Лилия Семова, Радка Люцканова, Христина Стоева

Из подготвената за печат книга „Село Имрохор - незагаснала жарава на българщината”

Исторически, географски и  етнографски сведения за селото

                                                Писахме, за да се знае и помни!

Много автори обръщат поглед към трагичните събития в Тракия, станали в края на ХІХ и началото на ХХ век. Съчувствието и състраданието, с което са разкрити преживяванията на българите, не намалява интереса към тяхната съдба. Един век тези спомени се разказват и повтарят с приглушен глас пред деца, внуци и правнуци. За съжаление, в паметта човешка, от тях се съхраняват най-важните моменти. Малките личностни подробности от годините се губят във времето, запазва се само обобщения образ на стотиците тъжни очи, останали без родно място, дом, близки хора… Изцяло се подменя тяхното ежедневие, накъсва се възможността да се съхранят подробности от живота им  при новите условия на  бит и традиции. Под свъсените вежди на мъжете и под потъмнелия поглед на жените се крият мъка, безпомощност, поругано човешко достойнство, страдание по разбитите и изгубени човешки мечти, безкрайна мъка по деца и възрастни, които  са се откъснали от родовата общност и са преминали в небитието…

Думите са много слаби, за да предадат онази палитра от мрачни тонове, които съпътстват цели десетилетия  от живота на тракийските бежанци - наши родственици. Заветът на дедите ни изисква да се постараем да отметнем булото на забравата и да си припомним всичко, което се е скътало като най-ценно и свидно в сърцата им. Какъвто щрих да добавим към пъстрата гама на спомените, той ще продължава да разкрасява представата ни за китното село Имрохор.

Нормално е местният ни патриотизъм да минава като нишка през всяка една мисъл, свързана с това име. Разбираемо е, защо  от всеки написан ред за родното село на нашите деди струи обич, преклонение и тъга.

В нашата литература има исторически очерк за българското село Велино, Шуменско, което по време на робството носи името Имрихор. Интересно е да проследим проучванията на наши видни историци за етимологията на името. То може да хвърли светлина върху  нашето село, от където са дошли прадедите ни. „Този паша е имал на сегашното месторазположение на селото Имрихор чифлик  /мушия/ и около него 2-3 къщи български и 5-6 турски. Той се управлявал от един негов  слуга /кехаябаши/, който по това време, както всеки друг слуга, се е наричал Емир - хор, което означавало - „човек под заповед”. Така от  Емир - хор  селото се нарекло Емрихор.”

Някои проучвания постигат удивително сходство в легендите и преданията за произхода на името. От труда на Георги п. Аянов „Българи в южна Странджа и съседните области” става ясно, че се знае кои са първите заселници в  Имрохор, Чаталдженско. Там се съобщава и за първото закупуване на турски чифлик. Обикновено за такъв голям чифлик е отговарял специално натоварен с това човек.

 Има  и друго обяснение за този, който пряко отговаря за работата в имението. С името - „Амор - ахора” се именува този човек, който е получил султанско благоволение и е с ранг на „паша” в този чифлик. Така  изяснява този въпрос през 1935 година в писмо до Еньо Сърмов варненецът Петър Д. Скорчев. Той тълкува това име от арабското Емир - началник и Ахор - обор, което означавало началник на яхърите, на султанските обори. „Султаните давали  такава титла на свои заслужили пълководци, като ги дарявали и със земя /феод/.”

Твърде близко по обяснение е мнението на Васил Миков за произхода и значението на нашите градове, села, реки и т. н. Там, с малко думи се пояснява,  че първият султански коняр се наричал имрихор. Може в  селото на нашите деди да  е живял  султански служител, носител на такава титла.

По същия повод - произходът на името, изразява мнение и  проф.д-р Йордан Заимов в писмо от Института по български език при БАН, публикувано на 15. 01. 1987 година. Там откриваме по-пълно изследване на произхода на думата  Емирахур, която е възникнала в турския език от Мирахур. Последната дума означава царски коняр. Тя идвала от  персийски със същото значение - „мир”- началник, заповедник, /заето от арабското „емир”/ и „-ахор” - обор, конюшня. В заключение той подчертава, че обяснението на Петър Д. Скорчев е научно обосновано. През времето това име е претърпяло и други промени, тъй като се среща като „Емир -ханлу “, „Имрехор”, но за по - продължително време си остава „Имрихор”. Ако се опитаме да си го преведем, според проф. д-р Й. Заимов, то означава „Конярево” или „Коняревец”.

За първи път това име е записано в един османотурски данъчен документ - „Регистър за джелепкешаните” /НБКМ/ Ориенталски отдел, ф.20, а.е.261, л. 3-б/, където е отбелязано, че в Емир ахор, Шуменска кааза, няколко селяни са предали данък- животни. Можем да твърдим, че през втората половина на ХVІ век вече съществува  Емир хор като име.

От това възникват два въпроса - дали наименованието  е съществувало и по-рано и  има ли връзка между името на двете села, свързани с преселението на българите. Можем да си отговорим на тези въпроси, ако от кметство Имрохор - Турция отговорят на молбата ни - да изпратят историческа справка за селото.

