Красимира Василева

Роден преди 137 години в старинния град Любек, по произход и възпитание Томас Ман е истински представител на бюргерството - главната фигура в икономическия и политическия живот на градовете-републики, влизащи в създадената още през 14 век Северногерманска ханза. Свободната конкуренция и частната инициатива създават у бюргера самочувствие на съзидател, той има силно развито съзнание за дълг към семейството и обществото, съхранява традициите и същевременно е обърнат с лице към разума и прогреса. Рационалното и ирационалното у бюргера са в равновесие и самият той е в хармония с природата и с общественото битие, изграждано на “вечните принципи” свобода, равенство, братство. Но след като към средата на 90-те години на 19 век промишленият преврат в Германия завършва и тя става първокласна индустриална държава, бюргерът започва да губи прогресивната си роля поради това, че икономическият подем не се съпътства от социален прогрес. Националното обединение става във формата на полуабсолютична германска империя с ярко изразен милитаристичен характер, а разрастването на работническото движение предизвиква обединението на реакцията и отнемане на демократичните свободи.
Въпреки засилващото се опрусяване, в детството на Томас Ман в Любек още цари духът на ханзейската патриархалност. У бащата Ман, собственик на 100-годишна фирма за търговия с жито и сенатор, още живеят добродетелите на бюргерската култура и той се стреми да ги предаде на своите деца. Отрано почувствал влечение към литературата, Томас Ман се учи от представителите на класическото изкуство Лесинг, Гьоте и Шилер и храни огромен пиетет към тях. Голямо е влиянието и на руската литература, която за Томас Ман изиграва ролята на първа школа на европейския хуманизъм - Толстой, Тургенев и Достоевски са за него представители на свята литература, отличаваща се с демократичен дух и реализъм. Но класическата епоха, която младият Томас Ман особено високо цени, е безвъзвратно отминала. С установяването на монополистическия начин на производство бюргерът започва да се превръща в буржоа, свободната конкуренция отстъпва място на монополите, дребните собственици започват масово да се разоряват и загубват вяра в собствените си сили. Индустриализацията, техницизмът и урбанизацията, залезът на същствуващите религиозни и нравствени възгледи, диктатът на буржоазията са причина бюргерът да престане да възприема живота като процес на съзидание, личността му вече не е цялостна и се характеризира с психическо неравновесие и повишена ранимост. Съзнанието му става все по-егоцентрично, индивидуалистичните тенденции се засилват и, разочарован от действителността, той започва да се стреми към наслаждения, към “спонтанния живот”. А за да се постигне това, е необходимо освобождаване от разума, и изпълненият с песимизъм и нихилизъм бюргер започва да се стреми към метафизиката. Промените в социалните отношения довеждат до ново взаимоотношение между живота и изкуството. Класическото изкуство учи човека да бъде гражданин, пред него стоят големи социални и естетически задачи и е създадено на високо професионално ниво. Но поради недостатъчността на буржоазния хуманизъм в края на 19 век естетиката бележи линия на развитие към дехуманизация, еклектизъм и регресивност на социалното съдържание. В статията си “Слово за Чехов” Томас Ман пише, че някога особено впечатление са му направили думите на писателя : “Къде е общата идея на живота и творчеството ми? Осмислен живот без определен мироглед - това не е живот, а ужас.”Този въпрос е бил особено важен и за Томас Ман, и в младостта си намира “общата идея” у “трите звезди” Шопенхауер, Вагнер и Ницше, най-ярките представители на буржоазното съзнание в края на 19 век. Томас Ман основно се запознава с идеите на декаданса. От волунтаризма той възприема някои възгледи за болестта като предпоставка за творчество и за ирационалния характер на творческия акт, идеята за антагонизма между морала и живота, на него дължи отчасти интереса си към естетическото и психологическото, както и своята аполитичност до Първата световна война. Но у писателя, роден и израснал в бюргерска среда, традициите на класическата