След обстойно представяне на литературното, културното, философското, научното движение в ХІХ век, създало условията за раждането на символизма, в края на своето изследване “Френският символизъм” (1924) Емануил Попдимитров заключава, че възродителната истина, новата метафизична идея, която все още не е влязла в “естетическия разред на понятията”, е принципът за идеалността на света. И още: че писателят трябва да създаде една собствена естетика – да каже неща, които не са казани от никого досега, и то чрез форма, която никой не е употребил.(1)
В близост до времето на писането на “Птици в нощта” е и разбирането на А. Н. Веселовски (изказано за текстове, принадлежащи към византийско-славянския тип култура), че историята на епитета е история на поетическия стил в съкратено издание(2), и не само на стила, но и на поетическото съзнание. В известната си статия “За епитета”, писана приблизително в същото време, В. М. Жирмунски, коментирайки това виждане, добавя, че епитетът отделя в определено понятие “съществен” признак, а изборът на “съществения” признак сред “несъществени” на свой ред характеризира поетическото съзнание на епохата и писателя.(3)
Символизмът е, както и Емануил Попдимитров отбелязва, стил на времето. С други думи, този стил, с оглед на епитета, би следвало да се прочете в “Птици в нощта”, така както се чете в дълго време работената “Regina mortua” на Теодор Траянов. Още повече, че както се знае от литературната историография, Николай Лилиев е символист. С него се слага последната точка на българския символизъм. “Птици в нощта”. Неговата лирика е най-високата му българска проява. В нея се показва онзи принцип на символизма за идеалност на света. Лирическият Аз поетично чете и изговаря четенето си на света от гледната точка на своята идеалистична, духовна чувственост и мисловност.
Според епитетите обаче не може да се каже, че символистичният стил е преобладаващ в “Птици в нощта”. По повод на тропите Николай Лилиев пише, че “творческият път е един: да се стремиш към епитети, метафори, символи дори, които изясняват напълно твоите мисли и чувства, и да не превръщаш този стремеж в самоцел, ако не искаш в своя стихотворен израз, ритъм, рима да напомняш оня жонгльор, който в своите действия всичко може да извърши, но никога не постига само едно – истинското изкуство”(4).
Николай Лилиев без съмнение постига истинското изкуство, а не превръща търсенето на тропи в самоцел, за да бъде неговото художествено изказване идентично с поетичния стил на символизма.
В този смисъл по-правилно изглежда да се каже, че Николай Лилиев върви след идеята на Иван Вазов от 80-те години на ХІХ век за българската книжнина, която трябва да се превърне вече в “изящна” литература. А по-късно и след нормата за естетика на словесния текст, установена чрез критическата деятелност на д-р Кръстев, лириката на Пенчо Славейков, Пейо Яворов. След представата за нравствения идеал в лириката на Пенчо Славейков и екзистенциалната драма у Пейо Яворов. Въобще – след българската поетична традиция.
В този смисъл по би могла като че ли да се разбере лириката на Николай Лилиев и особеностите на нейния поетичен език. Символистичността у него е донякъде. Доколкото принципът за идеалност на света се съчетава с българската ценностна и поетична традиция, доколкото символистичният стил е във възможност да бъде използван в търсене на естетиката на словесния изказ, но разбиран според представата на българската традиция и художествена потребност. Въпреки дългия престой във Франция, а после и в Германия, етноцентризмът (своето) на неговата култура е бил онова, което го е ръководело, за разлика от евроцентризма (чуждото) на Иван Ст. Андрейчин, да речем.
Ако изброим епитетните редове в “Птици в нощта”, ще видим стилова разнородност. Ако тази стихосбирка е символистична, то тази разнородност, с оглед на епитета, съвсем не представя символистичния поетичен стил в съкратено издание. По-скоро бихме се върнали към онова, което Емануил Попдимитров пише: че писателят трябва да създаде собствена естетика. И към онова, което Пол Валери твърди в “Битието на символизма”: че символизъм няма, а има множество естетики, звезди с различна големина, които обединява не естетиката, а етиката – отрицанието.(5)
