Панко Анчев

1.

Драматургията се анализира и тълкува по-трудно от прозата и поезията. В прозата и поезията винаги има нещо повече, което да насочи вниманието и подчертае важното в творбата. Там все пак се забелязва авторовата гледна точка, която ни позволява по-лесно и бързо да открием ключа към идеята. Докато в драматургията персонажите са равнопоставени по отношение на тази гледна точка, дори и когато се разделят на главни и второстепенни, на основни и епизодични. Възможно е персонажът, който да е напълно противоречив на идеята и внушението, които авторът иска да наложи, да е с най-силен глас и най-убедително да говори и убеждава в своята правота. И читателите и зрителите на него да повярват, а не на останалите, стоящи по-близо да автора или напълно покриващи го чрез убежденията, характерите и думите си.

Драматургичните персонажи са и в различно от белетристичните и поетическите разположение в пространството на творбата. Липсата на свързващ поясняващ хода на повествованието и действието текст дава на персонажите свобода, каквато в другите литературни родове те не притежават. Тук те са подвластни единствено на себе си и се изразяват само с репликите, които авторът им е вложил в устата. Когато четем драматургично произведение, не можем да видим какво точно прави този герой. Това, което говори, не винаги ни дава пълнотата на ситуацията. Вече в сценичната постановка режисьорът и актьорите са тези, които допълват липсата и осветяват драматургичното пространство със светлина, които произлиза от тях, а не от автора. Но нали авторът е написал творбата си за сцената, където да бъде поставена от режисьора и актьорите, а не само за четене.

Но драматургичните произведения са литературни преди всичко, а след това театрални творби. И трябва да се четат като такива. В четенето е необходимо да се открият акцентите и идеите, заложени както от авторовия замисъл, така и породили се в самостоятелния живот на драмата.

За литературоведа винаги е изкушение да анализира драматургична творба, макар че в анализа му е трудно да излезе от литературоведския си стереотип и да държи сметка предимно на спецификата на драматургично-театралното изкуство. За него е важно да осмисли вътрешната йерархия на персонажите и да допълни онова, което авторът е оставил нарочно незапълнено. Т.е. на него му предстои да върши работата на режисьора и актьорите, па и на сценографа, художника на костюмите, на осветителя и всички, които участват в постановката на сцена. Налага му се да отделя важните гласове от фона и ехото, да чува значението на думи, произнасяни от тях; да преценява реалния контекст, в който тези гласове и думи влизат. И едва тогава да тълкува творбата и да прави изводи.

Във всяка драматургична творба все пак винаги има една  реплика (или няколко), която казва цялата истина за нея и от която трябва да тръгнем, за да бъдат анализът и заключенията ни точни и верни. Но непременно ще срещнем други, които биха ни подвели и отвели в погрешна посока. Затова и изследователят трябва да е внимателен и да не се подвежда по първото си впечатление и заключение. Много е важно тази реплика, както и самата творба, да се включи в общия контекст на авторовото творчество, а също и в литературния процес и в тенденциите, на които той е подвластен.

Разбира се, че не може да не се отчита и в каква обстановка, на кого и кога един или друг герой произнася своите реплики. Тук са от значение и авторовите ремарки, дадени в началото на всяко действие или сцена, а също и по повод самата реплика. Ремарките оформят средата и ситуацията, в която говорят и действат персонажите, но и словесния контекст. Добрата драматургия е винаги логично изградена и в нея са изключени случайните неща, произволното говорене и движение на думите.

Казвам всичко това, защото литературознанието ни често бърка в тълкуванията си на драматургията. Давам пример с „Албена” на Йордан Йовков.

2.

В основата на драмата, създадена и публикувана през 1928 г., лежи разказ със същото заглавие, написан една година преди това. Драмата, разбира се, е много по-богата на герои и ситуации, в които те се проявяват. Разказът просто разказва една история, без да може да я представи с нейните причини и перипетии на протичане. Но и двете произведения имат една идея и разрешават един и същ нравствен и социален проблем. По тях може да съдим в какво състояние се намира обществото и как това състояние се преценява и изразява от общественото съзнание. Ако направим опит да потърсим какво именно е то, как обществото е устроено и как живее своя ежедневен живот, какво се съдържа в този живот и как хората се отзовават на драматичните събития и на изпитанията, които тези събития носят със себе си, ще видим колко богата и сложна е драмата „Албена”. Но литературознанието обикновено я разглежда или като възхвала на женската красота, или като „конфликт между красотата и доброто, които се помиряват в акта на прошката” (Св. Игов).

