интервю на Лияна Фероли 

Новата книга на Тодор Коруев „Овньо льо вакал, каматан…” бе представена в Кърджали в навечерието на неговия 70-годишен юбилей.

- На 24 ноември 2012 г. Тодор Коруев изкачи кота 70. Какво вижда оттам? И скоро жалбата му по славното родопско овчарство ще придобие ли поне малко по-оптимистичен нюанс?

- Не знам дали тая кота 70 е висока, но е барчината, до която вече се добрах. Нагоре „могла е паднала” като над Карлък и нищо се не види. Някъде там във висинето броят дните ми. Знам само, че „сетне е по-дльогу от сга”. А що се отнася до жалбата по славното родопско овчарство, тя не е песимистична. Макар че преминала вода воденица не върти. Книгата ми разказва какво е било, а било ли е, все нещо от него може да вземем, ако не друго - поне духа. 

- Особен слух е нужен, за да се чуе гласът на родопските  чанове и на ваклите стада, премесени в едно. Тази специфична музика, вероятно може да звучи в сърцето на един истински родопчанин, като теб. Но да се подкарат така добре, автентично и сърцато „стадата” на думите, както го правиш, се изисква много повече от това. Какво е то?

- Три са неприятните неща: да легнеш и да не заспиш, да чакаш и да не дочакаш, да сториш нещо и да не ти го бендисат. Аз не мога да не бъда доволен - книгата  „Овньо льо вакал, каматан…” е харесвана и хвалена, даже попривиха пръчката с похвалите. Нарекоха я “Библия на овчарството”. Не се смятам за писател, но за „жалбата по старото родопско овчарство” получих две чисто писателски отличия - наградата на СБП за народопсихология и националната литературна награда „Николай Хайтов” за белетристика. Радвам се на успеха на книгата, но повече ме радва, че все още е жив интересът към „народния живот”. Този израз е на моя приятел, поета Андрей Андреев от Раковица, Видинско, който няма хал хабер от родопските овчарски саги, но има тънък усет към душевността на българина, към лицето и опакото в нея. Е, книгата не е за всяка глава, мирише на вълна, на ярина, на мляко и сирене, пък и на овча тор и пърчовина  - миризми, дето не са за изтънчени носове. Та като става дума за миризми, ето какво намерих оня ден у родоповеда Петър Маринов: В мандра на Калъч Борун дошъл държавен ревизор на проверка, било по военно време. Като влязъл в мандрата, се намръщил на миризмата вътре, извадил от джоба стъкло с парфюм или одеколон и напръскал мандрата. Овчарите, като дошли, естествено усетили миризмата. Тази миризма така ги възмутила, но ги и вбесила и за късо време като из вулкан изникнали ругатни, псувни и най-силни изрази по адрес и на ревизора, и на държавата, и на тази дяволска миризма. “Каква е тази воня?- казал един, а друг рекъл: “Ах, мене се възпира душата! Не мога да седя вотре!” И излязъл на въздух. Аз  в книгата си не пръскам ливанто като ревизора, не парфюмирам авелзаманското време, запазвам  някогашния мирис.  И още в книгата звучат народни песни и легенди, вътре цонкат чанове, думкат и отпарят тюмбелеци, свирят гайди и кавали, мляко „се реже” на рабош,   въртят се чевермета, развяват се хайдушки и комитски байраци.  Да я чете този, който иска да знае нещичко за онова време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, а овчарлък - благородна работа. Но някога!”.

