В средата на живота
***
В средата на живота
тръпни пръсти
протягам –
проста песен
да ти дам.
Замесена е тя
от твоя пръст и
дъхти на хляба,
който в тебе ям.
***
Звънят трамваи. Гърмят мотори.
Градът се задъхва от скоростта.
Но слава богу – до твоя прозорец
една топола трепка с листа.
Тя е за тебе ласка зелена
посред бетона и пушека гъст.
И ти припомня, че сътворен е
светът от огън, вода и пръст.
***
Предсмъртно светка в остър клюн на гларус
сребриста риба в утринния час.
Морето има своя тъмна ярост.
Морето има своя светла страст.
И като хубав символ на сърцето –
по-ясен от най-ясните слова:
върху отломка от скала в морето
трепти зелено кичурче трева!
***
На Калин Донков
…А ти избра сълзата. Вече знаеш,
че тя не носи почест и права.
Когато се усмихнеш най-накрая
като дъга
след дъжд
ще е това!
ПОЗИЦИЯ
И тъй,
сред фокусничеството словесно,
аз отстоявам
думите си тихи.
Не пиша често,
ала пиша честно
и целият съм
в кратките си стихове.
Животът днешен,
утрешен и древен
дълбоко в мен
завинаги
е вбит.
Добър и лош,
успокоен и гневен –
сърцето е
едничкия ми щит.
***
Щом е кръвта успокоена,
щом няма в мен загадка –
дори солта не е солена
и захарта не ми е сладка.
МУЗИКА
В един звук да се слеят
усмивка и сълза.
И дъб снага да люшне,
да прозвъни бреза.
Да пее сред полето
размахана коса.
И вятърът да брули
от клоните роса.
Морето да избухва
в крайбрежните скали.
И да свистят крилете
на Ботевски орли.
И мълния да екне,
да плисне синева.
… А крехката цигулка
да изрази това.
***
Гларуси връхлитат хищно
върху мървия делфин.
Всяка дума е излишна.
По-добре да помълчим.
По-добре да си припомним
всички сторени злини.
…Идват срещу нас огромни
гневно кипнали вълни.
***
Все по-дълбоко,
упорито слизай,
но спастряй чисти своите води.
Сърцето ти да си остане извор,
а ти река стремителна бъди.
На дъното не стихвай примирен –
корито свое
яростно
дълбай.
И нека мислят,
че си победен –
дай боже всекиму
подобен край.
***
Под върхове, над каменни клисури
вървял съм със напукани пети.
И там, все още, грабнато от бури,
хвърчилото на детството лети.
Сподирям го с очите и сърцето.
Сподирям го със подмладена кръв.
Аз, българинът от Резбарци, дето
държа небето, вързано на връв.
***
Под громол
на железни колела,
обливана със нажежена
пара:
в чакъла –
между релсите,
расте
неистова,
негинеща,
трагическа
трева.
…Срамувам се
пред нея
за лесните
слова.
***
Един мъж за възхита достоен:
вдигнал острата шпага в ръка.
Малко странен, наистина, воин –
електронен е все пак века.
Малко странен, но чакаме ние
остър удар да засвисти.
… А мъжът една кръгла чиния
върху шпагата сръчно върти.
***
Животът удря и животът гали
(не го деля на хубав и на лош).
На мен ми стига някой да припали
от моята цигара в полунощ.
Да кимне със глава и да отмине,
но огън да даде на друг човек.
И мракът чер да просветлее в синьо,
ще стане пътят мъничко по-лек.
И пак с кураж и вяра аз ще крача,
дори и от приятел наранен.
… Едно ви моля: като падне здрача –
цигара да припалите от мен.
***
На Ира и Христо
Мили мои деца,
разтопете с дъха си
леда, който стяга
сърцето ми.
И заедно с вас
ще повярвам,
че гугутката,
дето заровихте в двора,
пак ще политне…
И клончето счупено,
което привързахте с тел –
ще зарасне
и с бели цветчета
като детска душа
ще трепти…
Мили мои деца,
дайте ми нежност и сила
срещу всичко, което
вгорчава
моите делници.
… За да мога
пак да се бия
с вятърни мелници.
СИНЬО-ЗЕЛЕНО
Над мене –
синият кладенец на небето.
Наоколо –
зелен тополов кръг.
Отпивам
небесни глътки,
разплискани от птичите криле.
