С Георги Стоянов разговаря  Петър Динчев

- Да започнем нашата среща с …честито! Как се чувства човек  на три четвърти век?

- Струва ми се, че тези 75 лазарника  се отнасят до някой друг, не до мене.

- Видях новата ти книга, издание на ИК „Летера”. „Денят на крокодилите” така си кръстил романа. Става дума за грозното ли, което нахлу в живота ни?

- Нашата наивност и лековерие отгледаха  хора с крокодилски апетит. Когато бяха на бебешка възраст, крокодилчетата ни пляскаха с опашки и ние им се радвахме. Но те бързо пораснаха, угоиха се и отвориха бездънна паст, в която потънаха толкова работи.

- И каква я свършват в романа твоите  крокодили?

- Бизнесмен подарява две крокодилчета на любовницата си, които в крайна сметка изяждат майка му.

- Страховито! Чух, че и ти лично си бил загазил от крокодилска милост. Завели дело против теб.

- Истина е. Един двукрак крокодил приватизира  доверието ми посред бял ден, ограби сина ми и затова, че сме се оплакали, заведе дело - нанесли сме му сериозна морална щета, докато той ни  ограби.

- Значи какво? Вълкът съди агнето, задето си е позволило да изблее, когато е разтварял паст да го погълне?

- Банална история.

- „Денят на крокодилите” е осмият ти роман, който се радва на радушно посрещане от страна на критика и читатели. Колко станаха книгите ти - романи, повести, сборници разкази, публицистика и пиеси?

- Двдесетина. В тях трепти живият пулс  на съвремието ни. Те са си една моя своеобразна биография - на 75-те години, които са ме яхнали.

- Прекарваш повечето си време в родното село. Дори история написа на селището.

- Попаднах на свети примери на доблест, родолюбие, саможертва и мъдрост у неуките орачи и копачи.

- Как пишеш, откъде започваш?

- Всяко начало е едно житейско предизвикателство. Съвремието ни буквално кипи от конфликти и теми. Сюжетите се разхождат под носа ни и чакат отклик. Най-голямото предизвикателство е варварското опустошаване на укрепналите богатни кооперативни стопанства.

- Много се говори за запуснатото българско село…

- Истина е. В по-голямата си част земята е буренясала. Обезкръвените стопанства  продават житото си  по 14-15 стотинки килограма при себестойност 20 стотинки. Не орат и не сеят понеже няма пари за нафта, масла, резервни части, за семена и пр. Това, дето позволихме да го стори нашата крокодилоподобна либерална  демокрация, и най-върлите душмани не биха го направили. Всичко е сринато - помпени станции,напоителни канали, стопански сгради, електропроводи. Един ден видях един нашенец, който бе съборил  бетонен стълб. Разбиваше го с чук и длето Вадеше арматурното желязо от стълба, за да направи гараж за колата, която купил на сина си.

- Значи  има хора, които ловят риба мътна вода. Защо?

- Защото чакат да се дъннем в Европейския съюз, за да дойдат субсидии. Или да  препродадат скъпо и прескъпо мъката на нашите предци.

- Тачени ли са българските писатели днес?

- Те вече не са глас и съвест на народа. Стресирани, безпарични /плащат за да бъдат издавани книгите им/. Много от тях са бедни, много бедни. И все пак изумен съм от пасивността на столичните събратя. Мнозина забравиха, че притежават най-силното и благороднто оръжие, присъдено им от Бога - словото. Да сте чули именити творци да  протестират  по радио или телевизия? Не ги и канят, може би се страхуват от тях; вакханалията на крокодилите ни е навряла в черупката на сиромашки дискомфорт.

- А ти, ти песимист ли си като човек и творец?

- Тук вече малко се раздвоявам - умерен песимист като автор, непоправим оптимист като човек. Злото не може да  трае вечно. Има все пак молитви, които се сбъдват. В битката за  оцеляване и спасяване на исконни ценности, които сме наследили от дедите си, писателите  трябва да бъдат в първите редици. Словото може да приспива като люлчина песен, но може да буди и стряска…