Йордан Йовков е различен от всички други писатели от следосвобожденската българска литература. Той е единственият, който изследва и описва човека от православна гледна точка. Вярваш истински, Йордан Йовков разработва християнски мотиви и показва драматичния сблъсък между вярващия човек и секуларния свят, между силите на доброто и „поднебесните сили на злобата” (св.ап. Павел). Вярно е, че тази негова особеност се забелязва от изследователите, но тя е интерпретирана материалистично и механистично, като нещо изкуствено и привнесено, за да се разреши по някакъв начин възникналият конфликт. Така се тълкува например развръзката в повестта „Жетварят”, където преображението на героя се извършва под влияние на иконата и вярата.

Подобен атеистично-механистичен подход към творчеството на Йордан Йовков прилага Светлозар Игов в книгата си „Балканът, ханът и чифликът”. Привидният реализъм на Йордан Йовков”. Тук няма да се спирам на понятието „привиден реализъм”, отнесено към творчеството на един от най-големите български писатели-реалисти, но искам да обърна внимание на начина, по който литературоведът анализира и тълкува проблема „Албена”, а не толкова творбата с това име. Той разглежда разказа, но изводите му се отнасят и до драмата, доколкото няма разлики между двете творби по отношение проблематиката и начина на  решаването им. Затова и заключенията на Св. Игов за разказа „Албена” са валидни и за драмата „Албена”.

Светлозар Игов пише: „Като писател Йовков е рожба не на „народната традиция” и „фолклора” (те са за него само импулси и материал), а на модерните концепции за индивидуалната ценност на човешката личност, противопоставяни на „общностния” патриархален морал” (подч. м., стр. 135). Не разбирам защо, ако си „рожба на „народната традиция” и „фолклора”", трябва непременно си в „”общностния” патриархален морал”, но в книгата си Св. Игов на много места подчертава, че Йовков изобщо се противопоставя на този морал и спори с традиционни представи за различни страни от народния български бит и представи. Спорел дори с Ботев относно „традиционните народностни и хайдушко-революционни ценности („юнашка смърт” в името на народа и народната свобода”)”. Тези твърдения очевидно са му необходими, за да бъде по-убедително заключението му, че Йордан Йовков е рожба на „модерните концепции за индивидуалната ценност на човешката личност” и така да бъде убедителен във формулата му за „привидния реализъм” на писателя.

Реализмът на Йордан Йовков съвсем не е привиден. Писателят е дълбоко социален, показващ протичащите в обществото процеси по такъв начин, че по Йовков можем да видим цялата картина на историческия момент, който писателят изобразява и изразява. Светлозар Игов е прав дотолкова, доколкото Йовков наистина показва до какво водят отклоненията от традиционния морал и доколко неизбежните изменения в общественото устройство нараняват целостта на народа и лишават отделната личност от нравствени и социално-политически опори. Никакво „личностно и морално преображение не се осъществява като контрапункт на стихийните слепи реакции на „общността”, на фона на една дълбоко скрита (но от това художествено по-ефикасна) ирония и дори бих казал дори - гавра - със стихийно-импулсивните мнения и реакции на „общността”, представена като сляпо стадо” (подч. м., стр. 140). И в разказа, и в драмата писателят поставя точно обратната страна на проблема „Албена”. Но за това по-нататък. Искам да завърша краткия си коментар към тезите на Светлозар Игов, като подчертая, че творчеството на Йордан Йовков изобразява и изразява колективистичния тип общество. Общество, което е християнско по дух и което се съпротивлява на разрушаването на християнския морал. Това най-силно се вижда в драмата (а преди това и в разказа) „Албена”.

3.

Действието в драмата протича по време на Страстната седмица, в най-усилните и най-строги великденски пости. Това е много важно условие, съобразно което се завързва драматургичният конфликт. Народът в драмата се е разделил на две. Едната част спазва и настоява да се спазва установеният от Църквата ред и в Седмицата, в която нашият Спасител е преживял най-големите Си страдания, да се въздържаме от съблазни и грехове, да не се поддаваме на изкушения, да бъдем смирени и добри. Другата вече е отхвърлила този ред, понеже се е отказала от Църквата и от Бога, станала е съставката на новия модерен свят. Във втория свят се живее по друг начин и всяко смирение и религиозност се счита за отживелица, предразсъдък, остатък от миналото и ненужната традиция. Едната част има съзнание за греха и човешката греховност, а другата е лишена от него. Йовков противопоставя два напълно различни свята. Сложността на конфликта и на поведението на хората, участващи в него, е, че тези хора живеят заедно в едно село и в едно семейство. Те не са разделени социално, а съжителстват постоянно и често си разменят ролите, позициите, поведението. Дори и тези, които напълно са скъсали в разума си с вярата, са чувствителни към греха и го преживяват като стоварило се върху им зло, от което не са в състояние да се избавят.