Можем само да съжаляваме, че направените опити да обогатим познанията си по вълнуващите ни въпроси останаха безуспешни. От турска страна пълно мълчание. Поместените материали в Интернет  страницата на Уикипедия посочва „село Имрахор или Имрихор, или Емборохор (на турски imrahor) като село в Източна Тракия, Турция, вилает Истанбул. Селото се намира на 3 км. северно от околийския център Арнауткьой” с координати 41.2186 с.ш. и 28.7439 и.д. Пише, че в „19 век Имрахор е българско село в Цариградския вилает на Османската империя. Статистиката на професор Любомир Милетич от 1912 г. отбелязва Имроркьой като българско село… Българското население на Имрахор се изселва след Междусъюзническата война в 1913 г.” Но не сме съвсем уверени, че става дума именно за селото, което ни интересува.

Изследвайки имената на хората, които са си платили данъците в Шуменското село, авторът на историческия очерк за Велино Трифон Панайотов, стига и до други заключения, които ще цитираме дословно: „За нас е по-важно документираното присъствие тук на представители на тюркоезичното население на империята, каквито откриваме по имената на назованите по-горе джелепкешани. От исторически източници се знае, че по нашите места те са били доведени от някои райони  на Мала Азия и са известни с името „юруци - номадски племена”, които водели получергарски начин на живот. Още през втората половина на ХV  и първата половина на ХVІ век, с тях се слага началото на османотурската колонизация… Резултатите  обаче от тяхната мисия в християнските райони, както ще видим по-късно, не е задоволило вдъхновителите на тази политика и притокът им по- нататък окончателно спира.”

Надяваме се, времето да даде възможност за по-задълбочено проучване на въпроса, което ще се доближи максимално до историческата истина.

Какво знаем още за Имрохор?

В книгата на  Георги п. Аянов са отделени имената на селищата в Южна Странджа и съседните области. Посочени са  селата: Чанакча, Деркос, Тарфа, Тая кадън, Делиюнос, Имрохоркьой, Ташъгъл, Ерменикьой, Кюпчели, Карното, Тузалък, Айватли, Ападжа, град Странджа и чифлика Кара Халил.

Това, което отличава нашето село Имрохор от другите тракийски  селища в Източна Тракия е, че то не е основано нито чрез нападателните и отбранителни войни, водени от славянобългарите, нито през вековете на чуждо владичество (два века византийско и пет века османско), когато завоевателите съзнателно разселвали поробените българи, за да използват техния труд и умения в отрасли, в които са особено добри, а е основано чрез доброволното преселване на българи в Източна Тракия в новата и най-новата история на българския народ. В относително спокойни времена котленските овчари например са слизали в Източна Тракия и турските бейове, които са били награждавани със чифлици в околностите на Цариград, съзнателно ги привличали. Техните турски сънародници не били особено впечатлени от богатата и плодородна земя, тъй като нуждите им били доста ограничени, а начинът им на живот бил примитивен и подчинен на войната. Освен това като войници били изложени на непрекъснати епидемии, които върлували и на други бедствия, така че масово изоставяли селищата. Затова не е чудно, че богатата и плодородна земя на Източна Тракия понякога, когато империята воювала другаде, се оказвала пуста, дори в най-голяма близост до Цариград.

За да добием представа за размерите на даренията във вид на чифлици ще предадем известните ни данни за спахийското имение „Хрузум”, което се намирало между селата Рум Беглий и Серген в Южна Тракия. То било собственост на стара турска фамилия, оглавявана от Фадул бей. Заемало площ от 75 квадратни километра. Цялото това пространство включвало обработваеми земи, пасища и гори. Затова не е чудно, че, пристигайки в такива имения, преселниците могли да получат или да си закупят земи, измервани в стотици декари. Не е чудно, че един чифлик край Цариград, владение на турски бей, положил основите на нашето село, в  което през 1830 година е имало 90 български къщи,  а когато към него се присъединили и земите на друг чифлик, продаден пак от турски бей, българските къщи стават през 1878 г. 150, а през 1912 година са вече 200!  (Анастас  Сп. Разбойников, д-р Спас Ан. Разбойников „Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, С.1620, стр.344) 

Откъде и кога са дошли в Имрихор предците ни? - това бе въпросът, който си поставихме и, благодарение на общите ни усилия и на книгите, които прочетохме, на този въпрос си отговаряме така: в чифлика, където за първи път са се заселили наши предци, пръв пристига Кочо Георгиев от Чирпан.  Втори след него е Атанасоолу Деведжиев. Негова сестра е известната на нас Мария, родоначалничка на големия род Димо Яневи, родена през 1838 година. Наричали са я Мамата (Майката), която в Имрохор се омъжва за чорбаджи  Димо Янев, наричан Папуто (Бащата), роден през 1826 година. За съжаление това са първите достигнали до нас сведения, а щом през 1830 г. в селото е имало 90 български къщи, това означава, че там от по-рано са живели семейства, в които са се родили известните нам техни деца. От Велико Търново и Софийско пристигат Томови след Велчовата завера от 1835 г. Родът им се води като Минчооалар по майчина линия и Балабанови от Софийско по бащина линия. И двата рода са с големи заслуги в националната ни  история.

