Вариации върху теми и сюжети от Цветан Стоянов

Панко Анчев

1.

Цветан Стоянов е мислител от висок ранг, анализиращ човека и обществените процеси, но той е преди всичко литературовед. Предмет на неговите изследвания е литературата. Чрез литературата той размишлява за човека и неговото битие, за историята и съвременността. За него литературата е средата, в която се съсредоточават човешките връзки; тя свидетелства за ставащото в историята; в нея е целият живот. Когато литературоведът гледа на литературата като на социално явление и особено като изразител на обществените процеси и на състоянието на обществото, той може да я оцени в цялото нейно богатство и многообразие и да види истинския й смисъл и значение. Тогава той придобива сетива за нея и инструментариум за нейното изучаване и оценка.

Времето, в което Цветан Стоянов се утвърждава като литературовед и философ на историята, е сложно, защото е преломно. Видни са тенденциите за преодоляване на грубия социологизъм и политиканство в хуманитарната сфера. Социално-икономическата система осъзнава необходимостта от традиции и култура, чрез които да придобие реален социален живот и перспективи за развитие. Но култура, която изразява общественото мнение, а не която го манипулира и която се използва за груба политическа агитация и скриване на социалните недъзи. Такава култура обаче не се постига лесно, тъй като винаги има субективна съпротива на привържениците на противната потребност - да се съхрани статуквото, като се стимулира посредствеността и догматизма и не се отворя просторът за разумното мислене и умното работене. Затова и усилията на тези, които са призвани да разбиват стената на това статукво, са големи и дори героични. 60-те години на ХХ век отвориха тези врати и през тях преминаха талантливи и отлично подготвени за своята висока мисия млади писатели, литературоведи, историци, художници, музиканти и актьори, хора на духа и делото. Цветан Стоянов бе един от тях. Той бе един от най-подготвените и образовани хора на онова време. И около него се оформи група млади тогава литературни критици, която започна своята благотворна работа.

Цветан Стоянов е пример за литературовед, макар в нашата култура преди и след него той да не се е повторил в този си вид. Защото Цветан Стоянов бе още и добър писател, блестящ философ и есеист, отличен преводач и популяризатор на образците на европейската и руската литература. Но и неговите колеги и връстници, сред които блестят Тончо Жечев, Минко Николов, Кръстьо Куюмджиев, Боян Ничев, Здравко Петров, Иван Пауновски, Любен Георгиев, притежават същите качества и работят в различни посоки, за да се преодолее по-бързо застоят и станат достъпни ценностите на руската и европейската култура. Нужна е основа за сравнение и образци, които да влияят плодотворно върху родната литература и култура. Това са друг тип литератори. Друг тип писатели и творци в различните изкуства са и най-талантливите измежду тези, които вече през 60-те години се утвърждават успешно.

Трябваше, освен всичко друго, да се говори по различен начин. Защото не можеш да утвърждаваш високи ценности в културата и изкуствата,  да ги тълкуваш банално, сухо, бездарно. 60-те години се характеризират и с нов език, с нови изразни средства, с нов тип литературоведско мислене и писане. Настъпва наистина нова епоха и тя изисква своите нови активни персонажи и изразители. Цветан Стоянов е един от най-ярките сред тях - може би най-подготвеният и най-способният, с най-много творчески възможности и дарование.

2.

Литературоведът Цветан Стоянов съчетава в себе си качествата на критик, теоретик и историк на литературата. Такъв е всеки голям литературовед. Неговите съвременници, чиито имена изредих по-горе, са също като него. И това е особено важно и показателно за времето, в което се изявяват.

За да си изработи адекватни критерии за оценка на фактите и явленията, истинският литературовед трябва да има ясна идея за това какво е литературата, какви са нейните особености и каква роля играе във времето, в което е поставена. Той трябва да знае какво „ще иска” от писателя и неговото произведение, за да го търси. Без такава идея анализът и оценките стават формални и не могат да бъдат верни. Когато имаш такава концепция, лесно попадаш на образците, чрез които формираш и развиваш естетическия си вкус.

Естетическият вкус е категория, която днешното литературознание, а и науката естетика, не признава или поне не забелязва и не отчита в анализите и оценките на литературата. А той е в основата на съдната способност на човека, водещото начало в оценката на литературните творби. Вкусът е даденост, която непременно трябва да се развива и формира. За да е истински и да не подвежда, той трябва да се легитимира с широки познания и да е школуван с най-значимите образци на българската и световната литература.