Така в “Птици в нощта” четем епитети, които биха могли да се отнесат към поетичния стил на символизма: “скръбната (есен)” – “Моите спомени”; “тъмни (речи)” – “Погасва споменът далече”; “есенни (лъчи)” – “Трептят простори, осветени”; “(моите мечти) бездомни” – “Сред есенното запустение”; “тъмен (час)” – “Отровна мисъл ме похити”; “безнадеждно скъпи (мъртъвци)” – “Те не говорят моите очи”; “безприютна (душата ми)” – “Безнадеждни са моите думи”; “обездомен” – “Майко, от години сън заспала”; “отритнат, безличен и клет” – “Да можех и днес окрилен”; “печални (спомени)” – “Напразно ваший дух лети”; “безродна, беззвездна, студена (нощта)” – “Приижда вълната на моята скръб”; “сетен (звън)” – “В глухото поле”; “мъртви (очи)” – “Аз бдя. Вековете минават”; “черно (падение), бледни (лица)” – “Приласкай ме, вълна”; “студена (луна)”, “есенна (вечер)” – “Звездите бледнеят”; “смъртен (стон, звън)” – “Чуй в гората”; “черна (птица)” – “Плаче старата гора”, и др. Те, в плана на поетичния стил, би следвало да маркират, според семантиката си, текстовете на Николай Лилиев в символистична емоционалност, така както тя е установена в българската символистична поезия. И без съмнение, присъствието на този тип емоционалност е в лириката на Николай Лилиев.
Но заедно с този епитетен ред четем и друг, който по семантиката си е диаметрално противоположен на първия: “(пътища) сърдечни” – “Мрачини обсебят”; “златни (сълзи)”, “(вопли) отнети” – “Аз знам, че в скръбна, късна вечер”; “приветна (песен)”, “волна (чучулига)”, “безгрижното (дете)”, “небесний (свод)”, “модър (лист)”, “(глед) лъчист”, “ведра (мисъл)” – “Над твоя дом спокойствие”; “пролетния (дъжд)”, “упояващите (жътви)”, “възродените (поля)”, “морни (сипеи)”, “лъчиста (пролет)”, “чуден (храм)”, “пролетни (мечти)”, “тихий (здрач)” – “Напразно ваший дух лети”, и др., и който не маркира текстовете на Николай Лилиев в символистична емоционалност.
И ако е необходима някаква формализация, то в “Птици в нощта” бихме могли да изведем три типа текстове: в които примат има символистичният епитетен ред; в които примат има несимволистичният епитетен ред; и в които четем смесване на единия с другия, разбира се, с уговорка, която предполага подобна типология.
В цялост, ако се върнем отново към Емануил Попдимитров, към изискването за собствена естетика, то би могло по-скоро да се каже, че всеки един текст от “Птици в нощта” има собствена естетика. Затова изглежда, че Николай Лилиев толкова малко пише.
А може да се каже и обратно, че той твърде много пише. С тази забележка, че представата му за време и за обем на текста е различна от плоскостната и линейна представа за време, която обикновено съпътства нашата повседневност.
За Николай Лилиев е още по-сложна “процедурата”, когато има да се пише стихотворение. Той споделя: “Тогава обикновено извървявам километри на лов за сюжета, който трябва да заключа в своето късо стихотворение. Повтарям в ума си стихове, запечатани от по-рано, ловя звуци, подчинявам словесната им тъкан на известен ритъм, търся най-точната дума, за да изразя това, що чувствам, и когато стихотворението до точка бъде оформено в паметта ми, сядам да го запиша – обикновено в някое кафене или телеграфо-пощенско бюро, откъдето се понасяше от Париж към приятелите в София…”(6)
Ако всеки един текст от “Птици в нощта” има своя естетика, то изучаването на поетичната реч на Николай Лилиев, с оглед на епитета, е проблем на обстойна работа.
Би могло в най-груб щрих да се проследи развоят на поетичния език, с оглед на епитета. Каква образност се създава чрез епитета и какви са в исторически план принципите на промяна на тази образност?
От Иван Вазов до Николай Лилиев сме свидетели на смяна на три аксиологически системи – тази на Вазов-Величков; на условно казано, индивидуализма на “Мисъл”; и доколкото това е свързано и с Николай Лилиев – на символизма. Без да се забравя, че Николай Лилиев следва българската ценностна и поетична традиция, която в част от текстовете си прередактира според правилата на модерния символистичен стил.
Така например топосът “небе” участва в художествените събития, чрез които се гради пространството на текста. “Небе” се назовава по различен начин в текстовете на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Николай Лилиев.
“Небето” в “Звукове”(7) у Иван Вазов е: “синий ми (ефир)”, “(простора) ясни” – “Виктор Хуго” – “Небето”; “синьото” – “Шилер”; “чистото”, “сините” – “Майски симфонии”; “лазурно, светло” – “Есен”; “сини (небеса)” – “Какво мълвеше Монблан”; “широкий (кругозор)” – “Бог” в “Дисонанси”; “син (лазура)”, “дълбокий (небосклон)”, “широкий (небосклон)” – “Въз Кадиин връх”; “сяйното (небе)” – “Славословия на Мусала”; “лазур небесни” – “Моите песни”.
