ПРИРОДА
На Милена Цанева
КАНТАРИОНИ
І
1.
Светът понякога е много тих,
така е тих понякога, че свети
като предутрин ясна, като стих,
узрял внезапно от небитието.
Сред заросени, дъхави ели
разпукват чашчици кантариони.
Невероятно щастие вали,
което ти - отнякъде - си спомняш.
2.
Изгрява слънце като в първи ден
на мирозданието и на светлината.
Животът е от земна кал слепен,
но се въззема в лъч от необята.
В сърцето ти високи небеса
налучкват пулса в земните туптежи.
Отърсва трънче капките роса
и - грейнало - на слънцето се ежи.
3.
Невероятно щастие вали -
безкрайно, безпричинно, безусловно.
Не искаш нищо повече, нали?
Пропука храстче, клон. Прозвънне слово.
Ден първи изсред бездната тупти
за новия живот, за всичко ново.
И се роят в сърцето ти мечти -
за щастието за да е готово.
ІІ
1.
А кантарионът не разбира,
че е тъй вълшебен и че свети
като слънце, спряло на баира
миг преди да плисне над полето.
Че го гледа някой и немее
всред преображения чудесни.
Просто пуква чашчици и грее
в своето първично съвършенство.
2.
Може би и ти не знаеш още,
може би дори и не предчувстваш,
че от този звън и твойта кожа
грее всред събудената пустош.
Че душата ти потрепва с пукот
и - разцъфваща - искрици рони
като слънцето, поспряло тука,
като жълтите кантариони.
3.
Може би така и още Някой
наблюдава нейде от всемира
и от нищо нищо не очаква,
и не иска нищо, не разбира.
А цъфтежът златен на дъха Му
рони щастие невероятно.
И вали, вали, вали измамно
и почти реално над земята.
ІІІ
1.
Кантарионът. Слънцето. И ти.
И разискрилите се рой мечти.
И още Някой в бездната звънтяща,
Който за нас послания изпраща.
И просто над стаените ели
невероятно щастие вали.
И светят жълтите кантариони.
И трънче слънчевото зайче гони.
2.
Не е ли сън? И този Някой кой е?
Кантарионът. Слънцето. И зноят.
Разлистената бездна. И въпроси,
които ей така, без цел се носят.
Не питай нищо. И не искай нищо.
А само дишай, дишай, дишай, дишай…
Светът е взрив в сърцето на всемира,
разпръсва се и себе си намира.
3.
Светът е тази утрин. Този ден.
И този стих, в темела им вграден.
Светът си ти. Светът е онзи Някой.
Кантарионите, разнесли мрака.
Светът е този миг. И този огън.
И тази светлина. И този звън.
Светът е сън в усмивката на Бога.
Както е сън и Неговият сън.
29 юли - 2 август 2012 г.
—————————–
ПЕПЕРУДА
І
1.
Такива ведросини небеса
изгряват над сребристите баири
и ти изсред искрящата роса
със вятъра - от Нищото - извираш.
Без плът, без дъх, съвсем като перце
сред паяжинки и цветя се носиш
и Нечии - невидими - ръце
те гъделичкат по петите боси.
2.
Какъв безкраен ясен ден гори -
събужда се, ликува всичко живо,
и виждаш как над сините гори
смъртта като мъглица се извива
и се стопява в златните лъчи,
във въздуха… И няма нищо страшно.
Плашило само някакво стърчи,
което даже гаргите не плаши.
3.
Това е твоят ден и твоят сън
в безбрежното жужене, в светлината
и ти си някак тук, но и извън,
отвъд и някак плътно във нещата.
Окъпани от вчерашния дъжд,
дърветата - на слънцето - сияят.
И става толкоз ярко наведнъж,
че може да надникнеш и в безкрая.
ІІ
1.
Пеперуда летяла, летяла,
опленена в летежа изцяло,
не видяла, че вейнали вихри,
и не чула гласчетата тихи
на цветята, които звънтели,
че събират се черни къдели,
че се скупчват, растат и надвисват
все по-черно, по-тежко, по-ниско…
2.
Пеперуда летяла, летяла -
сякаш звън - над полянката бяла -
сред глухарчета и сред тинтява,
без да вижда какво приближава.
И дори не разбрала как всичко
затрещяло, а тя е самичка -
беззащитна, безмълвна, безкрила
пред мощта на вселенските сили.
3.
Пеперуда летяла, летяла
и с големия дъжд отлетяла,
отлетяла натам, накъдето
се прелива земята с небето.
А когато душата й чиста
прекосила междата лъчиста,
над света, над полянката бяла
пъстроцветна дъга заблестяла.
ІІІ
1.
Плашилото от вятъра дрънчи,
размята смешни дрехи, шапка смешна…
Но, струва ти се, Нечии очи
през черните му дупки в теб се вглеждат.
Наоколо щурчета на възбог
цвърчат, провъзгласяват, че са живи -
ако би слезнал от небето Бог,
едва ли щяха да са тъй щастливи.
2.
Мъглицата изчезна яко дим -
стопи се, сля се с бездната прозрачна,
и този свят е тъй неустоим
и тъй голям и млад, че ти се плаче.
И помен няма вече, не личи
дори следа от рукналата бездна.
