В началото на сборника “Под манастирската лоза” четем петия стих от псалом 142-ри: “Помянух дни древния, поучихся во всех делех Твоих, в творениих руку Твоею поучахся” (“Спомням си за стародавните дни, размишлявaм за всички Твои дела, разсъждавам за делата на Tвоите ръце”). Вписан след заглавието на сборника, петият стих от псалом 142-ри следва да въведе в смисъла, вложен в дълго писаната книга. За да се разбере петият стих, е необходимо той да се вмести в текста на целия псалом:

1. Господи, чуй молитвата ми, послушай молбата ми по Твоята истина; чуй ме по Твоята правда
2. и не влизай в съд с Твоя раб, защото пред Тебе няма да се оправдае нито един от живите.
3. Врагът преследва душата ми, натъпка в земята живота ми, принуди ме да живея в тъма като отдавна умрелите, –
4. и отпадна в мене духът ми, онемя в мене сърцето ми.
5. Спомням си за стародавните дни, размишлявам за всички Твои дела, разсъждавам за делата на Твоите ръце.
6. Простирам към Тебе ръце; душата ми е към Тебе като жадна земя.
7. Чуй ме по-скоро, Господи: духът ми изнемогва; не скривай лицето Си от мене, за да се не уподобя на ония, които слизат в гроб.
8. Дай ми да чуя рано Твоята милост, защото на Тебе се уповавам, Господи. Посочи ми (Господи) пътя, по който да вървя, защото към Тебе възнасям душата си.
9. Избави ме, Господи, от моите врагове: към Тебе прибягвам.
10. Научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото Ти си мой Бог; Твоят благ Дух да ме води в земята на правдата.
11. Заради Твоето име, Господи, оживи ме; заради Твоята правда избави от напаст душата ми
12. и по Твоята милост изтреби враговете ми и погуби всички, които угнетяват душата ми, защото аз съм Твой раб.

Надписът към псалома е: “Псалом от Давида (когато беше преследван от сина си Авесалома)”.