Вкусът или го имаш, или ти липсва. Той няма как да дойде отнякъде и да влезе в главата на литературоведа. Неговите преценки обаче е задължително да бъдат мотивирани и доказвани постоянно и убедително.

Литературоведът без естетически вкус пише обикновено за посредствени автори. Над техните трудове той се мъчи да докаже своите теории. А истинският се основава на талантите, на най-първите имена и с тях гради тези и теории, доказва значимостта на явлението или тенденцията в литературния процес. Такъв литературовед с вкус и широки познания, със задълбочена подготовка и изграден литературоведски мироглед е Цветан Стоянов.

Литературата за Цветан Стоянов е социално дело и в нея се изразяват и отразяват процесите в обществото, хората с техните реални грижи, тревоги и радости. Тя не е просто „текст”, както я разглеждат днешните все още постмодернистки литературоведи, а жива реалност, свят на човеци, история. Колкото повече животът присъства в едно произведение или творчество, токова те са по-значими художествено и социално. Обществото говори чрез своите писатели. Ако те са отговорни (а талантът е отговорност), длъжни са показват това, което е, а не да измислят или преиначават. Писателят винаги измисля, но колкото е по-даровит, толкова неговата „измислица” е близо до реалността, а не е само лично усещане, преживяване и мислене. Тази „измислица” трябва да бъде образ на реалността, за да може да показва нейното състояние и с персонажите в нея да влияе на хората.

Цветан Стоянов е особено чувствителен към реализма на изображението, т.е. към това доколко изображението е вярно на истината, а езикът, на който е написана творбата, дали е живият език, на който говорят хората.

Талантът е познание за живота и умение той да бъде пресъздаван със средствата на художественото слово. Изображението не е копие на реалността, но е негово художествено съответствие, идеален образ на обективно съществуващото. То е „като в живота”, защото притежава неговия дух и изразява същността му, а не заради външната си прилика и наподобявания.

Много важна и показателна за разбиранията на Цветан Стоянов за литературата е статията му „Владимир Башев и болките на младата поезия”, публикувана в съкратен вариант през 1958 в сп. „Пламък”, № 6, в т. 1 на „Цветан Стоянов. Съчинения в два тома” е поместена в първоначалния й вариант). Чрез бележките върху някои слабости в поетическото слово на Владимир Башев Цветан Стоянов формулира своите разбирания за поезията и литературата. Него го дразни склонността на младите поети да се поддават на леност и да не се стремят към точност и правдивост на изображението. Вместо това те вървят по лесния път на „стандартната образност”, т.е. на онова, което вече е използвано. Понеже тези поети все още не притежават целостта на житейското възприятие, а и не владеят художествените средства, те се задоволяват с външното, познатото, провереното. Но ако у предишни автори и творби изображението е било вярно и точно, съответно на реалността, у поет като Владимир Башев то е неточно и дори неистинско. То само наподобява оригинала, а не го пресъздава. „Работата не е в боята, която ще сложим върху думите и образите, а в мощта на стиха, дошла от дълбокото опоетизиране на самия живот.” (подч. м. - П. А.) И още: „Истинската лирика няма нужда от украси и не обича външното великолепие”. Истинска е тази лирика, която се ражда от реални човешки чувства и настроения, а не е съчинен текст от случайни думи.

В статията си за Васил Попов „Драма и лирика” Цветан Стоянов развива тезата си за литературата и подчертава сполуките на младия тогава писател в изобразяването на състояние и преживявания на реални хора, а не на измислени субекти. Органичността е най-важното качество на истинската проза. Тази органичност се постига с познания на живота, а не с измисляне на проблеми и сюжети, които нямат отношение към истината. Фалшът веднага проличава, щом писателят се отдаде на умозрителност и на предпоставените си тези.

3.

Литературата по всяко време от историята играе идеологическа роля. Дори и тогава, когато нейните създатели отричат идеологиите и социалното служение на творчеството. Много спорове са се водили и в нашата, и в европейските и световните литератури за това дали писателят и литературата трябва да участват в идейните и обществените борби, трябва ли да бъдат социално ангажирани или литературата има други функции, които я отчуждават от злобата на деня и я правят чист израз на „чисти идеи”.  

Тъй като литературата в частност, и изкуството като цяло,е изразител на общественото съзнание, тя винаги е свързана с обществото и показва процесите в него. Дори и тогава, когато формално е далеч от него и се занимава единствено с вътрешните личностни преживявания, съновидения, бълнувания и отчуждения. Защото интересът й към подобни болестни състояния свидетелства за същностни изменения в обществото, за протичане на процеси, които нараняват личността и я карат да се занимава със себе си. И любовното стихотворение е социално, понеже по него можем да съдим за това как човек обича, какво е за него любовта, какви думи използва за нейното споделяне. Затова проблемът за „идейността” е свързан преди всичко със съзнателното ангажиране на писателя и неговото творчество с проблемите на обществото.

