Георги Михалков

След работа Анатол с часове се разхождаше по морския бряг, загледан към хоризонта. Безкрайната синева го опиваше и той сякаш се рееше в небосклона, като чайките, носени леко от морския вятър. Стоеше дълго на пясъка, докато слънцето залезе. Гледаше вълните, които в часа преди спускането на здрача, сякаш притихваха като млада жена, отпуснала тяло и притворила очи с блажена усмивка. По леко набраздената морска шир се полюляваше разтопено злато, излято от последните слънчеви лъчи. Брегът потъваше в тишина и само монотонният плясък на вълните нашепваше нещо тайнствено.
Тогава Анатол се обръщаше и тръгваше към квартирата си. Вървеше по малките притихнали улички, унесен в мислите си. Като по-млад вярваше, че човек сам направлява съдбата си. Определя си една цел, следва я, стреми се да я постигне. Още като гимназист мечтаеше да стане юрист. Приеха го в университета, завърши успешно и започна да търси работа. Докато следваше беше сигурен, че за юристи винаги има работа, но остана разочарован. Никой не се интересуваше от дипломата му, нито желаеше да я погледне. Понякога, може би от съжаление, някои от директорите или управители на фирми му казваха да се обади пак след известно време. Анатол се обаждаше с надеждата, че вече са решили да го назначат, но пак му казваха да се обади след месец или два.
Постепенно свикна с безработицата и с обикалянето по фирми и учреждения и вече беше сигурен, че никога няма да работи като юрист, но веднъж попадна на обява. В това морско градче общината обявяваше конкурс за юрист. Въпреки че не беше жител на града, реши да опита. Подаде си документите, пристигна на уречения ден и се яви на конкурса. Нямаше никаква надежда, защото беше сигурен, че конкурсът ще бъде спечелен от човек, който е жител на града, но за негова голяма изненада той спечели конкурса. В първия момент не повярва, но без да се бави приготви малкото си багаж и пристигна. Започна работа с идеята да заживее постоянно тук. Остави майка си и баща си сами, но си обеща, че често ще пътува, за да ги вижда и ще им помага с пари.
Постепенно обаче скуката и самотата се впиха в него. Имаше работа, имаше пари, но беше сам. Колегите му не го приемаха. За тях той беше чужденец, пришълец. Родени тук, израснали в града, те се познаваха от деца, заедно бяха учили, следвали, семействата им се познаваха и Анатол с горчивина разбра, че в по-малките градове почти всички се познават, а някои са и далечни роднини. Те често се срещаха по улиците, в магазините, разговаряха, имаха какво да си кажат, а той минаваше покрай тях напълно чужд и непознат. Някои от колегите му го поздравяваха, разменяха с него по някоя дума, но се виждаше, че правят това от любезност. Отнасяха се с него като с човек, който временно и за малко е тук, скоро ще си замине и много бързо ще го забравят. Това го обиждаше, но нищо не можеше да направи. Опитваше се да е внимателен с колегите си, да е отзивчив, да завърже приятелства с тях, но не успяваше. Те сякаш се страхуваха и го гледаха с подозрение. Не знаеха кой е, защо е дошъл или кой го е изпратил. Може би си мислеха, че не е попаднал случайно в техния град, а от някъде са го изпратили с тайна мисия. Всички те добре знаеха как се печелят конкурси за определени длъжности. Бяха наясно, че първо се определя човекът за длъжността, а после се обявява конкурсът и затова си мислеха, че след като конкурсът е спечелен от юрист от столицата, това не е случайно. Този юрист вероятно е изпратен тук, а може би не е и обикновен юрист.
Анатол беше и ерген, нямаше семейство и това също будеше подозрение. Колегите му не смееха да се сближат с него и да го канят на гости, защото се страхуваха, че млад и необвързан мъж може да наруши семейното им спокойствие.