От Котел дядо Стоян идва след Руско-турската война през 1828 г. Отнася се към рода Хасови, но защо родът се нарича така не ни е известно. Чрез Калина се сродяват с Деведжиеви.

От Караджакьой, Чирпанско, се преселват Манолови и Караджови в началото на ХІХ век. Чифликът е бил предоставен на Кочо Георгиев. „По време на турското робство, когато върлуват кърджалиите, много българи тръгнали със семействата си да търсят спасение вън от родината, към Русия. След една от поредните руско-турски войни потеглили и чирпанлии с каруци до Цариград, откъдето с параход щели да стигнат до Одеса. Но параходът така и не дошъл… Турското правителство, обезпокоявано от обезлюдяването на земите, предложило на бежанците да се заселят в Тракия, като им била обещана закрила от редовна турска войска - четем в сборника „Корени от Тракия” (В. 1996, стр. 206). Сред чирпанлии било и семейството на Кочо Георгиев от Чирпан.

Още една причина имало турското правителство да бърза със заселването. Надигала се вълна от негодувание в българските земи. В Чипровци избухнало въстание, което било насочено срещу набезите на нередовната турска войска -  башибозук, която безчинствала. От своеволията на черкези и еничари търсили спасение и семействата от рода на Атанасоолу Деведжиев.  Разкрит бил и друг опит за въстание във Велико Търново, което влиза в историята като  „Велчова завера” по името на организатора й Велчо Джамджията. След като заверата била разкрита и инициаторът обесен, участниците в заговора потърсили спасение на юг и попаднали на земя, която много им харесала, защото била плодородна и в близост до Деркоското езеро, с огромни гори, близо до столицата на империята.

По традиция султанът възнаграждавал и ханъмите от харема си с чифлици край Цариград, така наречените „Султанки” и една от любимките  на султана  решила, че е по-добре да засели земите си с българи, за които се разправяло, че са много работливи и привързани към паметта на царете и цариците. Султан Селим например решава да пресели българи в Бурса, защото „ … ще има кой да се грижи за гроба на българката Мария, любимата жена на султан Мурад”. Така възникнали някои от съседните на Имрохор тракийски, български селища. Тъй като животът на преселниците в тези земи бил много по-спокоен, отколкото в старите им села и градове, а и в столицата Цариград вече живеели много образовани българи, техни  родственици, от които новозаселените също очаквали закрила, към отделните чифлици се присъединявали с имотите си и притежателите на други чифлици. В началото на ХХ век от Караджакьой, Чирпанско в Имрохор се преселва семейството  на Георги Манолов, който се оженва за Фотина Кодалау и поставят началото на рода Манолови, които по-късно вземат фамилията Караджови по названието на селото, от което идват.

Тъй като селото постепенно се е формирало, бракове навярно са свързвали придошлите и със заварени тук хора или с пришълци от разни краища на България. От рода на Димо Янев в Имрохор са се родили 3 момчета и 3 момичета. Едно от семействата - на Яни Димов (1855) и Руса Деведжиева (1861) е обогатило рода с 4 момчета и 3 момичета, а общо като второ поколение са 28 потомци. Като прибавим към тях първите 6 деца + 2 родоначалници + съпрузите или съпругите ще добием представа колко многолюдни са били родовете в с. Имрохор. (по не съвсем пълни данни 64 х 2 = 128. А потомството, което създават тук в България, респективно във Варна?) Подобни примери има много. Почти всички родове са многочислени. Историкът Георги п. Аянов посочва, че селото е имало 170 къщи, а академик Милетич съобщава за 105 семейства с 337 души изселили се в България. Данните, посочени от Анастас Разбойников и синът му  д-р Спас Разбойников в книгата им „Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година” (С.1998) и тези на Георги п. Аянов в труда му „Българи в Южна Странджа и съседните области” (Бургас, 1950) се разминават, но не съществено и затова ние вземаме под внимание и двата посочени източника.                                       

Село Имрохор (Имрихор, Имроркьой, Имрол-кьой, Емрохор, Емрихор) е кацнало насред полето и е забравило да отлети заедно с прокудените свои жители. По спомени на имрохорци то отстои на четири часа път от Цариград. Географските измерения, посочени от Разбойникови са мерид. лин. 20-28? 30?. По сведение на  Георги п. Аянов в посочената книга „Българи в Южна Странджа и съседните области” по тези географски места от Имрохор са разселени 142 души. Според цариградския вестник „Право”, в статията „Ново поле за работа” от 30 април 1876 г. в Цариградския вилает се намират 31 чисто български села, от които в Чаталджанско  - 7, в Силиврийско - 11 и Чорленско  - 13 с 1820 къщи, в които са заселени българи от Пловдивско, Чирпанско, Кюстендилско, Котелско, Софийско, Родопите и други краища на България.

