Дулинко Дулев

ЛЕТБА

Човек съм на години, пък отскоро
по цяла нощ сънувам, че летя.
Ръце размахам, вдигна се в простора,
откъсна се от земните неща
и рея се над празните си страсти,
безплътен,
безметежен
и велик.
Отчасти птица - и човек отчасти.
Отчасти вечност - и отчасти миг.

И всичко е до смайване красиво.
И всичко е окъпано в лъчи.
А ниско долу ежедневието сиво
от птичи поглед даже не личи…

Но сритва ме жена ми.
След което
отново кацвам тихо в своя дом.
Събуждам се… Изпивам си кафето…
И тръгвам към деня си
пълзешком.

СПОМЕН ЗА СТУДЕНТСКИТЕ ТАВАНИ

              “Къде ли са сега студентите от ония мансарди?”
                                                         Петя Александрова

На гладния не хваща вяра ситият…
Така не вярваше охраненият град,
че в нашето таванско общежитие
ядяхме боб, гарниран с диамат.

Ядяхме чесън. Ай, какво падение!
Какво кощунство над изискания вкус!
И с тоя дъх великите творения
се мъчехме да учим наизуст.

Четяхме. Ум и мъдрост сбирахме.
Мечтаехме светът да стане наш.
Живеехме. И с туй скандализирахме
етажите под нашия етаж.

Обичахме. А май и нас обичаха
колежките ни, станали жени,
които в обич до живот се вричаха…
Които бракът безнадеждно промени!

Но дипломите сякаш зачертаха
таванските ни спомени завчас
и чудим се до днес - кои ли бяха
студентите, приличащи на нас!?

…Но пак в таванските етажи тътнат стаите,
кънти в нощта звънлив студентски смях…
А ние ли?!… Та ние сме хазаите,
мърморещи отдолу против тях.

СЛУЧАЙНА СРЕЩА

Боже мой! Моя стара позната,
моя искрена обич, моя обич добра,
аз те търсих навред, а съдбата
с тебе в общо купе ни събра!

Ала колко нелепа и смешна
е промяната, станала с нас!
Аз мечтаех отново да срещна
любовта си от осми клас
и готов бях света да обърна,
да направя всемирен преврат,
за да върна, отново да върна
отлетялото време назад…
И да срещна прекрасните вечери
в онова некрасиво градче…
Явно, всичко е вече далече!
“Пантарей!”… Тоест, всичко тече!

Затова и случайната гара,
и случайно избраният влак
не събудиха чувствата стари,
не събраха сърцата ни пак…

Всичко в нас е отдавна изстинало,
като тоя замръзнал експрес…
Ний се срещнахме с нашето минало,
без да се срещнем днес!

ПРОЛЕТ ПУКНА, НИЕ - НЕ!

Брей, доживяхме, мамата му стара!
Българи-юнаци, вдигайте глави!
Белна се кокичето, цъфна минзухара,
новата коприва пак се появи!

Лопушът свенливо крехки листи кърши,
скоро и черешите ще навържат плод.
Няма вече лабаво! Страшното се свърши!
Блика из ливадите новият живот!

Слънцето показа се. Зимата избяга.
Да го духа кризата, оживяхме пак!
Вместо знаме вдигаме шапка на тояга,
вместо герб си слагаме цъфнал кукуряк.

Цялата Европа нека да ни гледа.
Нека ни се смее, че трева пасем!
Може да сме сиви искърски говеда,
но сме племе жилаво - как да е не мрем!

Знайно е от всекиго: В нашата история
туй не ни е първият кризисен момент.
Ний не сме държава, а лаборатория.
Господ в нас заложил е нов експеримент.

Как - когато свършат се
земните запаси
и от много химия станем на пестил -
да забърка в колбите си
устойчиви раси,
дето да се хранят само с хлорофил.

Също тъй, навярно, пробва статистически
- в дадена държава, в даден период -
колко некадърници нужни са фактически,
за да се разсипе цял един народ.

Ала туй, приятели, си е божа работа,
а пред нас е блеснала пролетната шир.
Грабвайте дисагите! Чака ни ливадата.
Почва се от утре всенароден пир!

Има ли в гората гъбки-червенушки…
Има ли копривка… Нямаме проблем!
Ще направим каша от лютиви чушки
и пак като попове ще се наядем!

Хайде, хаирлия да е още сто години!
Българи-юнаци, ставайте на крак!
Само с витамини лятото ще мине…
Пак ще се замислим
в късна есен чак!

1998 г.