Той се опитваше да се примири с всичко това. Изпълняваше съвестно служебните си задължения. Работеше старателно, а след работа се прибираше у дома или се разхождаше сам по морския бряг, далеч от погледите на колегите си. Искаше да се запознае с някое момиче и ако приятелството им потръгне да й предложи брак, но и това се оказа невъзможно. Не беше от младежите, които си позволяваха да заговорят момиче на улицата. Струваше му се невъзпитано и просташко. Не можеше да се запознае с момиче, защото нямаше как да влезе в някаква компания. Вече беше минал годините за дискотеки, а в градчето нямаше клубове по интереси, в които би се запознал с момиче с интереси, близки до неговите. Имаше два клуба за танци, но той не беше музикален, не можеше да танцува, и щеше да стане за смях, а и възрастта му не беше много подходяща за танци. Успокояваше се, че може би съдбата ще му помогне и най-неочаквано ще намери момичето, което търси, но изглежда и съдбата въобще не мислеше за него и не я беше грижа за неговите желания.
Веднъж обаче хазяйката му, леля Кина, го заговори:
- Господин Дяков, Вие сте млад, имате хубава професия, а откакто сте дошли сте все сам. Нямате ли си приятелка? Време Ви е да се ожените.
Анатол я погледна. Жена на около петдесет и пет години, тя все още беше красива, с тъмна гъста коса, не много висока, с леко закръглено тяло. Маслинените й очи го гледаха дяволито, а усмивката й ту се скриваше, ту се показваше на сочните й устни. В първия момент Анатол не разбра дали говори сериозно или просто иска да се пошегува с него, но тя беше улучила болното му място. Канеше се и той да й отговори с шега, но в последния момент, преди да си отвори устата, реши да й каже, че тук е трудно да намери момиче, за което да се ожени. Тогава тя като че ли повече се развесели:
- Такава ли била работата. Аз ще ти намеря момиче, ти само да искаш. Имам една приятелка. Дъщеря й вече е за женене и е само за теб. Ще ви запозная.
- Добре - отговори Анатол, малко смутен. Не беше много склонен някой да му намира жена, но разговорът така тръгна и друго не можеше да каже.
- Съгласен ли си?
- Съгласен съм - кимна той.

Леля Кина се оказа опитна сватовница. След седмица тя почука на вратата на стаята му и влезе при него.
- Всичко е уредено - каза тя - говорих с момичето и с майка му. Казах им за какво става въпрос. Обясних им, че си юрист, културно, възпитано момче, кротко и добро, че работиш в общината. Те са те виждали в града и те знаят. Майката на момичето се казва Елисавета, шивачка е, а Драгомира, момичето, е детска учителка. В сряда вечер ще им отидем на гости, за да се запознаете. Живеят близо до морската градина.
Леля Кина говореше така, сякаш беше изпълнила успешно важна международна мисия, от която зависеше икономическото положение поне на три държави. Анатол само се усмихна скептично, но на уречения ден отидоха в дома на Драгомира. Той се беше подготвил, както трябва, с два големи букета от рози, кутия луксозни шоколадови бонбони и коняк “Наполеон”. Малко се беше поколебал дали да купи коняк, но си каза, че и за бащата на Драгомира трябва да има нещо. Оказа се, че тя няма баща, беше починал и с майка й живееха сами.
Посрещнаха ги сърдечно. Драгомира беше три или четири години по-млада от него, но според разбиранията в по-малките градове, вече беше навлязла във възрастта на застаряващите моми. Очите й бяха златистокафяви, а косата й - мека с цвят на есенни листа. Беше пълна и сигурно това й пречеше да си намери приятел. Майка й наближаваше шейсетте, изглеждаше измъчена и уморена, макар че се усмихваше кротко. От тъмните й, като едри орехи очи, надничаше умората. Леля Кина беше казала, че е шивачка, и сигурно с часове седеше приведена над машината, взирайки се в шевовете на дрехите.