Нашето село Имрохор спада към Чаталдженска околия, заедно с още девет села. Нил Попов посочва  Имрохор като чисто българско село, но според  Георги п. Аянов то отива към погърчване. Михаил Арнаудов изразява мнение, че тая група от чаталдженски българи идва от Старозагорско, Чирпанско и Малкотърновско. Полупогърченото му население пази спомени откъде са дошли. Помни се, че дядо Кочо Георгиев е дошъл от Чирпан. Деведжи  Атанасоглу е бил вторият заселник. По професия бил камилар. Смята се, че това е основоположникът на рода на Анастас Манолов и Стана, чиито деца - 5 на брой, след преселването им в България създават семейства във Варна, в с. Кривини и в Поморие. Деведжи Атанасоглу закупува първо един чифлик от турски бей. По-късно идват нови заселници и тогава той закупува от същия бей и втория му чифлик.

Нашето село Имрахор, заедно със селата Деркос и Делиюнос остава под влиянието на Цариград, защото е в неговия район. Край него отшумяват десетилетия и то си спомня прощалните погледи и обилно пролетите сълзи. От тогава в съзнанието на тракийци се поражда въпросът: къде е тяхното място, как да се освободят от бежанската участ, от ежедневното бреме и условностите на живота в новото им отечество през първите десетилетия на ХХ век.

Научихме, че въпреки преобладаващото българско население в нашето село Имрохор, тъй както в цяла Южна Тракия, Възраждането, сравнено не само със земите в България, но и с тези в Македония,  започва по-късно. Основна причина, наред с липсата на стабилна българска тракийска интелигенция и на селския характер на региона се крие и в близостта до Цариград, “където властва турският манталитет и атмосфера; в по-големите грижи, полагани от Екзархията за българското население в Македония.” (Дочо Леков, Възрожденски процеси и творци в Южна Тракия и Македония, С. 2001, стр. 16)

Възможно е, „изучените” тракийци от Имрохор, за които знаем, че са получили образование, да са чели вестниците и списанията, които са излизали в Цариград под редакторството на П.Р. Славейков като в. „Македония” и сп. „Пчелица” или да са получавали списанията „Съветник”, „Читалище”, „Училище” и около тях да са се събирали селяните, да са коментирали политическите новини, които са се превръщали в събития за дълъг период от време. Възможно е да са се интересували от онова, което става в пределите на освободена България, от нейния политически и духовен живот но, като са живели в турска и гръцка среда, незабелязано са попадали под влиянието на чуждия манталитет и са били принудени, в зависимост от своето обществено положение и занаят  да правят компромиси и да възприемат налаганите им официални норми. Ние не разполагаме с информация, как точно е протичал този процес в нашето село Имрохор. Знаем, че личностите, които оказват епохално влияние върху националното съзнание на тракийци в Южна Тракия и в частност в нашето село, сравнени с тези в Македония,  са по-малко. В Македония са израстнали и творили  братята Димитър и Константин  Миладинови, Григор Пърличев, Йордан Хаджиконстантинов - Джинот,  Кузман Шапкарев и други, а за пробуждането на българите в Южна Тракия заслуги имат екзарх Антим І и екзарх Йосиф І, които като представители на Екзархията полагат грижи за населението. В Цариград работи освен П. Р. Славейков и Марко Балабанов, който като родственик на рода Томови от нашето село е възможно да е оказал влияние за тяхното съзряване.

Народностното възраждане в Тракия  е част от възхода на българския дух във втората половина на ХІХ век. Особено силно около Цариград е гръцкото влияние. То има за цел да не допусне българите да имат  самостоятелна църковна власт. Много са човешките жертви около и в  големия град, които са загинали в тази борба. Налага се гръцката писменост и език. Стремежът  да се заличи езикът и културното минало на  другите народи е явен и това събужда ответно поведение у българите. Широко се прокламира идеята, че ако се създаде нова Византия, ще се възроди стария й блясък. Тази мисъл е основата, върху която се увеличава  броят на училищата и на духовните лица, които проповядват християнството на гръцки език. Тъй като началото на гръцкото Възраждане е от първите години на ХVІІІ век, то има по-силни позиции в църковната борба и в отхвърляне на идеята за откриването на български училища.

След Берлинския конгрес в малката Цариградска област, в която е и Имрохор, има три епархии. В тяхното управление упражняват активно участие видни гърци. Те заемат важни обществени длъжности, които използват с цел  погърчването на българското население. Като резултат от това са прогонени и убити много български учители и свещеници. Унищожени са български книги, икони и други паметници, които са отваряли прозорец към героичното минало на България. Особено задълбочено се работи по унищожаването на всички източници, които са доказвали  вековното владеене на тези земи от българската народност.

Тук възниква въпросът за българите в Цариград. Според статистиката от тези десетилетия, те са около 40 - 50 000. Това е една голяма маса от хора, които издигат идеята за българска църква и училище. Отпорът на погърчването е силен, но въпреки това, те  трудно налагат своите виждания, поради огромното влияние на гръцката власт.

