публикува голям масив от творби на съвременни руски писатели и класици. Според Вас възприемането на руската литература какви промени преживя през десетилетията?

- Вече рядко се четат обемни книги като „Война и мир”. Дори Гогол изглежда подробен за съврeменния български читател. Един Чехов обаче винаги ще бъде предпочитан за прочит, защото умее да бъде лаконичен, без да губи от посланието. Руската литература никога не е страдала от липса на ценители. Прави ми впечатление, че напоследък руската поезия, както и руските песни, намират все повече място във виртуалното пространство. Ако това е индикатор, че предстои „ренесанс” в оценяването й, това може само да ме радва.

- Благодарение на Вас пропътувах река Давидковска! Мами ли Ви още тя?

- Разбира се, че ме мами! Завърнах се по тези места през 2003-та година заедно с Галина. Искам да заведа там и сина си. За читателите да поясня, че тя се намира в Родопите и е ляв приток на р. Арда.

- Какво ще пожелаете на читателите на „Литературен свят” за новата 2013 г.?

- Да вярват повече в способността на всеки човек да подобри околния свят!