Стефка Тотева

ПРОЗОРЕЦЪТ

Остарял от болки е светът
и дните му са преброени,
и в есенно разпятие дърветата горят,
протегнати нагоре.
И котката мълчи, защото знае думите,
които са последни.
И сякаш всичко е изгубено.
Но в тъмното един прозорец -
баща ми
от отвъдното ми свети.

НАПОСЛЕДЪК

В моя дом всичко се свършва,
всичко някъде си отива….
Само не хляба, не и солта.
Но ги няма вече и двамата,
свързани като тях
в този живот
завинаги.

СТАРИТЕ ДНЕВНИЦИ

На парчета един живот.
Разкъсани писани страници,
преживени години, отлетели мигове.
Изхвърлям всичко
далече от мен.
Не ми става по-леко….

ВЕЧЕ ЗНАЯ

Не е само черна,
нито само бяла линията на живота,
Като шарено гръбче на котка е,
като небето на село във детството,
като мъката е дълбока.
Изписваш я с дъх върху стъклото.
Усещаш я със сърцето си.
Начертана е върху ръката ти,
откъдето ще те напусне…