Българското Възраждане в Източна Тракия се разраства след издаването на  Ферман за  учредяването на българска Екзархия през 1870 година. Село Имрохор е едно от първите села в Чаталдженско, където започват черковни борби. Те са подпомагани и напътствани от един от първите будители в този край - учителят Максим Фратев. Той има завидна за времето си подготовка, владее черковния ред и пеене. За неговото патриотично израстване изиграват определена роля срещите му с  гражданина, публициста и поета Петко Рачев Славейков. По настояване на видния българин, този млад човек открива български училища в селата Тарфа, Делиюнос, Тая-кадън, Имрохоркьой и Чанакча. В тези населени места  Фратев престоява по няколко месеца. Най-напред в Чанакча, а после и в другите изброени села, започва официално да се чества празника на двамата просветители Кирил и Методий. Освен първият учител се помнят само още две имена на просветители и този факт навежда на мисълта, че навярно някои от училищата са били закрити поради гръцкото влияние в официалната власт. За съжаление не са намерени исторически източници, които да хвърлят по-голяма светлина  върху броя и работата на българските училища. Това не дава възможност да се изясни в детайли - защо в началото на ХХ век, в тези села отново се откриват нови учебни  заведения.

Първите няколко години от ХХ век отново подхранват надеждите на българите, че те ще придобият  нови свободи. Според Георги п. Аянов в изброените чаталдженски села започват протести, а по- късно към тях се добавят по-старите села от Силивренско. Молбите на българското население към Епархията са: да се изпратят учители и свещеници. Обясним е фактът, че такива образовани личности трудно се намират, тъй като няма подготвени за целта хора.

Между изпратените е и йеромонах Аркади, със светското име Велико Петров Павлов. Като  йеромонах, воден от борческия си дух и голямото си родолюбие, той организира публични събрания и изнася завладяващи проповеди в църквата. За двете години - 1908 и 1909, борбената му мисъл успява да открие в шест села отново училища: Деркос, Тарфа, Делиюнос, Чанакча, Тая кадън и Имрохор. Нещо повече - приобщава населението на тези селища  към Епархията. По-късно оттам са избрани младежи, които са ръкоположени за свещеници.

Сред изброените села Имрохор не е най- голямото. Чест е  за тогавашните му жители, че то е едно от първите населени места около Цариград, което изразява открито желанието си да обучава българите на роден език, да търси духовна подкрепа в църквата. Тези факти ни правят горди, че сме потомци на българи, които са имали в скалата на ценностите си такива мисли и  желания. Оценяваме огромните трудности, с които налагат своето виждане за бъдещите дни.

Някои факти от географското разположение на село Имрохор говорят сами за себе си. Има едно правило, което е валидно и днес. Става въпрос за близостта на малкото населено място до големия град. И той е познат на народите с хилядолетното си име и история - Цариград!

Имрохор е най- близкото село до този прочут от древността пазарен и културен център. Много време ни трябва, за да   изброим натрупаните през вековете събития, случили се с неговите жители. Развитието на търговията, занаятите, културните придобивки, ориенталските традиции разцъфтяват и остават трайни следи. Близостта с големия град се отразява благотворно върху живота на хората от Имрохор.

Мисленето им се отличава с  предприемчивост, трудолюбие, инициативност и спестовност. Доказателство за това е високото им благосъстояние, което отличава по-голямата част от населението. Всичко, което излиза из под работливите и талантливи ръце на имрохорци, намира големия и разнообразен пазар на Цариград. Това е фактор, който стимулира не само трудолюбието на нашите деди, но и тяхната творческа мисъл- какво да произведат, че то   да се търси, бързо да се търгува, да носи максимална печалба, да им създава,  характерния за времето си, семеен комфорт.

В селото има 170 къщи. В процентно отношение, в това географско място живеят 70 % българи, 20 % гърци и 10 % турци.

От занаятите най-силно е развито  кюмюрджийството. Производството на дървени въглища е свързано с природните богатства на Имрохор - вековните гори, които опасват западната граница на населеното място. Това е стока от първа необходимост в близкия твърде голям град, където всяко от домакинствата, а така също и стотиците кафенета, имат мангали, които ползват през целия ден. Разстоянието до Цариград е малко и това не оскъпява стоката, а и пренасянето й не е трудно. Още повече, че в Имрохор един от първите заселници, Деведжи Атанасолу, слага началото на отглеждането на камили. На тях се товарят големи количества дървени въглища. Онези имрохорци, за които това е основен поминък, са имали по цяло стадо  камили. Така например от личните документи на Коста Анастасов Манолов, се вижда, че е притежавал девет  животни от тях.

В по-голямата си част, българското и гръцко население от селото, е било в близки родствени отношения. Те се обединяват, когато трябва да добиват от гората дърва за кюмюр. Много от тях са притежавали като частна собственост десетки декари гори. Когато с готовите дървени въглища тръгват към по-далечните големи градове, какъвто е  бил Солун, те се събират по няколко човека.