Това е времето на най-трудни дни и на най-големи изпитания за св. цар Давид. Той си спомня необикновената милост, която Бог е имал към еврейския народ, и размишлява за всичко, което Бог е сътворил. Св. цар Давид е видял любовта на Бога към всичко, сътворено от Него, затова и следващият (шести) стих е молитва за помощ на страдащия: “Простирам към Тебе ръце; душата ми е към Тебе като жадна земя.”(1) Колкото повече цар Давид размишлява върху Божията сила, толкова по-малко се бои от силата на смъртния човек.
Както показва Любомира Парпулова в работата си върху “Спасова могила”, у Елин Пелин се разчитат и някои християнски представи.(2) Ако трябва да бъдем точни – по-скоро представи от онова, което е наречено “народно християнство”.
В края на ХІХ – началото на ХХ век отношението между християнство и култура е сложно. По това време християнството не е източник на културата. Елин Пелин пише първите си разкази, които по-късно стават част от българската класика, през последните години на ХІХ век. За него също християнството не е източник на култура. Може да се каже, че той успява да се справи с овладяването на страни от българската културна менталност – овладяването на разказването за селото и за социалността в българския свят.
В българската художествена проза селото и неговите социални проблеми са откритие на Тодор Влайков – един автор, когото Елин Пелин много е чел.(3) В края на века се създава новото учителство, което има своя култура, бит и потребности. На многобройните утра, вечери и вечеринки са се поставяли драматизирани текстове от български писатели. За Елин Пелин публиката на неговите произведения е учителството. То е публика и за други автори – за Христо Максимов с неговите разкази и сп. “Целина”, което издава тогава; за Никифор Попфилипов с неговата “книжка за народа” “Бирникът дошъл” и “проповедите” му по селата против пиянството и кръчмите. Вниманието на учителите е съсредоточено върху селото и социалността.(4) Елин Пелин търси успех сред тази публика, а и сам – учител и учещ, в този диалог пише текстовете си. Селото и социалните проблеми са тема и в изобразителното изкуство, и в българската музика от онова време.
Елин Пелин усвоява наложената от кръга “Мисъл” норма за ценността на естетическото. Той търси достъп до страниците на списанието, но това, което предлага, е за д-р Кръстев “фриволно”(5) – нещо, което Елин Пелин признава, че е било така. Д-р Кръстев вижда в неговите текстове най-вече анекдотичност, но му посвещава студия в книгата си “Млади и стари”(6). Елин Пелин печата в сп. “Художник”, близък е с Димитър Бояджиев и с Димо Кьорчев. Неговото писателско поведение е различно от това на “Мисъл”. Но то също е част от налагането на представата за ценността на естетическото.
Културата на късното Възраждане не поставя акцент върху естетическото, а върху националната идеология. Идея на новата – след 80-те години на XIX век – модерна българска култура е текстът да бъде интенционален свят с естетическа организация и внушение. Елин Пелин познава Ги дьо Мопасан и особено Антон П. Чехов – в оригинал и в превод. Даже в някои разкази, като “Печена тиква” например, срещаме сюжета за чиновника, познат от Чехов, но чужд за българското книжовно поле, затова и този разказ наистина не е нищо повече от анекдот – монологичен, без необходимата интертекстуалност в културата. Следвайки успешно естетическото, през 1901 г. Елин Пелин вече е овладял жанра на късия разказ – short story. Това особено добре личи при сравнението на ръкописния текст на “Ветрената мелница”, запазен в архива на автора, с окончателната редакция на разказа.(7) Първият вариант е подобен на начина, по който пише Тодор Влайков, а окончателният показва Елин Пелин като майстор на short story. Тоест във времето от края на XIX век, след “Епически песни” на Пенчо Славейков, след литературнокритическата работа на д-р Кръстев и след “Нощ” на Пейо Яворов, Елин Пелин овладява естетическото. Това не успяват да постигнат по този начин Тодор Влайков, Михалаки Георгиев, Антон Страшимиров, Никифор Попфилипов, Христо Максимов и мнозина други.
В “Как пиша” Елин Пелин обръща внимание върху това, че не толкова социалните проблеми, колкото човекът го е интересувал. Овладяването на универсалното също е част от културната менталност в онова време. Идеалния образец за универсалното в българската книжнина разчитаме в кръга “Мисъл”. А Елин Пелин по класически начин овладява универсалното.
И така, като менталност на културата Елин Пелин овладява разказването за селото, естетическото – художественото писане, универсалното в човека. Това са изисквания на културата, културна норма.
През 1904 г. излиза първата книга на Елин Пелин – “Разкази”. През 1905-а се появява втората – “Пепел от цигарите ми”. В нея има материал за ценни наблюдения, но тя не е класика. До 1903 г. той вече е написал: “Ветрената мелница”, “На оня свят”, “Летен ден”, “Край воденицата”, “Задушница”, “Изкушение”, “Андрешко”, “Кал”, “Косачи”. През 1904 г. също пише известни творби, като “На браздата”, “Закъснялата нива”, “Престъпление”, “По жътва”, но и периферни текстове като “Печената тиква”. След 1905 г. обаче, четейки написаните тогава: “Спасова могила”, “Самичка”, “Невеста Нена”, “Лепо”, “Братя” и “Иглика” (1906), виждаме, че писателят е сложил точка на социалността. В тези разкази иде реч за смъртта и за наранените сърца. Човеци нараняват, убиват сърцата и душите на други човеци. Оттук подялбата на света в неговите разкази е вече друга. А мислите на Елин Пелин са към нравствените истини, или, както той ги нарича, “морални причини”(8). Този “морал” четем и в “Гераците”, и в “Земя”. Разпадът на едно семейство е първо нравствен разпад; разпад на етичната норма, което е следствие на промени и събития, станали в душите на персонажите.
Какво е станало през 1904 г. с мисленето и емоционалността на Елин Пелин?
През 1909 г., в отговор на анкета във “Вечерна поща”, той е твърде обезкуражен от писателите, интелигенцията, публиката и обичайните груби нрави у нас.(9) Същата година Елин Пелин започва да пише една повест, която така и не завършва – “Нечиста сила”. А също и първите текстове от “Под манастирската лоза” – “Отец Сисой”, “Светите застъпници”. Както се знае, книгата излиза през 1936 г.
“Нечиста сила” писателят пише и преработва до 1949 г. Близо 40 години не му се удава да поетизира феноменологията на злото, на онова, което излиза из човешкото сърце, т.е. из човешките емоции, и се превръща в мисъл, действие и поведение, в цел, която има план и носи смърт .
И обратно, в “Под манастирската лоза” Елин Пелин успява да поетизира феноменологията на доброто, така както той го разбира: “с едни мои разбирания за светците”(10). За тази книга Емилиян Станев пише, че: “…тук, в тая малка книжка, Елин Пелин е надникнал най-дълбоко в българския светоглед, диалектичен по своята същност, и проникновено, с голяма поетичност е изразил отношението на българина към големите проблеми на живота, към доброто и злото, към греха и светостта, към любовта и смъртта”(11).
Представата за святост в “Под манастирската лоза” е наистина “свое разбиране” на Елин Пелин. Тя е различна от християнската и църковна представа за светостта. Тук християнството също не е родило култура. Разказите за светци са използвани като материал за художество и за добронамерени мисли за човека. Възможно е, както твърди Емилиян Станев, Елин Пелин да е надникнал в светогледа на българина от онова време. Но въобще описанието на състраданието, на любовта, на “мекото сърце” се удават на Елин Пелин. На злото – не.