Йовков не случайно избира времето, в което да се случи драматургичното действие. То не просто разделя хората на два противоположни морални свята, но и показва разколебаването на човешкото и общественото религиозно съзнание. Двата свята воюват скрито и открито помежду си, за да докажат правотата си. Тази война е непримирима, но тя не може да приключи по начина, по който обикновено приключват човешките войни - с победата на едни и поражението на другите, а след това и със сключване на примирие. Защото става дума за духовна бран срещу съблазните на света. Това е битката, в която се установяват нови нравствени ценности, ново разбиране за морал и истина, нов модел на обществено устройство. Настъпили са дълбоки изменения, щом тази война придобива характера на подобна любовна драма.

Писателят има пряко и лично участие в тази бран. Това не бива да забравяме, защото е видно от драмата „Албена”, а и от цялото му творчество. Той разработва сюжета и достига до развръзката като вярващ православен християнин, знаещ, че съблазните на греха са страшни и непременно ще доведат до престъпление.

Йордан Йовков поставя в своята драма най-напред проблема за свободата на избор. Тази свобода в случая е видяна от някои от персонажите единствено като свободата да преминеш от единия в другия свят, да се откажеш от „миналото и традицията” и да заживееш по свои правила. Тези правила позволяват „да притежаваш” женската красота и заради нея да си готов на всичко. Защото красотата е над бита и морала. Притежателят й е истински щастлив човек. За да я имаш обаче, трябва да разчупиш „оковите” на християнския, а това означава - на „традиционния патриархален морал”, както го наричат днес литературоведите. Проблемът, който сега се поставя и трябва да се разреши още тук, в рамките на драматургичното действие, е дали Албена има право на такова поведение или трябва да бъде укорена и осъдена като прелюбодейка и рушителка на реда. И какви са „правата” й на красива и съблазнителна жена. По-различна ли е от другите и позволено ли й е в различието си да върши това, което смята за правилно и справедливо? Около тези въпроси се разделят и действащите лица в драмата.

Въпросите произлизат от факта, че е разколебано религиозното съзнание и Страстната седмица се възприема, ако изобщо се забележи по християнски, като най-обикновено време на усилен труд и нормален живот. Наближава празник, а нали празникът е ден за веселие. Празничните традиции се спазват, макар да се изпълват с ново съдържание, като се изважда от тях религиозният им смисъл. Приповдигнатото настроение премахва повече задръжки и подготвя тялото (преди всичко) за предстоящото угощение и заслужената почивка. Затова и обстановката около воденицата е леко напрегната. Всички бързат да смелят брашното и да се приберат по домовете си. Никой не иска празникът да го свари тук. Бързането за празника ускорява и разрешаването на конфликта, породил се около и от красотата и поведението на Албена.

До тази Йовкова творба в българската литература не е показван подобно поведение на жена. Дошло е очевидно времето, в което жената е излязла от досегашното си съзнание, преодоляла е в някаква степен страха и ограниченията, които са нормирали поведението й. Това не е означава, че Албена е „разпусната” и че не се страхува от чуждото мнение, нито че подобно държание вече не прави никому впечатление. Но крачката е направена и е доста широка и уверена.

 Широка крачка е направила не само Албена, но и Нягул. А с него и покрай него - Сенебирски и Гаврил. Тяхното поведение може да се нарече буржоазно, тъй като е причинено от личния им егоизъм и секуларно съзнание. За тях Страстната седмица не е ограничение и предпазване от грехове, а само изостря желанието им да бъдат лично задоволени и щастливи в живота си - въпреки че разбират в какво противоречие влизат с другите. Те се пазят от чуждите очи и намират поведението си за нередно, но то е защото са вече обвързани с други социални и морални връзки, които им създават неудобството да бъдат несвободни. Но за тях е по-важното, че самата Албена е обвързана и отделена от тях чрез такива връзки.

Би било пресилено да се каже, че се води борба срещу предразсъдъците, като те да се отричат открито и да се агитира срещу тях. Напротив, цялото общество, съставено от персонажите в пиесата, се пазят и не желаят да бъдат разобличавани в желанията си. Общата воля не е за отхвърляне на правилата и забраните. По-скоро се мъчат да преминават през тях тайно и незабележимо. Но обикновено така се руши обществената нагласа в началото.

4.

