Тодор Харманджиев

КОНЕ

Разсъмва се, коне ли са това?
А може би то само ми се струва?
Във тоя изгрев, в тая синева
галопът им - защо се той не чува?

Изплували от изгрева - летят,
надбягват се и свойте сенки гонят,
със тоя устрем може би ще спрат
зад синята черта на небосклона.

Къде отиват те? Защо летят?
Изчезват и отново се явяват.
Не цвилят, със копита не кънтят,
наместо гриви блясъци развяват.

Така летят, та ги следя едвам,
те могат да надгонят ветровете.
за нещо мигом спомням си и знам,
че от момче обикнал съм конете.

Хвъркат летеж! Плътта им е невям
от мигове, а дирите им светят
и дето минат - светло става там
през ширините и през бреговете.

Дали са истински? И накъде
сега отиват - и дали отиват?
За тях мигът на чудото дойде -
с далечините първите се сливат.

Отде са те? Какво са те за мен? -
Виденията на добрите сили.
И може би ще чуя удивен
как цялото пространство ще изцвили.

Коне от мигове и ветрове! -
надбягват се и свойте сенки гонят,
дали ги нещо силно не зове
зад синята черта на хоризонта?

ЧАЙКИ

Изгрява слънцето, водата вече
разкрива свойте тайни цветове.
Във утрото отблизо и далече
морето почва кротко да зове.

И сякаш дирят свойте отражения,
към изгрев бавно чайките летят -
красиво е измамното блуждение,
но истински остава си брегът.

Най-после те към него пак отиват -
заблудата си като извървят,
и свойте отражения откриват,
когато тръгват да се приберат.

ПОСЛЕДЕН ДЕН НА ЛЯТОТО

Това е лятото, познах го пак,
усещам го, наблизо то пошушва
притулено зад редкия клонак,
заглежда ме и нещо се ослушвам.

И ми се струва, че ми е връстник,
че го познавам и че ме познава,
макар че неговият ясен лик
не зная точно как се очертава.

То сякаш се прощава с мен така -
преди да тръгне, за да си отиде,
таи се още вклоните сега,
но сякаш подир малко ще го видя.

Зад хоризонта слиза тоя ден
и лятото с последен глас отеква.
И светла тишина нахлува в мен,
листакът на дърветата олеква.

ВЕНЕЦ НА ВОДАТА

Наоколо въздишат дървесата,
притихнал е до дъното вирът.
Във каменно легло лежи водата,
загадъчните дълбини мълчат.

Във сянката на старите дървета
след дълъг път почива кротко тя,
душата - розова като небето,
сънят - прозрачен като вечерта.

За вечна хубост и за вечна слава
наоколо обрасналият бряг
като със жив венец я увенчава
с надвисналия сенчест гъсталак.

Подъхва, сенките отгоре плават,
не се отдалечават от брегът.
Но все пак, сякаш да не се удавят,
над тях дърветата отблизо бдят.

ДОБРАТА СИЛА

От ранните момчешки времена
навред невидимо със мен вървеше -
една и съща с много имена
в надежди и покруси ме крепеше.

Каква бе тя, не идеше ли тя
от тайнствения свят на чудесата,
най-хубавият дар на възрастта
и от познато, и от непознато.

И оттогава ме научи тя
навред, където себе си показвам,
свидетел да ми бъде съвестта,
а истина - това, което казвам.

ДИХАНИЕ НА СЪРНА

Усети или ти се стори,
че покрай край тебе прелетя
сърна и стрелна се нагоре,
излязла сякаш от нощта?

Във тъмното по твойта буза -
диханието на сърна?
Това прилича на илюзия -
смутила твойта тишина.

Едва се мерне - отминава
красивото за миг така
и в преживяното остава
със мигновената тъга.

ВЕЧЕРНА ГРАФИКА

На вечерта въздушното сребро
се стича между голите дървета -
графични, неподвижни силуети,
изписани с невидимо перо.

Една предпролетна далечина
и булеварди - графика във здрача!
И някой тук и там невидим крачи,
загърнал се във своя тишина.

Въздушното сребро на вечерта
се стича между голите дървета -
графични, неподвижни силуети,
които тя във здрача очерта.

ВЪВ ТОЯ ХУБАВ ЧАС

Във тоя хубав час не знам какво ме смайва,
отнякъде навярно ме гледа есента,
и чувства, размисли във себе си спотайва,
все пак на някого ще ги открие тя.

И щом се трогвам от красивото, доброто,
на мен единствен нещо ще пошъпне тя,
и аз не ще го кажа на никого, защото
знам как се уважава съкровеността.

ЕСЕН В ГОРАТА

Гората в тоя жълт сезон
е пълна със въздушно злато,
разгръща някой с дъх листата
и тули се зад всеки клон.