Така след 1905 г., с първите печатани текстове от “Гераците”, с разказите, които пише, проблематиката му показва решаване на нравствен проблем. Злите дела излизат из злото сърце, из злата емоционалност на човека и градят психическата действителност в неговите разкази. Събитията стават в душевното време на неговите персонажи – Лепо, Иглика, невеста Нена. Натрупва се душевен фонд от сътворени от злото преживявания и Елин Пелин започва да търси онова, което ще запази сърцето на човека – тази емоционалност, из която ще произтекат добри дела. По всичко личи, че в тези търсения той се обръща, препрочита, преоценностява народното християнство, т.е. отново онародненото, колективното, груповия опит и истини. Затова и Емилиян Станев твърди, че Елин Пелин е надникнал в българския светоглед. Споменът за това, как е написал “Под манастирската лоза”, впечатлява с онародненостеността си – чичо презвитер, според народния говор – поп, който си е попийвал, който го е учил на църковно пеене, после с него са имали разходки, по времето на които свещеникът разказва истории за светци, без особено уважение към тях. Това обаче е събудило интерес у младия Елин Пелин: “винаги са ме интересували тия неща и съм чел такива книги – жития на светците”(12). Още повече – видимо ги е чел чрез очите на художник, естетически. Какво би могло да е тълкуването на житията от споменатия чичо, е трудно да се каже, но очевидното му своеобразие е дало повод на Елин Пелин да търси свое тълкуване, с намерението за нравствени решения за човека, видени чрез естетическото.
Светостта се изучава в науката “агиология”. В пътя към светостта обикновено мислите и поведението на стремящите се към святост са мисли и поведение, които не са в съответствие с обикновената човешка логика. Мислите на светите люде не са като нашите мисли и тяхната логика не е като нашата логика. Четейки житийните разкази, ще се уверим в това. Затова и тяхното поведение може да бъде разчитано като странно.
Както вече беше отбелязано, в това време християнството не ражда култура. Човекът обаче по природа има необходимост от духовна храна. Духовната храна в това време се наема да даде културата. На пръв поглед “Под манастирската лоза” изглежда изолиран от културата на времето си текст. Тази привидност произтича обаче из спецификата на материала, който книгата естетизира и поетизира. Нравствената проблематика в българските книжовни текстове се назовава по различен начин у Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Николай Райнов, Георги Райчев, Чавдар Мутафов, Светослав Минков, до последните работи на Йордан Йовков. Културата се наема да даде отговор на нравствени проблеми. Тя предписва нравствено поведение, показва нравствената драма – нещо, което следва да прави християнството и Църквата.
Елин Пелин не страни от тази деятелност и приложение на културата, от тази прагматика на антропоцентричното. В “Под манастирската лоза” той предписва нравствен път – чрез любовта, в служението чрез красивото и любовта към другите (“Веселият монах”), като това, изглежда, да е отговор на въпроса за пътя на светостта, различен от църковния отговор – прошката, правене на добро на най-лошия (“Огледалото на св. Христофор”); несъблюдаване на правилото заради по-висшето състояние на разбиране и любов. Всичко това е из реалния живот, адресирано е към реалния живот и към реалния живот се предписват тези правила за святост.
И така, в началото на книгата за въведение в тази практическа, антропоцентрична святост е поставен петият стих от 142-ри псалом. Нека отново припомним отбелязаното в началото – че стихът въвежда четящия в мисловното и емоционално поле на книгата, в размисъла за Божиите дела, творение, мъдрост. Още повече, че разказвачът предава не свои размишления, а истории, мъдрост, опит, които монах, игумен на манастир, отец Сисой, е споделил. И за да бъде всичко това пълно с живот, разказвачът удвоява символиката: всичко – разговорите за Бога, за суетата на живота, за загадката на смъртта – се случва под лозата, заедно с виното – плод на лозата, изстудяващо се в чешма под три върби, което идва в помощ на мъдростта.
Така телесното и душевното са в единство и мисълта за тази хармония, която следва да се постигне, се чете във всяка една от притчите в сборника. Разказвачът е странично поставен – той предава на читателя онова, за което е водил разговор, което е чул, което е мъдрост, донякъде негова, но идеща от отец Сисой. Тази мъдрост и тези поучения той е решил да предаде като опит – без да го натрапва и без да го превръща в правило. Петият стих от псалом 142-ри би следвало да кореспондира с последната притча – “Веселият монах”. Според нея земният подвиг на човека е стремлението на душата към Бога чрез красота и истина. Споменът за стародавните дни, в които е отложена мъдростта (докато настоящето винаги е било “море от чувства”), разсъждението за Божиите дела водят към това, какъв да е земният подвиг на човека. И тук става очевидно, че земният път е единствено в ръцете на човека, в стремлението на свободната воля, която свободно ще избере красотата и истината.
Мислите и емоциите в псалом 142-ри обаче са от съвсем друго естество. Въпреки различията в тълкуванията, най-вероятно той да е бил писан по времето, когато св. цар Давид е преследван от сина си Авесалома. Това е не само лично нещастие за цар Давид, но и нещастие за целия богоизбран еврейски народ. В тези дни на страдание и душевен смут цар Давид припомня и размисля за всичко онова, което Бог е сторил на еврейския народ. Размисля за Божията мъдрост и любов; за любовта към онова, което Бог е сътворил. И колкото повече потъва в размислите си за Божиите дела и за Божията мощ, вниквайки в суетата на човешките дела, толкова повече у него изчезва страхът от силата на смъртния човек – страхът от сина му Авесалом. Затова и този размисъл е молитва: простирам към Тебе ръце, разсъждавам за делата на Твоите ръце, душата ми е към Тебе като жадна земя. Не своя път, а онзи, който Творецът ще му посочи, иска св. цар Давид. Не на своята воля, а изпълнител на Неговата воля той иска да бъде. Неговият Благ Дух да го води в земята на правдата. Заради Неговото име моли да бъде оживен. Заради Неговата правда – да бъде избавена от напаст душата му. Всичко свое той поверява Нему, прозирайки в дълбините на любовта. И в дните на изпитания доверяването е пълно.
Псаломът е част от шестопсалмието на Утренята. Онова, което е прозрял св. цар Давид, записано като мъдрост и поучение, се припомня; част е от молитви, а те са начин за общение на душата с Твореца.
Тук, в “Под манастирската лоза”, петият стих от псалом 142-ри е употребен според необходимостта от естетическо внушение на нравствената идея – път чрез истина и красота. В противовес на излизащите из сърцата зли дела на персонажите, които дела носят смърт в разказите на Елин Пелин след 1905 г.
В цялост значенията на псалома не са в съответствие със значението на сборника. И обратно, ако се чете псалом 142-ри чрез значенията на “Под манастирската лоза”, то значенията на псалома се променят.
Теоцентричното и антропоцентричното са обеми на мислене от различно естество. Различни са и техните истини. Както вече беше отбелязано, културата в края на ХІХ – началото на ХХ век се наема да нахрани душата на човека с нравствени истини. Докъде тези добри намерения успяват, е въпрос от друго естество.

