Известно е, че едновременно с появата на последните възрожденски текстове в края на ХІХ век начева създаването на модерната българска литературна система. Това, което печата Иван Вазов в “Гусла”, “Поля и гори”, “Италия”, “Звукове”, “Драски и шарки” – през 90-те години, показва принципи на ново творчество.(1) Той демонстрира и ново културно поведение. Пътуването му до Италия е знак за идентичност с тази култура. Заедно с Константин Величков издава “Българска христоматия” (1894), в която събира славянски, германски, романски литературни образци. Те би трябвало да породят модерното българско словесно изкуство.
В това време Стоян Михайловски отпечатва “Бог. Библейски стихотворения” (1889), “Поема на злото” (1889), “Novissima verba” (1889). Пенчо Славейков – “Момини сълзи”. В архива му са първопланът и първовариантите на неговите философски поеми.(2)
Тоест по три различни начина се сътворяват световете на модерната българска литература. С акцента върху индивидуалистичното тя е различна от възрожденската литература. Тези три решения се развиват във времето и показват различни форми и степени на новото литературно познание. Утвърдената литературно-естетическа представа на “Мисъл”е причина това време да бъде четено, като: “преди” и “сега”, “стари” и “млади”, стара българска литература (до преп. Паисий) и нова българска литература (след него) – четене, отчитащо граница между старите и новите книжовни събития. Това е научна метафора. Общо литературната ситуация дава основание за описанието й с подобна метафора, но вън от тази метафорика нещата са по-други.
На Иван Вазов принадлежи идеята за нови ценности след Възраждането. Но заедно с това той и завършва българската възрожденска епоха. Особената му двумерност, като автор от Възраждането и като първостроител на новата българска литература, е привлякла още през 80-те години на ХІХ век вниманието на д-р Кръстев. Той пише, че “ако се съди по произведенията на Вазова, у Вазова живеят две души”(3). А в “Звукове” чувствата на поета са “субективни в тясното значение на думата и имат за предмет индивидуални душевни настроения”(4). Индивидуалистичното в лириката си от онова време Иван Вазов създава благодарение на свързаността й с образци от романтизма в германските и романските литератури. Кои са тези образци, личи в подбраните текстове в “Българска христоматия” (1884). Тя е била настолна книга на младия Пенчо Славейков. Една от употребите на образците от литературни произведения в нея е да породи индивидуалистичността в новата българска лирика.
Иван Вазов създава и новата представа за отношението на “певеца” (твореца, художника – в по-сетнешните определения) към обществото – в “Певец” (“От малък любех аз да пея…”), който е последната част от “Епилог. Общество и певец”, в “Поля и гори” (1883). Според този текст връзката на певеца с обществото е прекъсната. Тя, както се знае, е задължителна за културата на Възраждането. Певецът е като другите. Той е избраният, който има свой собствен свят. Той гради нови светове, “от Господа примери взема”. Благодарение на творчеството си избраният живее и след смъртта си, битието му не е тук, долу, а там, горе – “в пространството и небесата”, в световете на идеалното. Не певецът ще слезе до обществото, а другите ще се извисят до него. Съществуването му се осъзнава като значимо само и единствено в границите на неговия собствен творчески свят.
Оттук в логическа последователност следва ново структуриране на Вазовите поетически светове. Така чрез “Ековете” (“Италия”, 1884) той създава няколко нови неща. Първо – лирическия персонаж на скиталеца. Той е самотникът в света. Другите за него са чужди – по-късно в българската лирика се именуват със словото “тълпа” (“но вечно сам в тълпата шумна” – “Чудак”; “…тълпа гъмжеше из града…” – “Маска” от Пейо Яворов). Чрез “Ековете” Иван Вазов създава представата за ценността на субективното – на вътрешното време на Аза като време на живота на сърцето, ако използваме езика на поета. А в “Италия” ценностно е времето на впечатлението, на настроенията, породени от досега на Аза със света.
Значимата стихосбирка след “Италия”, над която Иван Вазов работи дълги години, е “Звукове” (1893). В цикъла “Поет” – “Гете”, четем удивлението на лирическия Аз от видяната от него нова действителност:

…цял свят от таз вселена по-широк
се крие йоще таинствен във гърди ни.
Ний ровим го – той става по-дълбок,
ний светнем му – по-тъмен ни се чини…

