Един от строителите на модерната българска литература от края на ХІХ век е Кирил Христов. Мястото му на класик в нашата словесност, шумно огласяно, но значимо, е благодарение на неговите първи стихосбирки: “Песни и въздишки” (1896), “Трепети” (1897), “Вечерни сенки” (1899) и “На кръстопът” (1901).
Две са най-важните теми в лириката на Кирил Христов – любовта и природата. По-точно казано, неочаквани са поетичните назовавания на тези две, така познати, теми в литературата. Лириката му довежда до почуда и възхищение тогавашната читающа публика и предизвиква признаването на младия поет за голямо явление в българската литература.
Новите поетични назовавания откриват една необичайна философия на съществуването. Тя се оказва приемлива за създаващата се култура на града и за хората на новото време.
Поезията на Кирил Христов създава представата за лирическия персонаж на скиталеца, чийто образец се открива още у Иван Вазов. В стихосбирката си “Италия” (1884) Иван Вазов печата много известното в онова време стихотворение “Ековете”. То начева така:

Скиталец беден по светът
Аз не намерих никой път
Душа – душа си да излея…

Същността на този нов лиричен персонаж е симетрично противоположна на литературните персонажи през Възраждането, които са съдбовно свързани с бащиното огнище, с един свят родов космос, с всичко българско. Скиталецът в “Ековете” – обратно – търси ненамерената сродна душа. Неговото вътрешно време се разкъсва между доброто и злото. Събитията в това вътрешно време са в пространството на затворения за света, затворения сам в себе си, в мъката и в самотата си Аз. Той иска, но не може чрез разума си да проникне в тайната на битието. Не е свързан с нищо трайно. Този “скиталец” е метафора на осъзнатата отделеност на личността от обществото и на възприеманото вече като чуждо историческо и социално време.
Скиталецът на Кирил Христов открива една друга философия за личността и друго познание на истините за света. За него време с минало и с бъдеще, което да започва и да свършва, няма. Не съществува гражданското време и времето на историята. За скиталеца времето е единствено настояще – постоянното преобразяване на настоящето в настояще. Така времето за него престава да съществува. Смисълът за личността е в изживяването на момента, в изживяването на света. Всичко е концентрирано в това събитие. В него е вътрешният, душевният живот. Така се постига свободата от гражданската и от обществената история – чрез опиянението от съществуването, чрез съня от съществуването, чрез отсъствието на бряг и пространства. Всичко това е назовано с неопределеното: “пониса се скиталец по света”.
Тази нова жизнена философия не е обременена от тежки спомени. Тя признава само изживяването на живота като опиянение и красота, постигането на живота сам в себе си. Това е философия на радостта от самото съществуване, от това, че принадлежиш на себе си, без мисъл за нещо друго.
Опиянен от настоящето и от живота, скитникът не мисли, че може да спре времето с приобщаване и привързаност на личното време към “роден край”, към социални или обществени идеали. Този роден край, по забележката на Васил Пундев, в лириката на Кирил Христов не е нито България, нито Неапол, нито Лайпциг. Родният край е възможното място за спиране на настоящето, привързаността към нещо, чуждо на философията на виталността. За нея всичко е суета – “освен кипящата и буйна младост”. Тази кипяща и буйна младост е нещо величествено, тържествено. Тя е химн:

Прости, мъртвило, роден край, прости!
Пред мене нов живот се днес открива,
с нов трепет се сърцето ми опива –
и моят дух неудържим лети
към щастие, към бури и вълненйя:
пиян съм аз от свойте младини
и от девиза дръз, що нося с мене:
жени и вино! Вино и жени!

Днес вижда ми се всичко суета,
освен кипящата и буйна младост,
коя прахосваме в минутна сладост,
пресрещната случайно на света!
Живот разумен, слава, идеали? –
таз стара песен днес ми се не пей:
със нея – струва ми се – днес се хвали
тоз само, кой не знае да живей.

О, бягайте, идете вие там
при ваште идеали вий идете…
А мене ме на мира оставете
да поживея както аз си знам.
Да, във безумства, вихрени наслади
аз ще преваря погребалний звън,
но ще прахосам мойте сили млади
във най-разкошен, в дивен райски сън!