И с капки синева
сега изписвам,
това, което
облакът ми казва.
Тополов лист
върху листа ми пада.
И пие със зелени устни
от капчиците синева…
ИЗХОД
На поета и приятеля Валери Станков
Какво, че ми потънаха гемиите?
Нали морето мое си остана?
Недейте се навивайте да виете –
уж трогнати от прясната ми рана.
В морето нощно скачам беззащитен.
Солта по раната съвсем ще ме влуди.
… А вие все тъй на брега стоите –
далеч от бездни, но и от звезди.
***
Животът
не забравя,
макар и с късна дата –
да ни даде
за всичко
Отплата
и разплата.
И ВСИЧКО ПАК…
Отпивам на бавни глътки
горчивото, соленото и сладкото
на дните ми от Бога отредени.
Отдавна
татко, мама и сестричката ми
живеят във небесните селения.
Сега
е
моят ред.
Изправен на ръба на пропастта,
аз се опитвам да предпазя
децата си –
да не бъдат всмукани
от вихри зли.
И само за едно се моля:
след мене още дълго, дълго
/да би могло и вечно!/
да отпиват на бавни глътки
горчивото, соленото и сладкото
на дните им от Бога отредени.
И във далечен и незнаен миг
Пак всички да се съберем
в безкрайната вселенска зала.
И всичко пак да почне отначало…
24 юни 1999 г.
В КРАЯ НА ВЕКА
Природата гради и разрушава.
Проплаква птица във трагичен храст.
Вулкан изригва гневната си лава
и земетръс размества пласт след пласт.
А аз – Човекът – днес почти съм зомби
на Кръста Двадесети прикован.
Ранен от недоимък и от бомби –
достойнството ми е несбъднат блян.
Уж на луната имам отпечатък
и уж голямо село е светът,
но в мен средновековна е душата,
смълчана на побъркан кръстопът.
24 април 1999 г.
МОЯТ ЖИВОТ
Имам чисто наследство – безценен имот:
моят мъчен и пъстър, и единствен живот.
Той ме удря и гали. И поваля по гръб,
но аз не поддавам на злост и на скръб.
А изправям се бавно. Тръгвам тъжен и блед,
без да блъскам със лакти и да хапя наред.
Не очаквам от властници пари и закрила,
но Съдбата все още не ме е сломила.
И не ще ме настигне смъртта като скот,
ако някому вдъхна кураж за живот!
30 май 1999 г.
ЕЛЕГИЯ ЗА ГЛАРУСИТЕ И ЗА МЕН
Вече не е лято. Още не е есен.
И това безвремие стяга мойта гръд.
Гларуси и гарвани странно са се смесили
и над селско гробище заедно кръжат.
Гарваните ясни са – тука са родени.
Тук намират мърша не за първи път.
… Гларусите плачат – също като мене.
И с море в очите – скоро ще умрат.
***
Бяла чапла в Марица!
Сънувам ли?
Или мойта душа изтерзана
я повика в отчаян миг?
Бяла чапла!
Да не смееш дори и със поглед
да докоснеш перата й чисти.
Тя полека пристъпва
и потъва,
потъва,
потъва
в жабуняка, наречен река.
Дългонога, изящно отметнала
към небето глава,
не разбира - наивница мила,
че за нея ТУК няма живот.
Аз крещя мълчаливо:
Отлитай!
И уплашено шепна:
Постой!
Бяла чапла – сестра на душата ми!
Колко много тресавища още!
ВСЕЛЕНА
На дъщеря ми Лилия
Битът с пошли зъби в мене е впит.
От ялов труд се потя под езика.
Но – дъщеря ми рисува кит
и от него фонтанчета бликат.
И слънце рисува – къдравокосо.
И риби, които играят
в морето с хлапета боси.
И чайки – чак до Безкрая…
Вие, ситите и отегчените,
не ме жалете – гол като пушка –
аз съм собственик на Вселената,
родена от пръстчета непослушни!
30 септември 1996 г.
НА РЪБА НА БЕЗДНАТА
В памет на художника Николай Рьорих
Внимателно, стремително, красиво,
като по въже над бездна –
нека да преминем талантливо
през живота, който не изчезва.
Той тръпне във безброй превъплъщения
и надмогва всякакви беди.
И в недрата си отглежда гения,
за да може да се прероди!
6 май 1999 г.
