Димитър Пейчев

***

През огън минаваш ален,
през камък и кръст жертвен,
през нощи вековни, тъмни,
през кърви и пръст черна.
Езикът запазила роден,
и в пролет, и в есен тъжна,
ти песен си пяла в унес
и кърища черни орала и сяла,
и в сълзи горещи си цяла.
Ти в жеги жътварка,
от зора до зора
си в нива златиста.
И снажна, и чиста,
си кръшна и крехка -
със стиснати устни.

Теб, българко, майко -
славя! Амин!

***

Продавайки рода си, продавайки езика,
не чувате ли, братя, как нечий глас повика?
Унесени далеко, заспивайки дълбоко,
с какво ли да ви стресна във времето безоко?

Продавайки кръвта си, ний губим паметта,
наследството духовно раздаваме на други.
За хули сме тогава, ще мрем във немота
и анатемосани ще бъдем като презрени роби…

Септември 2005

***

Върху прага ми, в зима снежна и люта,
не твоите следи, все кучешки следи намирам.
Пред моите врати, врати на кръстопътя,
вият ветрове и миналото дирят…

Душата ми терзаят, мелодии напомнят стари
със гласове забравени от времето предишно,
когато птици гласовити се сливаха във хор -
във младите ми дни, в зеления ми двор…

***

Мраз сковава зимното величие -
януари е на трона възцарен.
Оголена, смирена е горичката,
зад нея, в бяло, старата конюшня виждам.
Очите ми обгръщат хоризонта -
пейзаж във бяло. От три дни сняг вали…

***

Из парка стар вървя аз. Късна есен.
И Пушкин виждам - с нея седнал, весел.
Припряно той говореше, избухвайки във смях,
а тя, със гърбавия нос, мълчеше.

Милуваше ги вятърът със клоните склонени,
а той говореше, очи извъртайки във здрача.
Дочух копита конски, гласа на кочияша -
изчезна Пушкин с тънката си муза, бледен…

***

Ни с упреци, ни с жалби, ни с сълзи солени
не можем я трогна, недейте я моли.
Отдавна е предадена - с кого ли съюзена? -
е мащеха без милост и хич нея боли.

Копнежите ни святи, надеждите вековни
останаха на вятъра, братя и сестри.
Милувки вий не чакайте от дланите престорени,
очите й са ледени - тя паметта затри.

Чедата си разпръснати тя хич не ще да знае,
но с радост гали чуждите и хапката си дава,
за тях вратите, портите навсякъде отваря
и пъди стръвно кръвните. Такава е, такава…

***

Попарен от годините в чужбина,
духът в гласа ми търси стар език,
отдалечен от прашните градини,
той помни още майчиния вик.

Със думите, златисти като зърно,
засявам дълго нивата безплодна.
О, колко искам аз да се завърна
в детинството ми тайнствено и волно!

Кръстосват ли там ветровете живи
и будят ли мечтите скрити?
Къде са бабите ни в черно, кипри,
със песните ни древни, вити?

Върлува злобно времето ни днешно,
чупливи, спомените то затрива,
и само тук-таме избива нещо,
което пазя трепетно, ревниво.

2007