- Май ти е било предопределено да подкараш „стадото” на думите в такава посока…

- Израснал съм сред приказки и песни - двама прадядовци и единият ми дядо са кехаи. У дома винаги се е говорило за саи и мандри, за овце, агнета и шилета, за овни и еркичи (от дете знам, че чан се туря на еркич, а не на прашничево шиле), за бито сирене и саздърма, за чевермета, наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за люти разбойници арнаути.  Така че не съм писал по социална поръчка, нито по европейски проект. Книгата няма системна подредба - веднъж пипам оттук, друг път - оттам. Сърцато подкарах това стадо от думи и така до края. Казват, че яденето и сърбежът са докато започнеш. Сам не знам как смесих в едно тесто  митология и история, етнография и фолклор, народопсихология и мемоаристика, художествена литература и журналистика. Черешката на тортата връз тази разнородна смес, поне за мен, е родовата ни хроника на фона на славното време на родопските тьожки кехаи.

- На представянето на книгата ти Иван Гранитски посъветва присъстващите ученици да не напускат страната си, колкото и трудно да е това. Но тук те могат да си останат духовни, вътрешни емигранти, което е по-страшно.  Американецът от Сливен, както наричат проф. Атанас Славов, пък вижда нещата по друг начин. Смята, че българското, националното, се спасява най-вече отвън.  Затова заплашената от оцеляване „шугава” овца напуска стадото, а после се връща, за да го възстанови. Ти как мислиш?

- Шугавите овце станаха толкова много и както е тръгнало, като се върнат май няма да намерят стадо. Ще заварят само чангал (овце, загубили агнетата си). Сигурно всяко българско рамо отвън е полезно за националното спасение, но от батака трябва да се измъкнем ние вътре самите,  колкото и кал да влачим със себе си. Спасителните въжета, дето ни ги хвърлят нашенските емигранти, не са толкова яки, та да ни изтеглят от блатото. Иначе американецът от Сливен, философът белетрист Атанас Славов, в хипотезата си, която е само наполовина вярна, като че ли обяснява своята безпътица в лутанията си между Америка и родината. Но да не ровя костите му. Спасението от „вътрешното емигрантство” е във връщането към корените, към изконните ценности. Ще ми се  „Оптимистична теория на нашия  народ” на Иван Хаджийски да има още дни. Дано.

- Ние, българите, често не разпознаваме „вълците”, враговете в нас самите и няма нужда някой друг да ни изяжда, правим го самите ние. Разбира се, има и „вълци”, идващи отвън. Но за какво е по-важно да бдим? Кои всъщност са „вълците” и не е ли самоизяждането ни по-опасно?

-  Не само че не умеем да разпознаваме „вълците”, но като че ли все те ни привличат с някакъв магнит, дори вървим подире им и час по час ги прегръщаме. В колко вълчи обятия вече бяхме, колко вълчи зъба останаха  по снагата народна - чужди и нашенски.  А колко вълци са в овчи кожи. Чет нямат. Но пак ми се ще да потърся отговора у моите герои -родопските кехаи и овчари. В речника на тия „стрикувци” няма думи като „вълци” и „мечки”, те наричат простичко горските зверове  „дивото”. Евфемистично избягват нежелани срещи с него. Изстраданият опит ги е научил да потискат страха, да не се боят от риска, да устояват на житейските бури. Тогаз не е чудно, че те са дръзки и самонадеяни, горди и непреломни, предприемчиви и затуй много от тях са преуспяващи.  Но не се изхвърлят, не превиват пръчката, знаят си мярката „и в драгото,  и в балното”. Те вярват повече на дадената дума, отколкото на писаното върху хартия. Ако кръвта им възвира, това е най-често заради  накърнено честолюбие. Най се докачат на тема род, народност и православие.  Който ги настъпи там, изгорял е. Те са мъже отвсякъде, наясно са със себе си, със света и с Бога. Такива  като моите „стрикувци” все още има у нас, но за жалост не се срещат измежду политиците, държавниците, бизнесмените и обслужващия персонал - социолози, политолози и журналисти.  Навъдиха се много „господа”, та няма кой да каже „дий” на магарето. Като да са им сменили кръвта. И нравът им е станал вълчи. Оттук иде самоизяждането, от което би имало някаква полза, ако не патеше народецът.