Една част от младите хора в селото създават смесени бракове. По неписано правило те са между българи и гърци. Това се възприема като нещо естествено. Повечето от  имрохорските семейства, в които мъжът е българин, емигрират по-късно към България, а където глава на семейството е грък, се насочват към древна Елада.

Разполагаме с малко исторически сведения за селото. Полупогърченото му население, по стара традиция, съхранява по-добре легенди и предания. Има смътни спомени за първите прадеди, дошли в Имрохор. Както в много други селища от Странджа, и тук първите хора са преселени от Чирпан. Според Георги п. Аянов в „Българи в Южна Странджа и съседните области” е посочен за родоначалник на Имрохор, представителя на  един от родовете -  Кочо Георгиев, за когото вече писахме.  Вторият заселник е цитираният по-горе Деведжи Атанасолу. Първият чифлик е закупен от един бей, дошъл от Цариград. В близките години се увеличава броят на населението с нови заселници и при наличието на работна ръка, същият бей купува втори чифлик.

Географската  близост до Цариград гарантира по-спокоен живот. От исторически източници се знае, че в някои южни области, както и  в покрайнините на Одринско и Малко Търновско, населението не е обезпокоявано от кърджалийските орди. След първата Руско-турска война, завършила с Одринския мир в 1830 година, няма  издевателства и отмъщения от турското население. Този спокоен живот продължава до 70-те години на ХІХ век. Политическите събития от този период, станали по българските земи, дават възможност на фанариотското духовенство да настрои местната власт срещу българското население, за да се създаде недоверие към него. Несъмнено  основаването на Епархията  се отчита като огромна загуба на влияние.

В исторически план следва Априлското въстание през 1876 година. През Имрохор и околните села преминават много заточени българи в крепостите на Анадола. Въстанието като исторически факт настройва враждебно турската власт. Българите се възприемат като врагове на държавата. Но тъй като нямат особени прояви, не последват никакви репресии.

Следващото голямо историческо събитие - Освободителната война 1877-1878 година, предизвиква частични изселвания на български семейства. Според доклада на  английския поручик Чермеланд в селата около Цариград, те са били  малко. В същото време повече от 40 000 турски семейства се изселват от България  и една част от тях се настаняват в Цариградско. Целта е да се разбие компактната маса от българи.

 Истинската трагедия е след 16 юни 1913 година, когато започва  Междусъюзническата война. Турция окупира Цариградска област и Източна Тракия. Започва масовото изгонване и изтребване на българите. „Изплашеното и обезумяло население, останало неизбито, бягало пред настъпващите турски пълчища по разни посоки: едни към Цариград, други на запад  към Западна Тракия, а трети през Странджа - за България”. Думите са на  Георги п. Аянов от книгата: „Българи в южна Странджа и съседните области.” От този период са и най-масовите преселвания към селищата в  Странджа и други наши големи градове.

Несъмнено, времето е откраднало от духовното богатство на тракийските бежанци. Историческите превратности доказват, че ако се завърнем мислено към живота на нашите деди, ще се наложи желанието им да се запазят основите за съграденото от тях. И когато всичко хубаво от миналото на нашите деди се спои с напрегнатото ни и динамично време, споменът ще се обгърне с ореола на красота, доброта и човешко достойнство.

Прогонените от Имрохор тракийци тръгват за България в различно време и много от тях се разселват по Черноморието. Търсят морето, погледът и съзнанието им се насочват към спомена за живота край него и идилията на патриархалните родове, останала назад във времето.

Една голяма част се заселва в Бургас, а оттам във Варна. Морската шир ги привлича с белите гребени на вълните, разресващи златния пясък. След преживяния ужас, те хранят надежда да се хванат на работа и да изхранват семействата си, но за много от тях няма поминък. Пристигайки във Варна бежанците заварват малък, все още не съвсем благоустроен град, с тенденции да се развива. Градското население се увеличава: от 25 000 през 1888 г., през 1910 г. почти се  удвоява и става 41 000, за да достигне 50 810 души през 1920 г. Този ръст от почти 10 000 жители за 10 години е постигнат след заселването на бежанците като следствие от злополучния край на Балканската и Междусъюзническата война. Тракийците съставляват значително мнозинство и спомагат за утвърждаване на българщината в заветните черноморски  предели на Отечеството ни. В съзидателния труд преселниците от Тракия влагат своите усилия. Под вещото ръководство на паркостроителя от чешки произход Антонин Новак те участват в оформянето на Морската градина. Значителен е техният принос в развитието на лозарството и винарството, на обществения превоз и на строителството. В Имрихор повечето от тях са издържали жена и много деца, като са произвеждали дървени въглища. С това в България не могат да преживяват. Няколко фактора не допускат разрешаването на този проблем. Въпреки настояването им, от официалната власт не им се разрешава да влязат в горите, защото те ще бъдат конкуренция на местните производители на кюмюр. През второто десетилетие от ХХ век, макар и бавно започва елекрификацията на гр. Варна. Някои от имрохорци участват в нейното завършване, защото вече излизат от употреба старите мангали от къщите, кафенетата и механите. Цар Фердинанд сключва договор с Германия за износ на дървен материал. Семействата се множат, настава глад за една част от тях. Жените започват да работят в така наречената гръцка махала, по домовете на богати българи, арменци, евреи и гърци. Помага им гръцкият език и познаването на манталитета на чужденците. След техните работливи и сръчни ръце остават светещи от чистота къщи. Те предат тънки нишки, от които изтъкават чудни и с разнообразни орнаменти платна. Но това не решава проблема с ежедневната прехрана. Варна е пълна с бежанци, настъпва жилищна криза, наемите бързо растат, хиляди бежанци остават на улицата. Много сълзи съпътстват дните им.