От мен или от някой друг
се пази - да него позная?
Напразно е - защото зная,
че той е непременно тук.

Със нещо той ми е познат,
макар невидим, тук единствен
присъства вездесъщ, таинствен,
навред из тоя горски свят.

В гората - само аз и той -
владетели на тишината,
на златото по дървесата,
на утринния жълт покой.

Закрит зад някое дърво,
с въздушен рог невидим свири,
със тоя зов кого ли дири?
Тъгува ли, и за какво?

Дали не дири нещо там
из пожълтялата дъбрава?
Почивка? Самота? Забрава?
Или познанство с мен? - Не знам.

ЩУРЦИ ВЪВ ЗДРАЧ

Луната - още малко - ще изгрее.
Щурците в своя есенен захлас
възпяват гроздето, което зрее,
а може би и вечерта, и нас.

Те същите са, както и тогава -
в забравените вече времена,
не е ли радост до самозбрава
вечерната им сребърна свирня?

Щурци във здрач и вечери красиви!
Унасяме се все така във вас
макар във друга възраст, все такива
оставате си и сега за нас.

ДОСТАТЪЧНО ЛИ БЯХМЕ СМЕЛИ?

Достатъчно ли бяхме смели?
Потомци - ето ни пред вас!
И малко ли сме преживели -
съдете за това след нас.

Бъдете строги с нас, но нека
се знае, че във тоя век
бе страшно и не беше леко
за този, който бе човек.

В ЧАСА НА РАЗМИСЛИ

В часа на размисли - когато
настава бавно вечерта,
явяват се из тишината
неуловимите неща.

Това, което сме видели,
това, което е било,
загубено ли е, не е ли,
щом в мислите ни е дошло?

ОТ ПЛОДОРОДИЕТО ИЗМОРЕНИ

От плодородието изморени,
полята си почиват в есента.
Дали не става същото и в мене,
от преживяното и възрастта?

Познавам благодатната умора
след размисли и в труд напрегнат ден,
така е сигурно и във простора -
от тая щедра есен озарен.

Каквото се извърши - то остава
и подир нас ще бъде наше то,
а мъката след време се забравя,
че да се помни - има ли защо?

От плодородието изморени,
полята във пространствата лежат.
Дали така и мислите във мен
след преживяното ще натежат?

САМ С ИСТИНИТЕ

Умората настъпва и денят
завършва, неусетно си отива,
прозорците ще почнат да цъфтят,
ще трябва вече и да се почива.

И си отдъхвам - и оставам сам
във стаята, във здрача, във покоя,
със истините, за които знам
какво ми струват и защо са мои.

Покрусата с изправена глава
посреща се и бързо се забравя,
тя грозна е, не бива затова
след себе си и спомен да оставя.

От онова, което съм познал,
запомнил съм завинаги доброто,
то в опознатото е малък дял,
но струва много повече от злото.

ВЪРХОВЕТЕ

По-дълговечни планините стават
с изминалото време, с възрастта,
и върховете вечно съзерцават
от свойта висина безкрайността.

Загледани така - дали очакват,
че нещо ново ще се зададе,
през синевата ли, или през мрака
ще дойде то, защо и откъде?

Високо чакат - те не са разбрали,
че са обречени на самота,
че нямат край, че нямат и начало
във времето, в света, във вечността.

ТОПОЛИ

Предпролет. Кръгозор. Вечерен здрач. Тополи
край пътища, завои, брегове.
Тук-там, навред стърчат те неподвижни, голи
с изострени нагоре върхове.

Разсекли с горди острия здрачевините,
те струват ти се синия покой
надгробни мечове на воини, които
загинали са храбро в честен бой.

ДАЛИ ПО-ЛЕСНО Е БИЛО

Дали по-лесно е било
да се живее без светини?
Дали без тях не е могло?
Дали им времето отмина?

Със тях е трудно на човек -
те искат да живееш честно,
да бъдеш винаги нащрек,
защото да сгрешиш е лесно.

Ти своите светини сам
избра, по тях за всичко съдиш,
навред те придружават - там,
където си или ще бъдеш.

И сякаш без да знаеш ти,
над теб невидимо са бдели,
когато в нощни самоти
си съзерцавал свойте цели.

Те неотлъчно с теб вървят,
не виждат се, но съществуват.
Дори да ти е чист сънят,
в душат ти нащрек будуват.

КЛАДИ

Високи клади из горите
все не изгарят, а горят,
ни пламък, нито дим излита
от тях, а топъл е денят.

И като че от тия шарки
се пръска пъстра светлина.
Защо в душата ти е жарко,
отде е тая тишина?

Като че всичко е златисто -
от златна кръв по всеки лист
и необикновено чисто -
във този ден - прозрачно чист!