Плашилото на припека стърчи
и сякаш че на Нищото се плези.
3.
Рояк от пеперуди се върти
и с танца шемет пърха в необята,
и смътно се досещаш, че и ти
си просто само звън от светлината.
Танцуваш по лъчистата межда
на косъм от небето и земята,
където, възкресени след дъжда,
блестят на пеперудата крилцата.
10-11 август 2012 г.
—————————–
КОНЕ
І
1.
Пронизващ вятър вее на върха.
Самотно е. Огромно. И красиво.
Под тебе планината - като храм -
във всичките посоки се разлива.
Така е тихо. Няма ни щурче,
нито плашило смешно - да протрака.
Тук времето е спряло да тече.
Небе. И нищо повече нататък.
2.
Животът нейде в ниското шуми.
Но ти не чуваш нищо. Няма нищо.
С небето сте. Безкрайни. И сами.
И камъкът, обрасъл с мъх и лишей.
В гърдите ти е празно. Тишина.
Така е тих олтар след литургия.
Отсяваш всичко тленно настрана -
нетленното на едри глътки пиеш.
3.
Вървиш в замая от предусет благ,
от облаци, от слънце, от простори.
И уж се спускаш, а неясно как
все ти изглежда, че вървиш нагоре.
Заплита се в краката ти трева
с клонаците на вироглава хвойна.
И проумяваш - ясно при това,
че идваш си от оня свят - към тоя.
ІІ
1.
Тук всичко е полет. Тук всичко е вис.
Орлите - над всичко - се реят.
Духът е спокоен. Просторът е чист.
Селцата от ниското греят.
Животът е сцена, илюзия, сън.
А може би - сън на съня ти.
На теб ти се струва лъжовен - от вън.
И много реален - от вътре.
2.
В ливадите долу препускат коне,
от нещо уплашени явно.
Изглеждат мираж в маранята, поне
додето без дъх наблюдаваш.
Но щом приближиш и от лудия бяг
препусне духът ти без стреме,
усещаш как чаткат с копита и как
със ноздри пръхтят устремено.
3.
И колкото повече ставаш от плът,
и колкото повече слизаш,
нещата край теб уедряват, растат -
по-истински - все по-наблизо.
Конете са спрели и кротко пасат.
Жребчета невинно подскачат.
И някак несетно над прашния път
се спуска - с прашинките - здрачът.
ІІІ
1.
Може би защото няма
този ден да се повтори
и защото е измамен,
но и истински - безспорно…
Може би защото всичко
е щастливо разцъфтяло -
да препуска, да обича,
да е чудно, да е цяло…
2.
И нагоре, и надолу - красота.
Непонятна. Шеметна. Могъща.
Чак се вижда здрачът как обгръща
и погълна земните неща.
А конете литнаха нагоре
и в неясната далечина
Някой във заграда ги затвори.
И настана нощ. Без светлина.
3.
Може би защото вече
всичко спи и прецъфтява
и животът е обречен
на покой и на забрава -
ти грабни парченце златно
от света, от светлината.
И щом прекосиш междата,
си го пресъздай. Оттатък.
16-17 август 2012 г.
—————————–
ДИСОНАНСИ
Или продължение на темата в друга тема
1.
Сън на твоя сън е този свят.
Няма как за миг да се събудиш,
да отърсиш грешки и заблуди,
да обърнеш времето назад.
Този свят е сън на твоя сън.
Толкова красиво съвършен е,
толкова е нежност и горене.
Сън на твоя сън, на твоя звън.
2.
Ако няма нищо друго, нищо друго само болка,
само празна, само ярка, само ясна самота -
ти недей се натъжава, усмихни се, знаеш колко
всичко тук е илюзорно, скука, вятър, суета.
Всичко тук е просто шемет, отзвънял през твойта кожа,
просто някаква безкрайна и несбъдната мечта.
Ти недей се натъжава и прости си, ако можеш,
ако можеш, примири се със живота и смъртта.
3.
Толкова е просто.
Толкова е ясно…
Смешните въпроси.
Слепите ни страсти.
Няма кой да знае.
Нито да постигне…
Слънцето сияе.
И това му стига.
4.
Някъде в тъмното някой със някого спори.
Но за какво, Боже мой? За какво? Не разбирам.
Някъде в тъмното тръгват душите нагоре
и у дома, уморени от нас, се прибират.
Кой ще ми каже защо сме объркани, слепи?
Толкова врящ, пълнокръвен живот ни обгражда,
толкова обич разлистена, толкова трепет,
толкова извори бистри… А вехнем от жажда.
5.
Вехнем от жажда, а никой не помни, не знае
тя откъде е дошла и защо е дошла.
Само едни обещания смътни за рая,
само една млечнобяла и лека мъгла.
Даже когато е ясно, прозрачно, прозирно,
нищо не можем да видим, да смелим, да спрем.
Никой отникъде никакъв знак не намира,
сякаш мъглата е станала плътна съвсем.
6.
Някъде пее щурче,
някъде слънцето свети.
Или животът тече
и се преселва в небето.
Всичко е сън на съня,
в който живеем навеки.
Всичко е лъч светлина.
Всичко си тръгва с човека.
18-19 август 2012 г.