Местното население проявява разбиране и е съпричастно към злата участ на бежанците. Издаваният по това време във Варна вестник „Свободен глас” в броя си от 4 октомври 1913 г. пише: „От няколко месеца постоянно пристигат бежанци във Варна и се скитат немили-недраги из улиците на Варна. В края на септември 1913 г. с кораб „Кирил” пристигнаха 1100 бежанци от Галиполския полуостров”. Пак там се съобщава, че строящият се по това време аквариум и други заведения и учебни сгради са пълни с бежанци, че сред тях пламва епидемия и има смъртни случаи, и отново апелира към гражданството за помощ. На 14 октомври вестникът призовава БЗКБ да помогне на бежанците с кредити, за да си построят жилища, като дава за пример, че дори ученичките от Девическата гимназия уреждат томбола в помощ на бежанците. На 19 октомври 1913 г. отново зов на „Свободен глас: „Деца и старци скитат из Морската градина, нещастници, прогонени от родните им огнища от Одринско и Мала Азия, спасили се от турския ятаган, ще ги оставим ли да умрат на наша земя от глад и мизерия?” (Петър Стоянов, Варна и войните. Триумфът и погромът на България 1912-1919, Варна, 2010, стр. 43) В авторската си книга „Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912 - 1915″  издание на Тракийска фондация „Капитан Петко войвода” 1992, на стр. 184-185 Ст. Трифонов описва тъжна картина от живота на изселените тракийци: „Във Варна се скитаха „немили-недраги, голи и боси, далеч от родните си места … повече от 4000 души. Основната част от тези бежанци бяха от Източна Тракия, но имаше много и от Македония и Добруджа. Общинските власти ги настаниха на няколко места. Около 1400 души попаднаха в студените и влажни помещения на Аквариума при Морската градина. Други 800 души, след като прекараха на кея „ведно със своите измъчени и гладни деца” цяла седмица ги отведоха и настаниха в сградите на окръжното стопанство „Св. Константин”. Много бежанци, по нареждане на варненския кмет, бяха подслонени в болнични палатки, където преживяха в дъжд и студ до средата на ноември 1913 година. За тях вестникът на Търговско-индустриалната камара в дописка със заглавие „Нещастници” писа с възмущение: „И смешно, и печално. Да отидете само да ги видите как прекарват нощно време: а техните дечица? Не знам, но и на най-грозния си неприятел не би пожелал някой такава участ. Идете и след това кажете, че никой не се грижел за бежанците. И тия хора, които бягат и се скитат немили-недраги, гонени от турци, гърци и сърби, изпитват сега най-хубаво свободата, която им дарихме ??!!Тежко им!”

Във Варненския архив са съхранени документи, които доказват съпричастността на Тракийското дружество във Варна. С какво желание, въпреки малките си възможности, то помага на бежанците, сред които са и тези от Имрохор. Раздават им по малко брашно и други хранителни продукти от първа необходимост. Прелиствайки пожълтелите списъци, си задаваме въпроса: кой и с какви доводи може да оправдае акта на насилие в Тракия, който преобръща съдбата на хиляди семейства? Каква нравствена сила е нужна, за да се осмисли за броени часове къде да се наклонят везните на живота: дом да се построи, поминък да се обезпечи, семейство да се създаде, род да се съхрани, приятели да се намерят, физически да се оцелее…

 След края на Първата световна война настъпват промени и в отношението на обществото като цяло към съдбата на бежанците.  В резултат на това Народното събрание гласува закони, които започват да се прилагат. На 24 декември 1920 година  правителството на Александър Стамболийски приема  „Закон за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им”. Създава се Дирекция за трудово-поземлената собственост (ТПС) и Главна дирекция за настаняване на бежанците. На 7 март 1921 година излиза и Правилник за прилагане  на закона.

По силата на приетия през 1926 година „Закон за селскостопанско настаняване на бежанците (ССНБ)”държавата започва да строи на изплащане бежански къщи по за 80 000 лева, да раздава жив и мъртъв селскостопански инвентар и добитък - за 15 000 лева, кола - за 6000 лева, по 30 декара земя за 45 000 лева, плугове и производствен инвентар за 3000 лева или общо за по 150 000 лева на семейство.