Красотата на Албена е съблазнителна и тласка към греха. Албена осъзнава своята красота и съблазнителност и ги подчертава като компенсация за съдбата си да бъде съпруга на мъж, който, както мнозина смятат, не я заслужава заради грозотата и първичността си. Такава жена заслужава да живее друг живот в друг свят. Тя също го знае и се мъчи да се измъкне от положението си. За нея то е още по-непоносимо, защото е несправедливо. Албена не се смирява, а претендира за повече. Претенцията я прави нещастна и я тласка към греха и престъплението.

От диалога между Гаврил и даскал Тодор в началото още на драмата става ясно защо и как Албена се е омъжила за Куцар. Самата тя не говори за това. И не се оплаква с думи. Дори не се жалва от брака си с този груб и наивен мъж, когото смятат за глупав и незаслужаващ късмета да има такава красива жена. Куцар е причината според мнозина Албена да бъде нещастна и да е права в порива си към друг живот („Гаврил: А какво плашило! И как можа тоя кривокрак дявол, тая грозотия, да вземе най-красивата жена, Албена да вземе…”). Даскал Тодор отговаря на този въпрос и открива тайната на този толкова необясним брак: „Хубавата ябълка свинята я изяда. Да си е взел ти, защо не я взе? Кой не е тичал подир Албена? И ти не си ли тичал? Обаче, като дойде до женене, всеки се тегли назад - такаваз била, онакваз била, сиреч излезе дума на момичето, не я щат. Ти защо не я взе? Дадоха я на Куцара, колкото да я оженят - ожени мома, да не е дома… Не беше ли  тъй?”. С фриволното си поведение Албена е заслужила съдбата си. Другата й възможна съдба е била да остане неомъжена, „стара мома”. Но щом веднъж е приела да бъде жена на Куцар, няма право да нарушава тайнството на брака и да го разрушава. От нея от тук насетне се изисква смирение и послушание, вярност и готовност за съпружеско служение.

Но от мъжете, които въздишат по нея и още я обичат, се изисква същото. Те обаче я подтикват постоянно да съгрешава и да е тяхно изкушение. Албена приема да бъде изкусителка и така задълбочава конфликта и го насочва към трагична развръзка. Албена е жертва на собствения си характер и на своята неустойчивост и греховност. Греховността й се усилва, защото не я осъзнава и се поддава на греха и изкушението почти без съпротива. Тя също смята, че е незаслужено обречена да живее в свят, който не й харесва и намира в любовта си към Сенебирски и в задевките на мъжете някакъв изход.

Албена е напълно светска жена. Нейният страх е страх от хората, от чуждите очи, защото хората могат да й попречат да получи това, което иска. Животът й в обществото за нея е труден и тежък, понеже е различна и, най-важното, красива, млада и привлекателна. Това, че мъжете я харесват, вече е причина за страх. Албена е пропуснала щастието си именно заради собствената си красота и способността си да се харесва. Сега се мъчи да възвърне пропуснатото и изгубеното. Голямо е желанието й да има свой малък собствен дом, за да го подреди според вкуса си и да го направи уютен и удобен за живеене. Тя не мечтае за семейство, деца, семейни грижи, съвместен живот с любим човек, а само къщичка с дворче, за да ги подреди по свой вкус. Нягул е този, който й обещава такава къщичка, в която да бъдат двамата. Но Нягул сам има семейство, жена, деца и това за нея е непреодолима пречка към възжеланото щастие.

Интересното е, че Сенебирски също й предлага къща с дворче, но Албена усеща, че това няма да е онази къща, която мечтае. Защото Сенебирски обещава, за да я примами - нищо повече.

Не е възможен разумен изход от заплетената ситуация. А е нужен изход. Затова назрява трагичен. Още повече след като отхвърления от Албена Сенебирски „отваря очите” на Куцар и той е поразен от ревност и накърнена чест. Към такъв изход е тласкан от Албена и Нягул. Един грях подклажда друг.

Престъплението извършва Нягул, подтикнат от любовта и красотата на Албена и това престъпление води и двамата до осъзнаване на греха и до разкаяние. Разкаянието поражда у селяните състрадание и те я съжаляват и й прощават. Но и в този тежък за нея момент Албена държи на външната си красота, на гордостта и честолюбието си. Тя се облича с новите си дрехи, за да мине през селото и пред очите на съселяните си (особено на жените, които винаги са по-състрадателни и богобоязливи) такава, каквато я знаят: красива и пременена. Това май не може да се нарече искрено покаяние. Албена мисли не като християнка и не за спасение на душата си, а непременно да остави добър спомен за себе си именно като красива жена. Когато я виждат отново такава, каквато е, се възвръща гневът на съселяните й и те отново я укоряват. Само дядо Власю, постоянният спътник на Сенебирски в пиянските компании, ще се впечатли и ще се провикне с възгласа „Какво е селото без Албена!”, който кара мнозина литературоведи да смятат, че красотата, а не добродетелта са най-важните за героите на Йордан Йовков. Но само молбата за прошка на Албена, признанието й, че е сгрешила, са основанията за прошка и милост. И съселяните й я дават.  