Апартаментът им беше скромен, с мебели, купувани преди трийсет-четирийсет години, които издаваха тогавашните предпочитания в обзавеждането - секция с книги, разтегателна маса, телевизор, диван. Майката и дъщерята сигурно с вълнение очакваха гостите и бяха се приготвили старателно. Направили баница, купили безалкохолни напитки, приготвили кафе… Четиримата седнаха около голямата разтегателна маса, сякаш за важни делови преговори. Всички знаеха целта на посещението, но никой не смееше да подхване темата. Разговорът започна с времето, с наближаването на лятото, с това, че в града отново ще дойдат летовници и пак ще стане шумно и пренаселено.
Елисавета, майката на Драгомира, се опита между другото да зададе няколко въпроса на Анатол за столицата, за родителите му, но Драгомира така я стрелна с поглед, че тя веднага се отказа да задоволи любопитството си. Говореха най-вече леля Кина и Елисавета, а Анатол и Драгомира мълчаха и само от време на време се поглеждаха като на селска седянка.
В един момент и четиримата усетиха, че общите теми са се изчерпали и вече няма за какво да говорят. Леля Кина и Анатол се приготвиха да си тръгнат, като преди да си кажат довиждане, Анатол не пропусна да помоли Драгомира за телефона й.
След два дни той се обади и покани Драгомира на среща. Срещнаха се в морската градина. Дърветата приличаха на пухкави облаци. Цветята в алеите галеха погледите, а във въздуха се носеха аромати, които упойваха. Тя и той вървяха и сякаш бяха леки като листа, полюшвани от топлия вятър. Между дърветата синееше морето - копнеж, който ги мамеше. Анатол не беше от приказливите, но сега не спираше да говори, а Драгомира го слушаше. Може би, защото дълго време беше живял сам, сега се чувстваше замаян и от разходката, и от младата жена до него.
Спряха се на една алея, която се спускаше леко надолу. Пред тях течеше река или поток, над който се виждаше каменно мостче. Отстрани имаше друг мост, но дървен. По всяка вероятност дървеното мостче беше по-старо. Драгомира погледна Анатол и в златистокафявите й очи блеснаха закачливи искри.
- Знаеш ли какво е това мостче? -попита тя и посочи малкия дървен мост.
- Не - отговори Анатол.
Беше мост като мост, но както се виждаше вече доста стар, дъските и перилата му бяха потъмнели от дъждовете, а може би вече и поизгнили.
- Това е мостът на желанията - каза Драгомира. - Ако някой си намисли някакво желания и мине по него със затворени очи, желанието му ще се сбъдне.
- Така ли? - погледна я насмешливо Анатол.
- Точно така - разсмя се тя. - Намисли си едно желание и мини по моста със затворени очи. Ще видиш, че много скоро ще се сбъдне.
Той я погледна снизходително. Тя приличаше на малко наивно дете, което вярва в чудеса, а може би и още вярва, че има и Дядо Коледа.
- Аз си намислих - каза Драгомира. - Ето виж. Сега ще мина по моста със затворени очи и желанието ми ще се сбъдне.
Тя се затича към моста като палаво хлапе, отскубнало се от ръката на майка си. Застана пред него, затвори очи и бавно тръгна по разклатените дъски. Макар и със затворени очи, вървеше уверено и Анатол си помисли, че и друг път беше минавала по този мост на желанията. Когато стигна до другия край, тя отвори очи и извика:
- Хайде, мини и ти, ще видиш, че желанието ти ще се изпълни.
- Не вярвам в такива бабини деветини. Отдавна съм прескочил детската възраст.
- Но защо? Повярвай, много желания са се сбъднали. Само мини по моста и ще видиш, че е така - настояваше Драгомира от другата страна на рекичката.
- Никой не може да ме убеди да повярвам във вълшебни мостове - каза той и мина по каменния мост. Когато стигна до Драгомира я попита: - Какво желание си намисли.