култура са много силни и те му помагат да застане на страната на демократическата обществена мисъл. А това, което го привлича към идеологията на Ницше и Шопенхауер, е именно патосът на отрицанието на съществуващия ред, решителното противопоставяне на морала и живота. “Когато бях млад, бях измамен от това песимистично романтическо мировъзрение, което противопоставя дух и живот, чувственост и освобождение и което беше причина в голяма степен за прелъстителни влияния, не съвсем верни, не съвсем чисти.” - пише той след години. Но истинският патос на цялото му творчество е в преодоляването на света на тъмните пориви чрез здравия разум. И доколкото можем да говорим за декаданс у младия Томас Ман, то той е философски, а не художествен, защото, въпреки че в произведенията му се усещат метафизическите категории, в тях преобладава реалистичният аналитизъм. Като художник Томас Ман не е декадент, а точен летописец на определен период от историята на бюргерството, той просто говори с езика на времето, като държи будна критичната си съвест. Проблемът на цялото му творчество е в преодоляването на буржоазността отвътре, тъй като той твърде рано осъзнава необходимостта от търсенето на нов хуманизъм. Аз също съм буржоа, казва той, но разбирането както е днес историческото битие на буржоазията вече означава отдръпване от тази форма на съществуване и макар и бегъл поглед в бъдещето. “Главното му оръжие в трудната борба за истината е реализмът, с който са създадени творбите му до Първата световна война - повечето от новелите му, сред които най-значителни са “Тристан”, “Тонио Крьогер” и “Смърт във Венеция”, няколко статии и романите “Буденброкови” и “Кралско височество”.
Въпросът за ролята на изкуството винаги е бил централен за Томас Ман. От ранните му новели до шедьовъра му “Доктор Фаустус” главен проблем са естетическото самосъзнание на съвременния творец, сложните му взаимоотношения с действителността, опасността от разрушаване на творческата личност в условията на съвременната цивилизация. Героите в новелите носят много от биографията на автора. Атмосферата на родния му град Любек присъства в “Тонио Крьогер”, “Малкият господин Фридеман”, “Палячо”.Като Ман Тонио Крьогер е син на консул и на баща си дължи привързаността си към реда и традициите, а на майка си-своята южна кръв, интереса към изкуството и артистичността си. Детството на Фридеман и на героя от “Палячо” - това е детството на Томас Ман с любовта му към морето, с кукления театър. Младежкото увлечение на Тонио по “Именското езеро” на Теодор Щорм е елемент от духовната биография на автора. В новелата “Тристан” Детлев Спинел изказва мисълта, че някое поколение с бюргерски традиции към края на земните си дни бива просветлено от изкуството. Творците от новелите са именно такива издънки на стари, западащи родове.
Като самия автор писателите от новелите са страстно предани на изкуството, за тях то стои над всичко и изисква себеотдаване без остатък. Необходими им са много сили и енергия, за да устоят, защото “изкуството е страдание, литературата е проклятие”- в тоази дух са размишленията на писателя в новелата “Труден час”. И Тонио работи “мълчаливо, уединен, невидим, изпълнен с презрение към дребни автори, за които талантът е накит”, и Густав Ашенбах от “Смърт във Венеция” се отдава на монотонна, студена и страстна служба на изкуството. Тук се явява и мисълта, която Т. Ман дължи на Ницше, че единствено лошият живот ражда добри творби. Идеята, че болестта е предпоставка за творчество, е защитена и в “Тонио Крьогер” - колкото повече запада здравето му, толкова повече се изостря художественият му усет. Габриела Кльотерян от “Тристан” също успява да излезе от ограничените рамки на баналното съществуване благодарение на болестта. Болезнеността, обременеността на духовния живот на твореца се компенсира според младия Т. Ман със строгост във физиологичния живот, затова проблемът за дисциплината, граничеща с изтезанието, е много важен. Тези особености на твореца го отделят от другите хора, обричат го на самота. На изкуството, според младия писател, по начало е присъщ хлад, защото талантът е отклонение от нормалното, от обикновено човешкото /”Тонио Крьогер”/. И така, творецът се отказва от своята среда , но в душата му няма хармония и удовлетвореност, той не живее със съзнанието за осмисленост на своето съществуване, защото силно усеща конфликта между изкуството и живота. Под влияние на някои ирационалистични идеи писателят отчасти обяснява трагедията на самотния талант с причини, криещи се в “демоничната” природа на творчеството. Но благодарение на силата на реализма си той успява да достигне и до истинската причина за дълбочината на конфликта - изкуството, на което писателят служи, е враждебно на живота, а животът , т.