И нека отлети живот крилат –
ала със пълна чаша във ръката,
когато сладостно шуми главата,
когато цял е в рози божий свят!
А после нека се глава отпусне
на страстни топломраморни гърди –
е нек несвястно шепнат бледни устни
– Ах, тихичко ми пей, не ме буди…
                                         (“Химн”)

Какво е животът и какво е мъртвилото в представите на говорещия за себе си лирически персонаж?
Тези две категории подменят въпроса за живота и за смъртта. Той е централен за литературата на Възраждането – например в лириката на Христо Ботев. А също и за литературата след Възраждането – в поезията на работещия по същото време Пенчо Славейков.
“Говорещият” в творбите на Кирил Христов скиталец не би влязъл в полето на свръхсериозността. В близост до свръхсериозното и по негово подобие той създава нещо, което е решимо като проблем. Мъртвилото е родният край, покоят, социалните и обществени идеали. Мъртвило е всичко онова, което е вън от времето на личността. Тя иска всичко – единствено за себе си. Изживяващият себе си Аз е животът; опиянението е животът; красотата, безумствата, вихрените наслади, любовта – това е животът. Времето, настоящето на тези преживявания е животът. И този живот – сън (дивен, райски), го спасява от другия живот. Докосването до него, с мисъл даже, той, скитникът, не допуска. Този живот той преодолява с живота, който сам твори, сам владее и в който е свободен.
Всичко това е изказано в съвършена поетична форма, чрез поетически език, различен от Вазовия. Поетическият език в лириката на Кирил Христов не носи памет от Възраждането, подобно на поетическата словесност на Иван Вазов. В поетическия език на Кирил Христов виждаме и нови маркери за пространство – море, кораб, води, бряг.
В опияняващите представи за времето се преживява любовта в “Неаполитанска вечер”, “Пиппина”, “Черните очи” или в други от лирическите творби на поета. Скиталецът търси и изживява единствено мига на близостта, на първичността и свежестта на любовното чувство, красотата от близостта, често съчетана с преживяването на красотата на природата (“Неаполитанска вечер”). И когато свежестта на любовното чувство се замъгли, първичността се обремени със задължения, красотата започне да се превръща в привичка, скиталецът търси друг бряг, друго начало за времето на любовта, защото съзнанието му може да съществува единствено в новото. Любовта е част от опиянението, с което се преодолява животът.
…
Пейзажните стихотворения на Кирил Христов показват природни състояния. Те не са “вътрешните пейзажи” на Пейо Яворов, Пенчо Славейков или на Димчо Дебелянов, в които лирическият Аз пренася върху природата състоянията на душевния си живот, своите мисли, ирационалността си. В пейзажите на Кирил Христов няма символика. Това са състояния на настоящето – мимолетност, заменяща друга мимолетност. В тази замяна времето изчезва. Кирил-Христовият лирически Аз прозира във вечното. Той се размива в творението, в съвършенството и мъдростта му. Тази мъдрост не може да се назове. Тя е непостижима за разбиране от човека. Това, което можеш да сториш, е да й се довериш – на всичките й форми на живот, връщайки се към нея и превръщайки се в част от нея. Затова в творението лирическият Аз не прониква с разума или с ирационалността си, а става част от него. Той се вслушва в тишината на творението и тази тишина предава в литературна форма.

Ясна звездна нощ прогони
есенний намръщен ден.
През оголените крони
свети луний лик студен.

А върбите се оглеждат
в посребрений ручей там
и роптаят, и навеждат
голи вейчици от срам.

Капят листе над водата –
зима е посем сега…
И унася се душата
В тиха, сладостна тъга.
           (“Есенен мотив”)

…

Лист първа отронила, бука кръстата
полюшна се, цяла настръхна;
глух ропот изпълни за миг самотата
и татък в горите заглъхна.

Тъй тихо е! Сякаш не искат пред есен
зефири лист с листа да свадат.
Самотно над своята бездна надвесен
изглежда кат спрял водопадът.
                              (“Късно лято”)

Преживяването е сгъстено в миг. То само по себе си е част от вечност. А е и вечност сама в себе си. Философията на скиталеца за живота е единствената истина за съществуването – във вечността, в съвършенството, в красотата и в нейното преживяване в света, в търсенето на съответствията между душевното време и абсолютното съвършенство. И чужд сред свои, чужд сред света на хората, преодолял този свят, скиталецът слуша живота на творението и съществува като част от този живот.
…
Чрез лириката се създават възможни светове. Много често техните особености зависят от логиката на литературното развитие. Както се знае, в художествената творба всичко е условно и отъждествяването на лирическия субект в текстовете на Кирил Христов с личността на Кирил Христов би било невярно. В началото на ХХ век пред българската литература е стояла необходимостта от варианти на индивидуализма. Сполучилият е бил този на Пейо Яворов.
Като творец Кирил Христов е съпричастен към гражданското време. За това свидетелстват “Пред гроба на Алеко Константинов” – творба за поредния срам на България, за бездушието на човеците пред поредната жертва за идеали и нравственост. В “Керванът на ранените” е показана твърдостта на българския дух в страданието. В “Самотна жетварка” – мъката по погиналите за националното обединение воини. В “Българската реч” – речта, единственото, което е останало от славното българско минало; речта като храм на величие на един “избран велик народ”, който чрез словото е създавал пространствата и силата на духа.

Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