В различни моменти обществото силно се политизира. Тези моменти обикновено са свързани с радикални изменения, революции, преход от едно състояние към друго, упадък или възход. Тогава са необходими много усилия, за да се постигнат целите, към които то се е устремило. Мобилизацията на тези усилия става с всякакви възможни средства, в това число и с литературата и изкуствата. Променя се отношението към изкуството. На изкуството започва да се гледа като на фактор в политическите борби и обществените движения, поради което то не може да остане безразлично към ставащото в държавата. Още по-малко пък творците да „се затварят в кула от слонова кост” и „обективно” да наблюдават отгоре какво става „долу”.

Изкуството и творците „алиенират” от социалните проблеми най-вече тогава, когато обществото е в криза и хората са изгубили всякаква перспектива. И когато назряват важни социално-политически изменения. Противниците на тези изменения обикновено провъзгласяват идеята за „чистото изкуство”, за изкуството, отделено от живота на политиката. Те се опасяват, че изкуството ще се идеологизира и ще повлияе реално върху общественото мнение. И то тогава влияе именно със засиления интерес към зреещите събития.

Цветан Стоянов поставя този проблем по-широко. Той го поставя в неговата същност и литературоведска цялост. Т. е. като проблем за обществения характер на литературата като изразителка на общественото съзнание - дори и тогава, когато не поставя буквално социални проблеми. Той го разглежда именно като проявление на общественото съзнание, което се изразява в литературата. За да страни от острите социални конфликти и проблеми, обществото трябва да има причини. Но то страни от тях само привидно, само в преките им измерения, а не изобщо. В статиите и книгите върху отчуждението в западно-европейската литература Цветан Стоянов определя същността на това общество като общество на дълбоки социални конфликти именно от литературата му, която не желае открито да го показва.

Литературата често се поддава, макар да не желае и да се мъчи да го прикрива, на доминиращата обществена идеология и на нейната пропаганда. Така можем да си обясним защо литературата се впуска в дискусия относно своя социален характер. Или по-точно за своя социално-политически статус. Защото тези дискусии са по-скоро политически и в тях участват политически ориентирани литератори. Те са такива, дори и тогава когато афишират политическа независимост и липса на партийна принадлежност. И либералните, и левите идеологии споделят (дали го признават или не), че в изострените политически ситуации, каквито са революциите, всичко, в това число и изкуството, трябва да се подчини на голямата цел. Никой не може да остане извън обществените усилия за осъществяването на тази цел. Левите идеологии настояват това да става, като литературата и писателите съзнателно поставят социалната проблематика и я решават художествено в полза на революционната класа. Тази позиция подробно е формулирана от В. И. Ленин в статията му „Партийна организация и партийна литература”. Либералните идеологии пък подчертават политическата независимост на изкуството и необходимостта писателят да остава извън политиката и да не се намесва по никакъв повод в нея.

Цветан Стоянов изследва (макар да не успя да завърши своите изследвания) взаимоотношенията между Ф. М. Достоевски и К. П. Победоносцев, които са показателни за това как властта и изкуството общуват помежду си, кой кого смята за свой подчинен и слуга и как всъщност се проявяват тези взаимоотношения в самата литература и изкуствата. Тук става по-скоро дума за опити да се влияе пряко и да се контролира поведението и творчеството на писателя, но реакцията на Ф. М. Достоевски от своя страна е пример за това доколко изкуството допуска подобен контрол и напътствие. И още: характера на тази връзка.

Политиците и държавниците, както пише и В. И. Ленин във въпросната статия, настояват изкуството и културата да обслужват политическите институции и пряко да участват в пропагандата на техните идеи и намерения. За тях изкуството има охранителна дейност и неговата роля и особено важна и отговорна. Защото то влияе пряко върху процесите и показва състоянието на властта. Но да не бързаме да обявяваме тази власт в диктатура и тоталитаризъм, защото в случая тя е преди всичко просветена, осъзнаваща значението на литературата и оценяваща високо творчеството на писател от ранга на Ф. М. Достоевски. Това не е често срещано явление. К. П. Победоносцев се насочва към Достоевски, защото знае колко е важно именно великият писател да бъде с властта. Ако тя беше просто тоталитарна, щеше да се задоволи с хвалбите и послушанието на посредствените и бездарните, понеже са повече и са по-кресливи. Цветан Стоянов много умело проследява взаимоотношенията между двамата велики мислители и интелектуалци, за да покаже колко деликатно държавата и властта трябва да се отнасят към хората на духа и колко литературата е самостоятелна и неподвластна на натиск отвън. Защото тя свидетелства обективно, а не по разпореждане. Самият Достоевски е силно социален и пряко ангажиран като творец в обществената проблематика на времето. Но като всеки велик писател той пресъздава света, а не отразява събития и не възхвалява личности.