Бележки

(1) Срв. с Толковая Библия, или коментарий на все книги Св. Писания Ветхого и Нового Завета. Издание приемников А. П. Лопухина. Птб., 1904-1913. Стокгольм, 1987. Обратно в текста

(2) Парпулова-Грибъл, Л. Препрочитайки “Спасова могила”. // Човек и време. В памет на Сабина Беляева. София, 1997, с. 107-117. Обратно в текста

(3) Елин Пелин. Новият. // Елин Пелин, Йордан Йовков: Тяхното слово. Варна, 1977, с. 123-133. Обратно в текста

(4) Елин Пелин. Как пиша. // Елин Пелин, Йордан Йовков: Тяхното слово…, 1977, с. 66-67. Обратно в текста

(5) Пак там, с. 89. Обратно в текста

(6) Миролюбов, В. (Д-р Кр. Кръстев) Певец на селска неволя. // Миролюбов, В. Млади и стари. Тутракан, 1907, с. 95-125. Обратно в текста

(7) Елин Пелин: Литературен архив. Т. ІV. София, 1972, с. 72-76. Обратно в текста

(8) Елин Пелин. Как пиша. // Елин Пелин, Йордан Йовков: Тяхното слово…, 1977, с. 75. Обратно в текста

(9) Елин Пелин. Между нашите поети и писатели. // Елин Пелин, Йордан Йовков: Тяхното слово…, 1977, с.95-97. Обратно в текста

(10) Елин Пелин. Как пиша. // Елин Пелин, Йордан Йовков: Тяхното слово…, 1977, с. 90. Обратно в текста

(11) Станев, Е. За Елин Пелин. // Елин Пелин: Сто години от рождението му. Нови изследвания. София, 1978, с. 8. Обратно в текста

(12) Елин Пелин. Как пиша. // Елин Пелин, Йордан Йовков: Тяхното слово…, 1977, с. 90. Обратно в текста

Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