АРИТМИЯ

Сърцето ми отскоро недобре е…
Направо зле! Какво ти недобре?
Ту почне безразсъдно да беснее,
ту вземе, че поспре.

Износи се
и май си тръгва вече.
Едва го сдържам с двете си ръце,
А някога
една жена ми рече,
че нямал съм сърце!

ОПТИМИСТИЧЕН РЕКВИЕМ

И ето че - ей тъй - полека-лека,
сред тъжен смях и весела печал,
оказа се, че своята пътека
най-неусетно бил съм извървял.

Машинката в гърдите ми прещраква,
задъхва се в последния си старт,
та вече медицината очаква
от мен поне един добър инфаркт.

Колегите ми тъжно се споглеждат,
шушукат си зад профила ми строг:
Не ще го бъде дълго, та изглежда,
ще пишем пак прочувствен некролог…

Затуй не бързам да си тръгвам още,
защото утре върху някоя стена
ще лепнат нещо, на което ще съм просто
представен във невярна светлина.

“С прискърбие…”, “Той беше светъл пример…”
Простете ми, че малко груб съм с тях,
но видя ли
подобен текст под мойто име,
и в катафалката ще си умра от смях!

ПРОВИНЦИАЛНИЯТ ПОЕТ

Той сам на себе си избрал си е съдбата -
далеч от поетическия свят,
стотинките из джоба си пресмята
по кръчмите на своя малък град.

Творбите си по масите създава,
полива всеки свой написан ред.
Познат е той - но с много лоша слава…
Като пияница, а не като поет!

Животът му е дълга тъжна песен
и всеки грях за два му се брои:
- Че той пък, ако беше много свестен,
при нас ли още щеше да стои!

Тъй викат всички. Той дори не чува.
От всеки миг красивото краде.
Душата му към светлото пътува
и нещо светло иска да даде.

Но някой трябва щрих от туй да вземе…
Към него да добави своя щрих…
Не е за песни днешното ни време.
Със проза е градено. Не със стих.

И трупат се из папките му стари
нечетени от никой стихове…
Той пише… пише… После ги изгаря…
И пак започва нови да кове.

За други свят и друг живот роден е,
към друг живот духът му се стреми, -
затуй сърцето му със стих на Пеньо стене:
- Ех, чаша моя! Пак сме с теб сами!

…И без никакъв жест, и без никаква поза,
живял много честно, а скандално на вид -
той си тръгва най-често, убит от цироза,
а, казано точно - самоубит!

И тогава започва кампания цяла -
вече бързо му скача валутният курс…
Но отдавна жена му
е за стотинки продала
всички негови стихове
на “Феникс-ресурс”!

ВИХЪРЪТ НА ВРЕМЕТО ОТВЯВА НАШИТЕ СТЪПКИ…

                                 На д-р Кирчев

Подобно вихър времето минава,
обвива всичко с пласт вековен прах,
затрупва с пепел власт, пари и слава,
забрава сипе, хора заличава…
И други хора ражда подир тях.

Такива са на всички ни съдбите -
през тоя век минаваме пътьом…
Додето се усетим ний самите,
че тука преброени са ни дните,
потегляме към вечния си дом.

Било е тъй. И тъй ще е навеки.
Животът е един пенлив поток -
руши с порои хорските пътеки,
отмива всичко и отвява всеки,
когато свърши земният му срок.

Но свършва ли човек, когато свърши?
Животът е един безкраен низ -
тъй както клон когато се прекърши,
на мястото му никне ново върше
и в цвят се къпе новият филиз,
така родът човешки се възражда.
Рояк си тръгва… Идва нов рояк…
Един умира. После друг се ражда…
И всичко почва отначало пак.

На всеки неизбежно краят до’ще.
Но в новия житейски кръговрат
и в дните нови има ли ни още,
зависи от безсънните ни нощи
и дните, преживени в тоя свят!

Че всеки сам живота си създава
и всеки сам граденото руши…
Но в тоя свят човек остава
да бъде жив единствено тогава,
додето жив е в хорските души!

ФИНАЛ

Студът скова ме.
Преспи ме покриха.
Каквото беше -
вече свършва днес.
Момчетата нагоре продължиха,
а аз така не стигнах Еверест.

Додето се досетят да ме търсят,
ще бъда крехък, тих и вледенен.
Надеждата и вярата ми свършиха…
Но идват други луди подир мен.

И други ще достигнат върховете,
които да достигна не успях…
По пътя костите ми бели ще им светят.
Маркирал съм пътеките си с тях.