- Не се казва. Тайна е - отговори дяволито тя. - За да се сбъдне желанието, не трябва да се казва на никого.
- Добре, но когато се сбъдне, ще ми го кажеш, нали?
- Разбира се! Тогава не само ти, а и други ще разберат, че желанието ми се е сбъднало.
Пролетната вечер вече се спускаше над морската градина и сякаш тя и той незабелязано потъваха в мастиления здрач.

Срещите на Анатол и Драгомира ставаха все по-чести и по-чести. Ако един ден не я видеше или не я чуеше, някаква празното обземаше Анатол. Незабелязано пролетта сякаш отплава далеч по морето, като платноходка, гонена от вятъра, а лятото пристигна като уморен пътник, натоварен с чувал горещи дни, с шум и глъч на летовници и рояк палави деца.
Един ден, когато се срещнаха пак в морската градина, Анатол забеляза, че Драгомира е тъжна.
- Какво се е случило? - попита той.
- Съкратиха ме - отговори тя. - От утре оставам без работа.
Той се вгледа по-внимателно в лицето й и забеляза, че е плакала.
- Как така? - попита объркан.
- Така. Отдавна се знаеше, че една от учителките трябва да бъде съкратена. Децата намаляха. И понеже аз съм най-младата, решиха мен да съкратят.
- Не се притеснявай. Нещо може да се измисли.
- Как да не се притеснявам. Живеем само двете с мама. Нейната пенсия е мизерна…
Анатол се опита да й каже, че това не е най-страшното. Той също дълго време е бил без работа. По-важно е да е здрава. Млада е и лесно ще намери друга работа. Но думите му не успяха да я успокоят. Тя остана тъжна и омърлушена. Вървеше до него, свита като измръзнало врабче. Бялата й тънка блуза потрепваше върху раменете й, златистите й очи приличаха на две потъмнели жълтици и цялата й фигура излъчваше безпомощност. Той се опитваше да я окуражи, да й вдъхне вяра. Искаше да й каже, че ако й трябват пари, ще й даде, неговата заплата не е малка, но това можеше да я обиди и сигурно никога нямаше да го помоли за помощ. Искаше в този момент да й предложи да се оженят, но и това му се стори неуместно, тя щеше да си помисли, че от съжаление й предлага брак.

Продължиха да се срещат, но Драгомира не беше вече онова весело и слънчево момиче. Тъгата, сякаш като котва се заби в очите й, и тя само от време на време тъжно се усмихваше. Търсеше работа, казваше му къде е ходила, къде е подала молба, но дните минаваха и не намираше работа. Градът беше малък и възможностите за работа почти незначителни.
Лятото бързо мина, сякаш се стопи като топка сладолед и един ден Драгомира каза:
- Реших! Заминавам за Гърция. Там работи една моя братовчедка, ще ми помогне да си намеря работа.
Тези нейни думи бяха неочаквани и изненадаха Анатол. Той я погледна. В очите й блестеше твърдост и решителност. Разбра, че беше премислила всичко. Опита се да я разколебае да не заминава. Да остане и да продължи да търси работа, но тя дори и не го слушаше. Беше убедена, че тук повече няма шансове.
- А майка ти? - попита я той.
- Ще й пращам пари - отговори Драгомира. - И тя каза, че е по-добре да замина, отколкото да се мъчим тук двете.

Драгомира замина. Беше в средата на ноември, студен, мрачен ден със сиви парцаливи облаци. Ръмеше. Анатол я изпрати на автогарата. Преди тя да се качи на автобуса той искаше да й каже: „Знам, че ще се върнеш скоро. Аз минах със затворени очи по моста на желанията и си пожелах скоро да се върнеш от Гърция.”
Но нищо не каза, защото тя му беше споменала, че за да се сбъдне желанието, не трябва да се казва на никого.

София, 19. 11. 2012 г.