Оземляването на семействата е вече в ход. Повечето от тях разчитат  да се прехранват с работа в собствената си земя. Според възможностите на населените с бежанци места нуждаещите се семейства на източнотракийските българи се оземляват със свободна за обработване земя и със земя от горския фонд. В близкото до Варна село Тополи раздават по 20 декара земя, но в село Солник има неусвоени горски терени и там предоставят по 47 декара. В село Кривини, близо до Солник, 13 семейства, идващи от  Имрохор, са от рода на Коста Анастасов Манолов, както и негови приятели и са оземлени с по 40 декара земя от горския фонд. Издават им се нотариални актове.

Морално сме задължени да отделим място и на тази група от 13 семейства имрохорци, които се заселват в с. Кривини / Гебеш/, обл. Варненска.

Селото се намира на юг от Черно море. Скътано в диплите на Коджа балкан, то е заобиколено от вековни гори, които започват след обработваемите земи и като зелен венец обграждат селото.Въздухът е чист. Утрините са прекрасни, а вечерите са напоени с патриархална топлина и приятна умора от ползотворно изживения ден.

Защо нашите деди избират село Гебеш? Преди да вземат това решение те живеят в гр. Варна.За съжаление една част от тях не могат да упражняват старите си занаяти. От време на време те намират работа, но нейното непостоянство не може да изхрани многолюдните семейства.Избират село Гебеш, най-вероятно  поради факта,че там оземляват семействата с по 40 декара земя. Разглеждайки архивни документи виждаме, че има разлика в количеството декари земя, давани на тракийските бежанци. С най-малко декари оземляват в с. Тополи и това е естествено, поради близостта до гр. Варна и размерите на обработваемата земя.

Освен земята, трудолюбивите имрохорци са привлечени от вековните гори.Нека да припомним, че от създаването на село Имрохор  две професии са водещи там: отглеждането на камили  и горенето на кюмюр (дървени въглища). Мъжете са  разбирали от тези професии, те са техния живот и хранят надежда, че горите на Коджа Балкан ще им дадат възможност да се върнат към стария начин на преживяване.

Най-напред наемат една квартира в селото за всичките 13 мъже.Те ще бъдат оземлени със земята, която ще почистят от горския фонд. Така всяко семейство получава нотариален акт за по 40 декара земя.Задружният труд дава добри резултати. Почвата е червена, не много плодородна. По-спокойни за идващите дни,  бежанците се сплотяват и основават своя „Тракийска организация в с. Гебеш”. Това решение, погледнато през призмата на годините, говори много. Проучванията на техния живот доказва, че по силата на неписаните човешки закони тракийците винаги  са си протягали ръка за помощ.Благодарение на дейността на Тракийската организация в гр. Варна и взаимопомощта, много голяма част от семействата успяват да оцелеят.Запознавайки се с цялата фактология около имрохорци и другите тракийски бежанци, живеещи в гр. Варна разбираме, че тяхната трагедия, описана в много исторически източници, е нечовешка. Оставили зад себе си китни дворове, слънчеви къщи, подредено земеделие и животновъдство, те тръгват притиснали до сърцата си своите невръстни деца с единствената надежда -да оцелеят.

Групата на имрохорци не се приема в селото с широко отворени обятия. Придошлите хора се отличават от местното население. Носят в себе си по-висока битова култура.И това е обяснимо - селото, от което идват се намира на 30 километра от вечния Цариград. Момичетата са красиви и усмихнати, на хорото се отличават със самочувствие и ярки  кадифени рокли. Но най- важното е, че са талантливи, с вроден усет за красота, долавяща се във всеки предмет от бита. Минава време, през което местните хора разбират, че тракийските бежанци са добронамерени хора и могат заедно да крачат по житейския друм. Така взаимно ще са си полезни.

Как се развива техният живот в с. Гебеш?

Първите години минават в борба с глада. Бавно се връща самочувствието им. Важното е, че семействата  се съхраняват.Обработват земите си, а през петдесетте години на 20 век повечето се трудят в кооперативното стопанство и в търговията.

Започва борба за приобщаване към живота в новоизбраните селища. С изключение на малък брой семейства, останалите се занимават със земеделие. Никога техния ден не е изпълнен с мечтания, тъй като условията за живот не им позволяват да изградят, както в предишните години, самочувствие на граждани и стойностни хора, каквито са били.

Източнотракийските бежанци много често запечатват своите празници на общи фотографии. В този факт, чрез правене на снимки, се демонстрира желание да се съхранят като родове, като обща маса изселници, пръснати по всички географски посоки. Една такава обща снимка запечатва празник на бежанците от обособилия се нов квартал във Варна, където къщите са  още без номера, а улиците - без имена. Уж е празник, а по лицата на всички е изписана трайно настанила се тъга. Навярно пред очите им все още е старата лозница и бунарът със студената вода, останали там в родното село… Разглеждаме и други снимки от този период и откриваме, че от тях ни гледат мъченици, достойни за нашата дълбока почит и преклонение.