е съвременната действителност - враждебна на духа. Като поставя на съвременна основа традиционната за немската литература тема за художника, Томас Ман показва антитезата между него и господаря на живота - филистера, олицетворяван от търговеца Кльотерян. Физически силен и духовно посредствен, той носи в себе си бруталност, нещо животинско и хищническо, за него писателската професия е недостойно занятие. Такива господари на живота са и Грюнлих от “Буденброкови”, ротмистър Хари от “Щастие”, господин Кнаак от “Тонио Крьогер”, Амра Якоби от “Луизка”. В искрените думи на Спинел от “Тристан” звучи присъдата на Томас Ман над този властващ социален тип - “Признавам ви, господине, че ви мразя, вас и вашето дете, както мразя и самия живот, пошлия, смешен и все пак тържествуващ живот, представляван от вас, вечния съперник и смъртен враг на красотата.”
Но изкуството, на което писателите от новелите на Т. Ман служат, е едно болно и нерадостно изкуство. На него Тонио Крьогер противопоставя “заслужаващата да бъде боготворена руска литература”, но самият той не е способен да създава такава литература, защото не е достигнал до нов хуманизъм. И с болезненост осъзнава, че стои между буржоазния свят, от който се стреми да избяга, и декадентското изкуство, което го отвращава със своята откъснатост от живота и с нездравите си пориви. Така Тонио остава в безпътица.В това е и неговата трагедия - той е предобраз на Адриан Леверкюн от “Доктор Фаустус” - “човекът от два свята без право на жителство в един от тях.”
За разлика от Тонио, Детлев Спинел е по-безконфликтен, защото окончателно е застанал на страната на декадентското изкуство, и докато Тонио е трагична фигура, Спинел е гротесков образ, в който авторът прави шарж на част от себе си. На него той дава и увлечението си по музиката на Вагнер, за която по-късно ще напише, че е пълна с чувственост, мистически претворена и изразена с пределен натурализъм, че Вагнер е художник на декаданса.
Животът се оказва по-силен от писателите -декаденти от новелите, затова и постигнатото с толкова труд тяхно вътрешно равновесие се разрушава при първата среща с него. Въпреки че произведенията, които Ашенбах създава, се различават от неоромантичните, сантиментални истории на Спинел по класицистичната си яснота и строгост, той също като него е обречен на самота. И тази самота е предпоставка за аморализма на героя, който всъщност не е нещастно стечение на обстоятелствата или негова лична слабост, а просто момент от общото разложение на цивилизацията. От всички хора художникът - естет е заплашен най-силно от аморализма, внушава Томас Ман, и така регистрира връзката между естетизма и варварството. Неограниченият субективизъм, който изпълва модерното изкуство, води до излизане от пределите на културата. Холерната епидемия, от която умира Ашенбах, това е болестта на века, упадъкът, декадентското разрушение, кризата в хуманизма. А пруското държание и спазване на дълга съвсем не са изход от нея, напротив - водят до варварска анархия на нагоните, което се доказва от Първата световна война.
Поражението на Германия в нея е повратен момент в идейното развитие на Томас Ман. В началото на 20 век той пробива границите на чисто естетическото отношение към действителността и след тежък нравствен крах стига до политическо разбиране. Като се уверява от горчив опит, че аполитизмът води до престъпление спрямо човечеството, че реакционното може да съществува не само в политиката, но и в най-дълбоката сфера на психологизма, той приема политическото и социалното като неотменима част от общочовешкото.