4.

Литературата действително изразява и показва света, в който е създавана. Тя е част от този свят, родена е от него и благодарение на него живее. Този свят има нужда да бъде разказан и показан на хората. Чрез литературата и изкуството той се самоидентифицира и легитимира като човешки. Самата литература също е съучастник в неговото създаване. Тя го доизгражда и му вдъхва душа, сърце и разум. Само в литературата той е в целия си истински вид, величие или низост. Тя е съдникът, който произнася обществената присъда, определяща животът му в историята. Такава литературата в разбирането и на Цветан Стоянов, прокарана в изследванията му върху литературата на отчуждението във всичките му проявление.

Виждаме как около една идейна (все едно дали е достатъчно избистрена и изградена като философска система) платформа и разбиране за живота се формира цяла култура, а вътре в нея и литература. Но такава платформа формират и формулират само значимите обществени явления и системи, тези, които изменят начина на живот и мислене. Именно такива обществени явления и са способни да родят нов тип изкуството или поне да го тласнат в нова посока, да създадат нов тип личност, който да се превърне в герой на изкуството, ново мислене и нови обществени идеали. Литературата, както и другите изкуства, разбира се, превръщат обществените идеи в естетически, придават им конкретност и показват как те се въплъщават в живота на хората. „Въплъщението” е в появата на новия герой, в новите взаимоотношения между хората, в морала, естетическите преценки, в проявленията на чувствата. То е видно и в литературния стил, в начина на писане. Става дума за същностни изменения, а не за отразяване на конкретни събития и факти. Историята променя своя ход тогава, когато това е необходимо, а не по волята на един или друг държавен водач и владетел. Литературата първа усеща тази промяна и открива еквивалента й в конкретни житейски ситуации и личности.

Цветан Стоянов прави интересни паралели между живота и начина на мислене на модерния човек на Запад и в България и по какъв начин това се изразява в литературата. Времето, в което той живее и което изследва, е сложно и конфликтно, натоварено изключително много с идеология и политика, но големият мислител успява да се освободи от този „товар” и обективно да извършва своите научни наблюдения. В творчеството на своите връстници в България той забелязва невидими с просто око тенденции в развитието на българското общество, правещи възможно в творчеството на младите тогава писатели да се проявяват и идеите на отчуждението, характерни за западното общество. „Виновни” за това са не самите автори, а обществото, което вече е заразено и започва да развива в себе си болестта, която отрича и с която вече е осъдило обществената система в Западна Европа. Започнали са трансформации, довели до ново естетическо съзнание, нов герой и проблематика в литературата.

В цялото си творчество Цветан Стоянов изследва и анализира как литературата „служи” на обществото, какви фактори я пораждат и направляват и как точно социалните изменения й влияят и я насочват в определени посоки. Автономността на литературата в концепцията на големия мислител не е в това да се отчуждава от света и да разказва за своите капризи и желания, а да изразява адекватно и навреме обществените процеси, да свидетелства за ставащото в обществото. Тя свидетелства и е изразител независимо волята на самото общество, което често се намесва чрез политиците и държавниците в нейния бит и прави опити да я насили, за да му служи безпрекословно. Ала това е невъзможно. Невъзможно е политиката да измени същността на изкуството и културата, да диктува тяхното поведение, да ограничава функциите им и да ги поставя под своя власт.

Обществото обаче е в състояние и е длъжно да го прави, ако държи да познава себе си и да се учи от собствените си грешки и недостатъци, да анализира литературата. Това то може да прави чрез литературната критика и литературознанието като цяло.

5.

Все пак обществото не може да остава безучастно към литературата и да не оценява направеното от нея. Формулата „изкуство за изкуството” носи печатът на определено време с характерните само за това време особености и представи, а не е абсолютна формула, не е правило, на което самото изкуството да се подчинява. Изкуството е за обществото; то е породено от обществото и му принадлежи изцяло. Защото е негово самопознание и самоизразяване.