- Имаш ли надежда, че след „цивилизационния” бум вече настъпва времето да се върнем отново към своята природна същност, към съзнанието за пълно участие и хармония с живия живот, така както са го правили древните хора и  първите овчари?

- Пак ще трябва да напомня за моите кехаи и овчари. Наричам ги мои, привикнах с тях. Те са подвластни на „разточителното родопско време”, не ще да е иначе. Колибарството, овчарската самота и уединението развиват аналитичната способност на усамотения да осмисля обикалящия го свят, което би било безсмислено без изостреното му  нравствено зрение - плод на вроден морал и достолепие. Епическият живот сред природата  калявал качества като храброст, упоритост, граничеща с умерен инатлък , откровеност. Сливането с природата и общуването с животните всъщност е непрекъснат стремеж за взаимно разбиране, ти тях, те тебе. Това, събрано заедно с осмислянето на изживяното, ражда усет за красиви преживелици, предизвиква снизхождение към злобата на деня и осъзнаване  неизбежността на съдбата. Личност, която е осъзнала и осмислила красотата на природата, тъй като е в непосредствена връзка с небето и земята, умее да се вслушва в гласа на вятъра, да се оглежда в месечината, да разговаря с овцете и кучетата, носи в себе си душевно равновесие. Не се впряга в авантюри, стъпва на здраво, знае накъде тръгва и къде ще стигне.  Уединеността, достигаща до самотия, привикването с мълчанието и жаждата да общува с някого, повишават у овчаря цената на човека, затуй не ще ни учуди щедро раздаваното от него човеколюбие  и гостолюбие. И още нещо - поривът към музиката и изкуството е жив в тях, почти нямало овчар, който да не свири на гайда или на кавал, а песента е постоянен спътник в радост и скръб. Този непрекъснат досег с народната поетика е оставил следа на дълбок лиризъм и наивна чистота у пастиря.  Та накрая - нищо не може да върнем от славното родопско овчарство - дори броят на овцете, но може да се опитаме да бъдем наясно със себе си, със света и с Бога, като тия наши предци. Но, разбира се, това не е лесно в днешното глобализирано село. Въпреки това, обаче, си струва да се опита.

- Дали един ден, според теб, планината на Орфей ще чуе отново любовната песен на своя Отец и ще съумее ли да я превърне в единствено спасяващата от разцепление и етническо напрежение двигателна сила? Ще я огласят ли отново чановете на любовта, така както чановете на стадата са я приобщавали към природната хармония?

- Ще трябва да захвърля за миг гегата и силяхлъка, да яхна овена, да се хвана за руното му и той да  ме свали в най-долната земя, където днес е изпаднало изстрадалото ни отечество, жертва на шантавия преход и изкривената демокрация. Колкото и Орфейчета да извадят в Татул археолозите, колкото и негови следи да открива час по час къде ли не един наш поет, колкото и нови песни и легенди да се родят за певеца, няма да ни помогнат да усмирим етнически планината. Защото вместо ясни чанове в нея дрънчат тенекиено татралките на противопоставянето и омразата. Отърване от разцеплението и етническото напрежение няма да има,  докато под небето на България има етнически партии. Такава е ДПС (а вече и с партията на Касил Дал стават две). Нещастие е за българските мюсюлмани, че са монополизирани и капсулирани от една партия, и то авторитарна. Движението държи електората си  в страх: “Готвят нов възродителен процес!”. Уплашеният лесно се манипулира. Мой съученик от Момчилград, турчин, ми рече: “Вие може да си избирате един или друг, ние сме в еднопартиен режим, както при Тодор Живков. ДПС държи и ножа и хляба.” Елитът на ДПС е на ясла към “обръча от фирми”, има си и “външно финансиране”, знайно е откъде, и става все по-дебелокож и по-безчувствен към тежненията на избирателите им. Прав е отец Боян Саръев: “Разпъват Родопите на кръст и непрекъснато се поставят в услуга на чуждите интереси срещу жълти стотинки, а помощ отникъде не идва.”