Диана Павлова

В град Меричлери, България, е роден и живее писателят и поетът Велчо Милев. Написал е няколко книги, това прочитам в биографията му, но не го познавам, нито съм чувала за него досега. Чета епиграмите му, но пак не знам какъв човек е той, творчеството му ми е непознато.
До днес.
До днес, когато започвам да чета книгата му „Родът на Крачаните”.
И още в началото виждам, а също и чувам, усещам буйната и напираща да прелее от дола пролетна река. От непознатия ми Марин дол, Елхово. Непознат и не съвсем.
Марин дол ми напомня за родното село на дядо ми – Момчиловци и за всичко, свързано с него. И гледките, и звуците, и мирисът на пролет, на земя, са същите. Нищо, че Елхово и Момчиловци са на различни места върху картата на България. Коренът на Родината ми е един – усещам го, четейки още началото. И тръпки ме побиват.
Така е написана тази книга, че не можеш да останеш безучастен. Не можеш да останеш безучастен докато четеш за хора, които живеят с ритъма на земята, през чиито ръце и сърца се обръща многократно целият цикъл на живота – в едно семе, в една нива.
Хора, в които тече силата на този живот – здравата му, ненакърнена същност.
Предците ни.
Хора, които живеят с грижата за рода, за кръвта, за земята, за душите си. Хора, при които всичко е някак по-дълбоко от това, което виждам днес около себе си.
И Велчо Милев е пресъздал тази дълбочина с особено въздействаща сила. Осезаемо. Тя идва и от дълбокото на реката, на разораната пръст, но и от събития, които те хващат за гърлото и спират дъха и сърцето ти. Трудни моменти, в които българинът запазва достойнството и същността си с цената на огромна, задушаваща, вледеняваща мъка.
Мъка издъно.
Мъка до окаменяване.
Това са хора, надарени със сила – и физическа и духовна.
Сила, почерпена от любовта и единението им с род и традиция, със земята, с простора, с всичко дивно и хубаво, за което днес като че ли нямаме очи.
Хубаво е усещането чрез тези страници да се върна при тях. Със силата си те сякаш ми връщат моята собствена устойчивост, жилавост, сила. В големия град, в който живея днес, този дух дреме някъде под сянката на суета и празнословие. Няма го. Няма я чистата, ясна мисъл, силните чувства. Само далечна, покъртителна студенина – като усмивката на Селим бей:

„Дръпват се само устните му, колкото да оголят едрите зъби, нийде другаде по него смях няма: ни по лицето му, ни в очите му, ни в сърцето.”

И също като Селим бей, нашето място сякаш не е тук, ние сякаш нищо не можем, нищо не създаваме:

„Крачана вдига глава и очите му пак се впиват в Калабака. Мой ред е, Селиме! И все мой ще е. Твоят ред си отива. Ако не днес, утре – отива си. Аз и на камък да стана, тук ще съм – теб няма да те има. Вятърът е до време, Селим бей, а ти си вятър. Петстотин години минава над тая земя, корен не пусна – ни в земята, ни в мене. Дръвче не посади, клас не пося, два камъка един върху друг не сложи. Да сложиш ли, където ги имаше сложени – и тях разпиля. Туй не можеше да е до много, Селим бей, не можеше. Силен е не онзи, у когото е силата, а онзи, който може – който може и който прави…
Ти нищо не можеш. Нито си можел, нито си правил: ни земя можеш да коланиш, ни дърво, ни занаят. Можехме ние – раята! А и на земята сме си, на нашата. Ветрищата идват и си отиват, Селим бей, земята остава – ние оставаме. И в гроба да идем, пак оставаме, земята пази нейните си гробове, пази ги и ги помни, чуждите само не пази и не помни. Мисли, Селим бей, мисли и за утре, и за по утре, то иде!”

Питала съм се много пъти и пак се питам – защо ние, днешните наследници на Крачаните, сме такива?
Може би защото сме прекъснали връзката си с корените.
И съхнем.
И мъката ни не е мъка – краткотрайна е и изтича със сълзите.
И радостта ни не е радост, пак защото ни липсва дълбочина.
Но когато разгърнеш книга като тази, в теб сякаш заговаря кръвта. Завладява те отново онази сила и те изпълва дълбокият дъх на живота.
И ето че днес, чрез книгата, аз знам повече и за Велчо Милев, и за предците си, и за себе си.
Нямам какво друго да кажа.
Тя просто трябва да се прочете.