Елена Алекова

Слово за книгата „Два куфара спомени” (стихове) на Светослав Георгиев - Слави
18 декември 2012 г., Национален литературен салон „Старинният файтон”

Дори само бегъл поглед към книгата е достатъчен, за да се спре задълго вниманието на читателя върху нея. Този дъжд, който вали, а го няма… Тези хора, които вървят, а ги няма… Тази мелодия, която се носи, а не съществува… Тази тъга, просмукала всичко, която хваща за гърлото, свива стомаха, проломява естеството…

„Два куфара спомени”. Светослав Георгиев - Слави, стихове. Владимир Пенев, живопис. И чувството, че не приятелство е свързало, събрало Поет и Художник в едно. Не изкуството. А нещо много повече! Мяркащо се в дъжда, който вали, а го няма. Проблясващо в хората, които вървят, а ги няма. Долитащо с мелодията, която се носи, а не съществува. И отлитащо в мъглявите дрезгавини, в просветващите здрачевини на съществуването - все едно не е било, все едно никога не се е случвало. Като стиховете, които четем, а ги няма. Като картините, които съзерцаваме, а ги няма. Два куфара спомени - за живота ни, който сме проживели и който живеем, а го няма… И едно предчувствие за смъртта, която ще дойде със сигурност, а не съществува…

Такава симбиоза, такова единство между поезия и живопис рядко се среща. Поне аз не съм срещала досега. Не става дума, разбира се, за книга и илюстрации към нея. А за среща на поезията и живописта като магнетично излъчване, като вътрешно бдение, като пътуване във всички посоки и едновременно - към ядрото, като разпадане на атома и разпиляване сред пространствата.

Разказвала му бавно, по минути, за своите
петнайсет хиляди и три живота.
Как се опитвала да сътвори
добро от злото,
а сетне го помолила да си мълчи за нея.
Без туй ще мислят,
че ги лъже, задето е
изплакала на рамото му по сълза
за всеки свой любим,
безсилна
нещичко да промени…
(…)
Налял й вино, хляб и сирене поднесъл -
по-бели от безплътното
й тяло, което
тихо се полюшвало, заслушано
в последната му песен.
(…)
Разказал й
последните си вицаве. А тя се смяла,
тя така се смяла,
че в него всичко оглушало, стенейки.
(…)
Накрая го погалила свенливо
по небръсната буза
и му прошепнала:
„Ще дойда пак - да се посмеем!”

                                      „Реплика”

_ _ _

Три са лирическите части на книгата: „Стихове”, „Настроения”, „Песни”.

Скептична съм относно издаването на стихове и песни в едно книжно тяло. Различни жанрове. Различни посоки. Или, както се казва, различни опери. Най-добрите песни - поне българските песни - са се получавали от хубавите стихове. А ето, при Светослав Георгиев - Слави стиховете са си стихове, а песните - песни, без това ни най-малко да нарушава МЯРКАТА или… РАВНОВЕСИЕТО, или… ДОБРИЯ ВКУС (имам предвид добрия естетически вкус). Сякаш има някъде вътре в него безкомпромисен палач, който ден и нощ будува и безпогрешно отсява истинско от неистинско - в многожанровото, многобагреното, многообразното проявление на поезията и по-нататък - на изкуството, и въобще - на живота.

Съхранили родовите си белези, стиховете и песните в книгата на Светослав Георгиев - Слави дори се допълват в „съжителството” си едни с други. Стиховете привнасят в песните, в конкретността на тяхното внушение импресивност - онази неопределеност, недоловимост, недоизказаност, недоизразеност, която неусетно ги обгръща и ги превръща в поезия, макар че си остават песни. Песните, от своя страна, придават на стиховете, на тяхната промержеляваща същина „телесност”, така да се каже, „плътскост”, която някак проявява тяхната импресивност, прави я зрима, доловима, достижима за сетивата. Същевременно това не накърнява тяхната чиста лиричност, не снишава - дори с отсянка на съмнение - поетическата им стойност.

