НАРОДНИЯТ АРТИСТ ВАСИЛ МИХАЙЛОВ: „ПАРТНЬОРСТВОТО Е ВЕЛИКО НЕЩО…”

интервю на Красимира Василева

- Ние Ви познаваме от сцената. Какъв сте в живота?

- Прям съм и винаги казвам това, което мисля. При мен казана дума наистина значи хвърлен камък. Обичам хората със сърца, обичам да е радостно. Луд съм за деца и ми е най-приятно да се занимавам със седемгодишния си син. Иначе като характер съм малко тежък, държа на реда и акуратността.

- Бихте ли разказали за семейството си, за ориентирането си към професията?

- На 47 години съм, роден съм в Стара Загора. Баща ми е от Одринска Тракия - тамошните хора са страдали много, те са емоционални хора. След като завърших училище и казарма, две години работих като шлосер-матричар в старозагорския завод “Светлина” и там изградих вкуса си към хубавото. Първоначалната ми любов беше пеенето, но надделя влечението ми към театъра. През 1964 г. завърших ВИТИЗ и две години работих в Хасковския театър, втората и като директор. Съпругата ми е журналистка, имаме двама сина, на 22 и на 7 години.

- Какво мислите за професията си?

- Това е странна, чудесна, но и горчива професия. Актьорът трябва да умее да претворява напрежението си в сценично вълнение и натоварването е голямо, понякога пулсът ни по време на спектакъл достига 170. Разбира се, обичам професията си и мога да говоря за нея, докато съм жив…

- Какъв човек може да стане добър актьор?

- Добрият актьор трябва да е емоционален, да има асоциативна памет, да е мислещ. Човекът с дребна душа и злобно сърце не може да бъде актьор, а даже и да стане, това му личи. В нашата професия всичко е любов, дори когато играеш отрицателен герой, го правиш с обич към зрителите.

- Какво е за Вас професионалното удовлетворение?

-Удовлетворение за мен е, че филмът “Капитан Петко войвода”, въпреки някои свои несъвършенства, преобърна сърцата на хората. Че в една анкета на в.”Труд” за десетте наши най-големи личности Петко войвода е поставен на четвърто място, а Стамболийски- на пето. Надявам се, че принос за това имат и пресъздадените от мен образи на тези хора.

- Как решавате дали да приемете дадена творческа задача?

- Като изхождам не толкова от сценария, колкото от хората, с които ще работя. Не приемам инертните, конюнктурните личности. В изкуството, ако не можеш да кажеш всичко, по-добре не започвай. Разбира се, актьорът трябва да си извоюва правото да избира своята работа.

- Как се отнасяте към отрицателните герои?

- Хубаво е, когато отрицателният герой е силен характер, тогава се играе по-лесно. Актьорът има нужда да обновява средствата, аз съм за промяната, за импровизацията. Затова първата роля, която изпълних след Петко войвода, бе Боздугански от “Службогонци”. Разбира се, голям е рискът зрителите да не те приемат в отрицателна роля и майсторството трябва да се доказва отново.

- Колко време Ви е необходимо, за да заживеете с една роля?

- В театъра се репетира 2-3 месеца, а в киното е различно. За участието си във филма “Хирурзи” два месеца стоях в болниците и наблюдавах 60 операции, докато усетя психиката на тази категория хора.

- Удовлетворяват ли Ви постиженията на съвременната българска драматургия?

- Ние имаме интересни автори като Никола Русев, Иван Радоев, Йордан Радичков. Но мисля, че е трудно да се пише за съвременността, за която липсва оценката от дистанцията на времето… Една основна тема в съвременното изкуство е необходимостта от усъвършенстване на обществото. Но откъде трябва да започне промяната, ако не от всеки от нас? Ето, за тези неща трябва да се пише…

- Какво е отношението Ви към режисурата?

- Обичам режисьора, който възприема актьора като съюзник и съумява да го възпламени, да го поведе. Актьорът винаги има нужда от човек, на когото да вярва, затова приемам конфликтния, но знаещ режисьор, и никога обратното.

- Как възприемате критиката?

- Не винаги нашата критика е достатъчно конструктивна и творчески полезна. За мен е ценен този критик, който гледа репетициите и преди премиерата ми каже важни неща за моята игра. Какъв е смисълът да се посочват недостатъците при един вече готов спектакъл, който актьорът няма право да разруши?

- Как гледате на партньорството?

- Мирски казваше: “Ако искаш да промениш публиката с малко, трябва да промениш партньора си с много.” Това значи, че ако играеш само за себе си, не се получава нищо. Ценя и партньорството със зрителя, много са ми приятни спектаклите, в които всеки момент може да ми подаде реплика някой от залата. Изобщо партньорството е велико нещо - в живота, в любовта, в изкуството…

- Какво мислите за успеха?

- Човек трябва да се учи преди всичко от неуспехите си, успехът винаги е в някаква степен съмнителен. От всичките ми 200 роли в театъра и киното според мен 5-6 са се получили наистина, а само 2-3 пъти съм усещал голямата магия от сливането с публиката. Първия път почувствах обичта на залата, когато играх Димитров - усещането бе така силно, че просто не можех да си поема дъх… Мисля, че когато ти липсва успех, трябва сам да си създаваш радостна увереност в себе си…

- Как възприемате популярността?

- Понякога тя натежава, защото човек никога не може да се скрие. Но когато я загуби, започва да страда…

- Какви са последните Ви творчески задачи?

- Наскоро се снимах в “Дом за нашите деца” по сценарий  на Лиляна Михайлова, една много силна творба. В театъра току-що премина премиерата на съвременна пиеса от Маргарит Минков, в която изпънявам ролята на един генерал. Прeдстои ми участие във филма “Време разделно”, вероятно в ролята на Манол, както и във филма “Под игото”.


в. “Дунавска правда”, бр. 86, 1986 г.