Литературоведът е този, който изследва, анализира и оценява литературата от името на обществото. Той е изразителят на обществото съзнание и на неговата естетическа оценка. Затова той не може да бъде случайно лице, а трябва да е отлично подготвен, да има поглед върху историята на литературата, да мисли философски. Литературоведът не е обикновен коментатор, нито прокурор или съдия, а изследовател и ценител на художествени стойности. Той се занимава с тази дейност, преди всичко за да изучи състоянието на литературата и за да види в нея как се променя обществото, какви са главните проблеми, които го занимават, какво ново се е появило в него, какъв е доминиращият тип герой, т. е. личността, която преобладава в момента. Като такъв той непременно трябва да е и социолог, философ, хуманитарист, за да е способен на сравнения. Философската методология, върху която стъпва в дейността си, го насочва в определена посока, подсказва му какво да търси преди всичко и му дава критериите, с които да отсъжда и преценява доколко установените от него и уловени от литературата явления са жизнеспособни, устойчиви и определящи развитието на обществото.

Литературата за истинския литературовед, какъвто и Цветан Стоянов, е своеобразна „епикриза” на болестите и здравето на народа и обществото. Но тази „епикриза” трябва да се разчете, разбере и осмисли. Нейният смисъл е даден от само себе си. Необходими са умения и познания, за да се навлезе в света на писателя и времето. Когато критикът гледа на съвременната му литература като на бъдеща история, той може да открие в нея устойчивите идеи, произлизащи от традициите, но родени от съвременното общество. Тези идеи изразяват процеси и начини на мислене, въплъщават се в литературни персонажи, формират литературно-художествени стилове и направления.

В знаменитата си статия „Критика-метафизика” Цветан Стоянов разглежда един важен теоретичен проблем, който днес е забравен или пренебрегван съзнателно от либералното литературознание и постмодернистката философия и естетика - проблема за „светоусещането” и „мирогледа”. Подходът на автора разглеждам тук в главата, посветена на статията, но искам да подчертая, че за Цветан Стоянов е изключително важно критикът да бъде не четец на текстове, не техен интерпретатор, а изследовател на процеси и явления, на социални проблеми и техен задълбочен тълкувател. Той трябва да извлича от литературата идеята за живота, доминираща в актуалното време и определяща начина на мислене и обществено устройство в момента. Тогава той ще може да улавя сигналите, които литературата дава, за тревожните тенденции, за начеващия се упадък. Ако обществото и нацията не могат да четат чрез литературоведа по този начин литературата, кризите винаги ще ги сварват неподготвени и ще им нанасят тежки поражения с непредвидими последствия.

В историята на българската литература такъв тип литературоведи са твърде малко на брой. Това е така, защото българското литературознание винаги е живяло с комплекса за малоценност и научност. То се бои да не попадне под идеологическо влияние и, попаднало под такова влияние, да не бъде признато за наука. Българското литературознание много иска да е наука, при това по възможност „точна”, да си служи с „обективни методи”, като описва фактите, явленията и процесите дори с формули. Но най-големите ни литературоведи от Иван Д. Шишманов насам, сред които се открояват Кръстьо Кръстев, Боян Пенев, Владимир Василев, Иван Мешеков, Георги Бакалов, Георги Цанев, Тончо Жечев, Боян Ничев, Кръстьо Куюмджиев, Цветан Стоянов, Симеон Янев (не мога да изредя всички, но тези са най-ярките и най-значимите), са преди всичко писатели, артисти, историци, философи, социолози, естетици. За тях словото е носител на значения и смисли, зададени от обществото и националната традиция. И като такова трябва да бъде изследвано, анализирано и оценявано, за да се установи състоянието на обществото и жизнеността на националната традиция.

Този тип литературоведи притежават съзнание за обществената си служба и отговорността, произтичаща от тази служба. Поради това те се занимават не само с литература, но и са историци, социолози, публицисти, философи, общественици. Активно е участието им в обществения живот, в който имат важно и силно влияние. За тях литературознанието не е обикновена наука, а хуманитаристика, познание за човека и обществото и то не може да бъде затворено в себе си и предназначено за ограничен кръг ползватели - главно себеподобни. Но за да бъде литературознанието истинска хуманитаристика и се ползва с обществено доверие, то трябва да се създава на разбираем, жив, естествен и четивен език. Ако литературоведът не е писател, той няма и да е учен.

Цветан Стоянов превърна литературознанието в задълбочено познание за човека. В литературата той търсеше преди всичко човешкото и когато го намираше, се радваше от сърце и с всички сили се мъчеше да го покаже и утвърди като висша естетическа ценност. Той наистина е един от най-големите български литературоведи на ХХ век.