В “Сън за щастие”: “ясно (небо)” – №51; с инверсия – “(свод) небесен” – №56; “знойний (небосвод)” – №62; “на (небесата) ликът замечтан” – №87.
У Пейо Яворов: “(висини) бездънни” – “Великден”; “поднебесни (висоти)” – “Есенни мотиви – ІІ”; “тъмномодри (висини)” – “Есенни мотиви – ІІІ”; “небесни (широти)”, “(небо) далечно” – “Нощ”; “тъмни (небеса)” – “Смъртта”; “(загадка) бездънна” – “Към върха”; “непросветното (небе)” – “Без път”; “небе – куршумена безкрайност” – “Видения”; “(небесата) звездни” – “Нирвана”; “сребровъздушните (стени на кръгозора)” – “В часа на синята мъгла”; “(пустинята) въздушна” – “Покаяние”; “гробно млъкналите (бездни)” – “Песента на човека”.
И в “Птици в нощта”: “(небето) е безумносиньо” – “Небето е безумносиньо”; “(просторът) странносин” – “Вървя смирен, вървя самин”; “(простори) осветени” – “Трептят простори”; “(кръгозори) надвесени” – “Кръгозори надвесени”; “тъмните ви (небеса)”, “незнаен (небосвод)” – “Сред есенното запустение”; “мойте (небеса)” – “Аз знам, че в скръбна, късна вечер”; “свойте (небеса)” – “Ти чуваш мойта горестна молба”; “небесний (свод) разгъва модър лист” – “Над твоя дом спокойствие”; “небесната (твърд)” – “Звездите бледнеят в небесната твърд”; “мрачният небесен (склон)” – “Чуй в гората смъртен стон”; “погасли (небеса)” – “Плаче старата гора”; “избистрената (шир)”, “ведросиня (твърд)”, “всеблаги (небеса)” – “Към пролетта”.
Тези епитети са из “Птици в нощта” от 1931 г. Между “Птици в нощта” от 1919 г. и “Птици в нощта” от 1931 г. има съществена разлика. Първо, в корпуса от текстове, включени в стихосбирката. И второ, топосът “небе” в “Птици в нощта” от 1919 г. е със сравнително ограничена употреба. Най-видимата употреба е в “Мъртво небе” (“Какво ти слушаш, Николай, сред тези есенни ридания…”).
Ако в “Птици в нощта” от 1931 г. сме свидетели на продължителна работа върху създаването на образа на символистичен поет, както Теодор Траянов работи върху “Regina mortua”(8), то може да се каже, че и Николай Лилиев, а и Теодор Траянов създават в културната история целенасочена представа за себе си. Тази норма за поведение е установена, както се знае, от Пенчо Славейков.
Следейки развоя на поетичния език, с оглед макар и на ограничен материал, основаващ се върху поетичните образи на един топос – небе, ще видим, че “небето” в текстовете на Иван Вазов и донякъде в текстовете на Пенчо Славейков се изобразява, условно казано, “обективно”, като част от художествена картина или събитие, което е вън от лирическия Аз.
В лириката на Пейо Яворов “небето” се психологизира. То става част от онова, което се случва в душевното време на лирическия Аз, което е душевно събитие.
Като част от душевните събития на лирическия Аз е изобразено “небето” в текстовете на Николай Лилиев.
Изглежда, следвъзрожденската нова лирика се създава като идея и ценности чрез Иван Вазов и Пенчо Славейков. А като поетичен език – чрез Пейо Яворов. Чиято традиция на модерната българска лирика Николай Лилиев следва.
И ако епитетът е поетичният стил в съкратено издание, то този стил на Николай Лилиев е по-близък до своята, националната традиция, отколкото до чуждата. Онази, която е стил на времето от края на XIX век. И която е назована символизъм. Най-близо до нея е Теодор Траянов.
А колкото до взаимодействията на тогавашната българска лирика, даже и в най-добрите й образци с този стил, справедлива е бележката на Емануил Попдимитров, че вълните на този стил достигат и до бреговете на нашата литература(9).
В което няма нищо лошо. В етноцентризма на културата.

Бележки

(1) Попдимитров, Ем. Френският символизъм. София, 1924, с. 34. Обратно в текста

(2) Веселовский, А. Н. Историческая поэтика. Ленинград, 1940, с. 73. Обратно в текста

(3) Жирмунский, В. М. Теория литературы. Поэтика. Стилистика. Ленинград, 1977, с. 355. Обратно в текста

(4) Лилиев, Н. Поезия. София, 1986, с. 20-21. Обратно в текста

(5) Валери, П. Битието на символизма. // Валери, П. Човекът и раковината. София, 1988, с. 129-149. Обратно в текста

(6) Лилиев, Н. Поезия…, 1986, с. 19. Обратно в текста

(7) В тази стихосбирка вече е установена поетичната норма за “изящна” литература, според представите на Иван Вазов. Обратно в текста

(8) Има голяма разлика – най-вече в плана на образността, между изданието на стихосбирката в 1908 г. и това в 20-те години на века. Обратно в текста

(9) Попдимитров, Ем. Френският символизъм…, 1924, с. 3. Обратно в текста

Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