Цикълът „Настроения” е пряка илюстрация на това добротворно съжителство между стихове и песни, за което досега говорих. В него по изключително изискан начин например са съчетани различни за поезията и за песенното творчество представи за времето. Като се премине през фолклорната епична чувствителност („Черней, горо, черней, сестро,/ двама да чернеем -/ ти за твойте листе, горо,/ аз за мойта младост…”); като мимоходом се преодолее разкъсващата сърцето сантименталност на шлагера („Не дълбай с длетото тънко моето сърце./ Остави таз рана - нека зарасте./ Само бръчки по челото ще ни спомнят, знай,/ че обичахме се нявга ти и аз безкрай…”); като се прескочи през непримиряващата се със статуквата и наредбите на съдбините представа на поетите с китара, узряла в песента „Понеделник” на Слави („Дълъг, дълъг понеделник,/ продължава цяла седмица./ Дните, сиво-черни сенки,/ се превръщат в понеделници…”) - се попада директно, но някак неочаквано в лирическата представа за времето. С всичката мълниеподобна дълбочина на преживяването, с цялата многопластова метофоричност на изразяването:

1.
Онази част от нас, добрата,
разказваме я с гордост в понеделник и
неусетно я забравяме.
А другата?
За нея трудно се говори,
само помним.
Изглежда тя е наша повече от първата и
сенките й дълго отлежават
в житейските ни коловози…

А от тук директно се „изстрелваме” в библейската представа за времето, по-точно - в представата на времето за времето, където всичко придобива друга значимост, друго звучене, други измерения… И където всички тези човешки представи за него се смесват, сливат, врастват… И високото става ниско, а ниското - високо, а най-точно - ниското и високото изчезват, обезсмислят се като понятия… И се усещаш хем като човек, подвластен на всичката съблазън, изкусителност, обреченост и целеустременост на кръговратите, хем като нещо единоначално и единосъщно, неподдаващо се на времена, непознаващо пространства… И едното, и другото - в едно цяло, в единство…

7.
Ако човечеството се сведе до
двама, трима малоумници,
то, сигурен съм,
че поне един от тях
отново ще измисли
цялата объркана излишност на света,
събрана в Стария и
Новия завет.
А след това ще седне
да почине.
Пак ще е неделя…

_ _ _

Тия дни имаме уникалната възможност да живеем в очакванията на края на света. Или поне на някаква глобална промяна, която ще преобърне живота ни, ще преобрази душите ни. Дали вярвате или не на пророчествата в тази посока, не е важно. Но попитахте ли се поне веднъж: „Ами ако това е краят? Ако краят на света след няколко дни е факт, какво би следвало да правя, какво трябва непременно да свърша, за да не е напразно битуването ми на тая земя?” Попитахте ли се? И ако сте се попитали, намерихте ли смислен отговор? Намерихте ли онова, което непременно трябва да направите, за да има смисъл животът ви за днес и за винаги? Обзалагам се, че не сте намерили. И никога няма да намерите. (Освен, разбира се, ако не сте мръднали от страх и не ви е обсебила някакво натрапчива месианска идейчица…).

Защото смисълът на живота е не в нещо много важно, единствено, непременно. Смисълът на живота е в самия живот - такъв, какъвто е. В делниците и в празниците ни. В сънищата и в бденията. В закуската, обеда и вечерята. В любовта и желанията ни за близост. В ръкостискането и в тишината след него… Да оставиш това, което трябва да се осъществи, да се осъществи: грешния да осъществи греховете си, праведния - праведността си, поетът да сътвори стиховете си, певецът - песните си, обущарят да поправи обувките, които трябва да поправи, инженерът да построи мостовете, които трябва да построи… Трябва дърветата да растат, птиците да пеят, да цъфтят розите и да текат реките, да идват снеговете и да грее слънцето - по своите кръгове в своите времена… Или, както неповторимо и единствено го е казал Светослав Георгиев - Слави в стихотворението си „Непознатият познат”:

Уверен съм, че го
познавате - кълбо енергия и оптимизъм!
Такива като него
са достатъчни в мотивите си да живеем.
Това пулсира в песните му,
дето някак
се промъкват в теб
и дълго след това ги тананикаш…
Но ако уловиш за миг очите му,
когато галят хълбока китарен,
след края на поредното им сливане,
ще разбереш причината
светът да съществува.

Това е. „Причината светът да съществува” е самият свят. Това, че нас ни има. Значи краят на света не е възможен. Или поне не е допустим. Улавяйки за миг очите на поета, преди да се взриви, преди смъртта да се отложи, разбираш защо е така. И защо - въпреки всичко!!! - е прекрасно да си жив, па макар преди и още повече след края на света.