МИНИАТЮРИ
ОПТИМИСТИЧНО ЗА МОМИЧЕНЦЕТО, КОЕТО ЗАГИНАЛО, ЗА ДА СПАСИ ГЪЛЪБЧЕ…
Едно гълъбче да спаси друго гълъбче. И затова на двете лобни места - цветя.
Група момиченца, на възрастта на загиналото, от силно любопитство - спират там. Какви са тия цветя, снимка на дете, усмихнато и щастливо. „То било лошо дете - казва едното, - за някакво гълъбче да скочи от терасата. Лошо е.”
- Гълъбчето било болно - допълва друго, - и момиченцето го хранело - значи е добро дете .
- Но гълъбчето се върнало после и търсило момиченцето.
- А тати казва, че спасеното гълъбче като не намерило момиченцето, търсило душата му, която се лутала, не знаела накъде да тръгне и като я намерило, завело я на небето, при дядо Боже, това момиченце сега е ангелче там, казва тате. И когато майка му и баща му отидат и те горе, ангелчето ще пренесе душите им в рая.
- После разглеждат цветята и назовават всяко едно от тях, а на тези, на които не знаят названията им, измислят имена.
- А после - тръгват да търсят нови цветя - да поставят там и своите.
И продължават пътя си - пет ангелчета, слезли от небето да търсят лутащи се добри духове - и да им посочват пътя към рая. Защото са толкова чисти душите им, че само те имат това право.
Това последното го казвам аз, един старец и съм сигурен, много, много сигурен, че съм прав…
…Защото децата имат тази способност - душите ни да пренасят в рая …
Не вярвате ли?
Вижте в парка. Колко много слънца. Малки слънца. Деца слънца. И старци, огрени от тях - щастливи, щастливи. И баби, там разбира се, и баби.
Да, паркът, раят на баби и дядовци.
—————————–
ЕШАФОД
В памет на жена ми
Стълбите на ешафода. Вървеше напред тя. Тая, де роди и отчува децата ми, де и за самия мен болееше - като нейно трето дете. Тя вървеше напред, аз - след нея. Но тя беше за ешафода, аз - за неин кураж, успокоител.
След нас, официално, общинско лице - в чер фрак, бяла риза, вратовръзка, добър, любезен.
- Може ли да се направи нещо? - питам. - Да се отмени злата участ.
- Може - отвръща добрякът-общинско лице - да се направи нещо - помислили сме.
И посочва встрани предмет:
- Ето, красив, безплатен е.
Предметът, красивият, на всичко отгоре - безплатен, но той не спираше присъдата, напротив, утвърждаваше я - красив, луксозен ковчег. Изографисан на него екзекуторът - огромен, с пипала вече по цялото тяло на осъдената.
“Пиши за мен как съм се излекувала - поръча ми тя в момент на проблясък на Надеждата за живот. - Няма го, с тия хапчета (морфин), вече го няма, болки няма.”
Написах. Какво написах?
Горе сме. Най-горе. Там чака не нарисуван, а истинският. Вкопчил се в най-болезнените женски части и без да бърза - бавно, смуче, смуче, смуче. Цели три години.
“Живей ти” - бе към мен посланието й.
Живея. Прехвърлян от ръка на ръка, изстискван и изритван - давя така мъката си и вървя - към своя ешафод.
—————————–
СЪЛЗЛИВА ИМПРЕСИЯ
Охридци. По-дълбоки - гнездата на очните им ябълки. Като на слепи - очите им гледат издъно.
Слепците - един след друг - в нишка индийска - към крепостта. Слепци не, потомците, потомци на слепци. Бродят като призрачни сенки - охридци, както ония са бродили - с окървавени очи… Тупти - сърцето на Климент в Охрид. И гробът му - сбъдва желания. България тук е имало. Климент - разкопаем ли му гроба - ще видим - обърнал се е Климент. Обърнал се е в гроба. Заради отродилите се, а колко много са тук. Заради тях…
В крепостта на Самуил. Дух все едно съм. Войник-доброволец - да се попълни числото на четиринадесетте хиляди. Ослепени.
Портиерът:
- Ти си българин?
Как е разбрал?
Отговор с жест - показва очите ми. Опипом - като слепец, по лицето си - търся си очите. Мокро. Топло. Сълзи.
Сълзи-легитимация. На всеки българин тук. Това констатира той - спецът-македонец - портиер.
Българите се издават сами в крепостта на Самуила.
Плачат.
