Сашо Серафимов

Ей, читателю, Ти,
дето си взел тази книга,
значи си нещо почти
                               шушумига.
Значи от цялото гражданско войнство
само ти имаш почтеното свойство
да вярваш на стихове,
на техните трикове,
на техните тайни,
които, понякога крайни,
искат само едно –
                            да си добро същество.
Но се случва и те да са лоши,
понеже от хора са правени,
не до там праведни,
не до там чисти
артисти.

Та в един град,
в едно от всичките малки градчета,
където валял е град
и са падали от небето парчета
от различни политически форми,
се оформи
                една лятна литературна обсада.
Така му се пада!

И тъй.
Както си грееше слънцето
и си никнеше зрънцето,
от небето заприиждаха стихове –
оди, октави, сонети,
самостоятелни куплети,
поеми – малки и големи,
и други литературни тиради – цели грамади.

Гражданите се видяха във чудо.
То и без друго
им стигаше новата демокрация
с нейните тези и вариации,
а сега и тези
                   неща поетични,
лирични, епични, баладични
и всичките – непрактични,
дошли от небето по кюшетата,
по дърветата, в кафенетата,
по пейките и по алейките
и още къде ли не!
Поне
да бяха пожалили гарата,
но и там е десантът в разгара си:
една Ода върви из народа –
гръмогласно и страстно –
както и се полага
своята радост налага
и не й пука, че тука
хората зли са,
                     и гледат я слисани.

Във градския парк
на митинг на партийните навлеци,
героична Балада своята теза излага,
че по-романтично е и даже епично е
да се запазят старите паметници.
Но отдалече няколко стихчета,
с филмови клипчета
                              вместо заглавия,
мятат сравнения.
Тази история със строя, стария,
да се забрави до пълна амнезия.

Стара поема до хризантема
плаче беззвучно, самотно и скучно.
Съвсем архаична и даже комична,
със старото “Ъ” и старото “ЙЯ”,
бъбреше свойта мъглива история.
…Как левент момък,
първа изгора
оставил в дома й да вехне
и тръгнал самичък по тежка чужбина
щастие друго да дири.
Но много ли минало, малко ли минало
върнал се той при момата,
че не живей се, нито пък смей се
сърцето в далечна чужбина…

Но отегчени и даже разсмени
мъже с GSM-и
си стегнаха бързо багажа
и потеглиха важно
към Калифорния и Виена,
където сред чужди простори сини,
сред унижения и роднини,
да си намерят нова родина.

Отсреща напет със неясен сюжет
граматически грешен и съвсем неуспешен
/от литературна позиция/
с костюм и бухалка крачи Сонет
на кръста с муниции.
Той събира орляци от момчета юнаци
и римува смъртта с пистолет,
и римува афера със далавера
и с държавния ни бюджет.

И го гледа народа,
и заляга на пода.

И додето Сонета се пъчеше в темпо –
кражби, тире, продажби,
осем Октави, реда си забравили,
пиеха чай от акация.
Макар малко спорни,
но съвсем отговорни
те крещяха по пейки накацали.
И откриха случайно на нашата нация
новата алитерация.

А народа се трупа и поезия хрупа,
и в чудо се вижда невиждано.
Раменете повдига и пръстите чупи –
дано си заминат, дано!
И Бог сякаш чу го
/не е друго чудо/
и тез литературни инвенции,
модерни с претенции,
и стари за пенсии –
излетяха към края квартален.
След тях се издигна дим ален.

А те излетяха,
защото
бе влязло в окото
                           на цялото ято
стихче непознато.

Спряло в квартала,
това стихче бяло
до козирката пияно
от клавир на пиано
търсеше полянка да подвие поанта.
Не знаеше то
защо
        е родено само
и не знаеше какъв му е края.
Вероятно е паднало от нещо добро,
но бе тъй замаяно.
И никак не можеше в града да намери
своето място законно.
Балади и оди с клевети го замеряха,
че било бездомно,
че било без свое начало,
без автор,
дори ненаписано.
То конкурирало съвсем нелоялно
авторските им мисли.

И се събраха,
и го обраха,
и му взеха запетаи и скоби,
взеха му точките и амфибрахия,
който то било скрило за сноби.

Една чалга
все още малка,
но вече известна,
по челото се плесна
и повърна отгоре му.
Взе му клавира
и опита да свири –
до-ре-ми, до-ре-ми, до-ре-ми…

Тя не знаеше де са нито “сол” нито “си”.
Музицираше с пола си.

Тази история
с поетичната еуфория
щеше да завърши ужасно,
ако не беше един униформен,
който нощем пишеше басни.
Той се хвърли да защитава
стихчето анонимно.
защото дори и в тази държава
има закони. Предимно
за гратисчии в транспорта
и го извика малко встрани.
И му поиска…
                     паспорта!

И тука ще спра,
защото не зная
какъв ще е края.
Дано се намесят тези граждани зли,
но макар да са зли и тях ги боли,
че нямат в дома си
                             малки, тъжни романси.
И че стихчето дето
сега инквизират
можеше вкъщи него да имат.
Без да го хранят,
без да му чистят,
щяха понякога с него да мислят.

И тази балада дори биха прочели,
ако стихчето бяло веднъж са видели!