5.

Мъжете са тези, които поощряват Албена да греши и да съблазнява. Но и които най-яростно е обвиняват и осъждат. В драмата те са разделени именно по отношението си към красивата жена. Не е вярно, че селото не може без нея. Напротив, с нея селото е размирно, напрегнато и разделено. Особено през Страстната седмица. То не се е напълно дехристиянизирало и е чувствително към отклоненията от правилата на вярата. Най-твърд защитник на правилата е Хаджи Андрея. Аз мисля, че той говори от името на автора и изцяло изразява неговата позиция. Макар че Йовков все пак се мъчи да разбере и Албена и да не я укорява прекалено. Той я оправдава, но не смятам, че й прощава.

Албена е знак за станалите и протичащи промени в българския свят. Селото (мъжете и жените) е контекстът, който показва, че тези промени се извършват при силна съпротива, недоволства и опити да бъдат спрени и предотвратени. Гневът на Хаджи Андрея е подкрепян, но в по-благи форми, от Даскал Тодор. Това са хората, които най-остро чувстват заплахата, тегнеща над всички и полагат усилия да възбудят съпротивата у цялото село. Главният им аргумент е „Селото се разваля, казвам ти, къщи се развалят.” И още: „Срам за България!”. Срамът трябва да накара селото да се опомни и предприеме мерки, за да бъде наказан грехът.

Но и Хаджи Андрея, и Даскал Тодор, както и всички, които осъждат Албена за нарушаване на християнските норми на морал и човешко поведение, не са фанатици. Чуват се думи, че грешницата трябва да бъде строго наказана („Да я убият, с камъни да я убият, жива да я разкъсат…” - Хаджи Андрея), но у всички се пробужда състраданието, когато виждат и чуват покаяние от устата на Албена. Тя иска прошка. Това е достатъчно, за да отвори сърцата на селяните и те да приемат каещата се грешница като част от себе си и да й простят искрено. Самият Йордан Йовков е вярващ християнин и знае цената на покаянието и молбата за прошка. Неговите герои са Божи хора, православни и за тях покаянието и молбата за прошка са достатъчни, за да смирят сърцата и да простят. Жените плачат, докато водят Албена към града, ама не защото „какво е селото без Албена”, а защото са я оставили Бог да я съди. От тях е състраданието и молитвите Бог да се смили над нея и да й прости тежкия грях. Не физическата, а духовната красота ги омайва. Християнското смирение е техният истински морал и нравствена сила.

Смисълът на творбата, която пише Йордан Йовков, и нейната главна идея е в това да покаже как смирението и разкаянието побеждават греха. Грехът идва от гордостта и служенето на телесното и прагматичното. Този грях е тежък и е тласнал Албена и Нягул към престъпление. Но когато намират сили да се покаят и да поискат прошка от съселяните си, те вече са се издигнали над греха и са преодолели греха. Тогава и любовта между Албена и Нягул придобива нови измерения и довежда до нравствения подвиг на покаянието и прошката.  

„Албена” е творба за нравственото прераждане у човека, осъзнал греха в себе си. Тя още показва как се променят хората, когато поискат от тях прошка и покажат смирение и покаяние. Агресивността и желанието да накажат смутителницата на реда и всички, които по някакъв начин я поощряват, изведнъж се стопяват. И в крайна сметка побеждава доброто.

Дошло е ново време и животът се устройва по друг начин. Конфликтът, който пресъздава Йордан Йовков, може все още да се овладее по начина, по който е овладян в драмата. Обществото обаче е отслабено и неговата нравствена нагласа все повече се поддава на светските съблазни и критерии за добре и зло. То става все по-податливо на греха, приеман за добродетел. Грехът може да бъде простен и без покаяние - достатъчно е да бъде възприет като човешко желание и право на свобода и лично щастие. Такива са някои от героите в „Албена”. Те се срамуват от хората, но вече нямат страх от Бога. И аз мисля, че между тях и все вярващите християни е основният конфликт в тази забележителна творба на великия български писател.

След „Албена” идва друго време и проблемът в нея ще се показва по друг, светски, а не православен, начин.

Но това вече е проблем за друго изследване.