Този свят осветява и по-сетнешната българска лирика. Той е предмет на лириката на индивидуализма. Същността на този свят показват много от Вазовите творби, включени в “Звукове” – “В униние”, “Като пчели”, “Резигнация”, “Животът”, “Една муза в траур”, “Скръбен си, поете”. А в “Майски симфонии” (“Звукове”) лирическият Аз, възхитен и съпреживяващ раждащия се отново свят на природата, споделя:

Ох, горко ми, линея!
За мило либе галено
И аз сега копнея;

Кат цветето, кат злаците
И ази май посрещам;
Кат пилците в шумаците
И аз любов усещам;

И чезна до сърцето си
да стисна нещо младо!
Ела, мой ангел – дето си,
Ела, любовно чадо!…

Това настроение в лириката на Кирил Христов, новото поетизиране на “скиталеца” – “Скитник” (“Потекоха насъне дните…”) – поетично извисено, показва една нова философия за съществуването, чийто смисъл е изживяването на мига. Така се преодолява обществената ценност на социалното и на историческото време.
“Философически и сатирически сонети” излизат като отделна книга през 1895 г., две години след “Звукове”, заедно с отпечатването на първите варианти на философските поеми на Пенчо Славейков в сп. “Мисъл”.(5) Първоначално сонетите на Стоян Михайловски се печатат отделно: “философическите” – през 1894 г., “сатирическите” – през 1895 г. в сп. “Мисъл”. Причините за това, неясно на пръв поглед, съединение са обяснени от д-р Кръстев(6). Той е видял връзката между аксиологията на Стоян Михайловски и позитивизма, престижна обществена парадигма в европейския ХІХ век. Концептуалната система на Стоян Михайловски е позитивистична. След успеха на “Под игото” Вазовото творчество се осъзнава като литературна норма. Тя се налага плавно, без шумни и видими външни претенции, и когато излизат “Философически и сатирически сонети” (1895), Иван Вазов е вече признат за народен поет. В сонетите на Стоян Михайловски разчитаме една нова – да я наречем, втора, след Вазов, редакция на индивидуалистичната идея, чрез позитивистична аксиология.
Любим философ на Стоян Михайловски е Огюст Конт.(7) За позитивизма от значение са обществото, социалната програма, животът на видимото и повседневното съществуване. Според Хербърт Спенсър истинската същност на битието се крие зад видимите явления. Тази същност за нас е недостъпна и непознаваема. Тя е “сфинксът”, в който се взира трагичната мисловност от началото на века. Значимо е онова, което е в границите на социалното битие на обществото, и това създава новата “религия” на позитивизма – тържество на науката, прогреса, парата и електричеството, тържество на “етичните идеали” като нравствен коректив на обществото.
Стоян Михайловски прередактира отношението между твореца и обществото. В социалния свят той иска и е борец за обществени идеали, напредък, социално съвършенство, нравствен закон и ред. Обществото е далеч от тези социални състояния. Това е причината за екзистенциалния трагизъм на твореца. Във “Философически и сатирически сонети” Азът копнее по небитие (“Нирвана”). Славослови нищото (“Не трае нищо”). Не вярва в прогреса (“Прогрес”). В цивилизацията вижда уродливост (“Цивилизация”). Нравите са покварени, смисълът на съществуването е в съня (“Мир в съня”). И изгубената вяра в позитивизма е причината за новия път на Стоян Михайловски след 1905 г.
Когато в сп. “Мисъл” Пенчо Славейков печата своите философски поеми, той вече е възприел новите (след позитивизма) философски, екзистенциални и естетически представи за индивидуалистичното. Първото, което прави с поетическата си и естетическа деятелност, е да редактира отношението между певеца и обществото. Създава известната представа за художника, твореца избраник, който преодолява връзките си с тукашния свят. Живее в света на духовното. Негов нравствен дълг е да твори светове на красота и духовност и да се жертва заради тях. И да извисява другите до себе си, променяйки ги. По аксиологията на Пенчо Славейков, не светът трябва да се промени, не обществото, а човекът. Вътрешният човек. Затова и неговите произведения се създават така, че да раждат отново и отново “вътрешния човек”, чието духовно съвършенство е смисълът на съществуването.

Бележки

(1) Принципите на това ново творчество Иван Вазов излага последователно в различни отзиви, рецензии за книги и други текстове от началото на 80-те до началото на 90-те години на XIX век. Вж.: Вазов, Ив. Илю войвода (драма от Никола Живков). // Вазов, Ив. Събрани съчинения в 22 тома. Т. XIX. Критика и публицистика, 1877-1885. София, 1979, с. 24-25; Райна княгиня (драма от Добри Войников). // Пак там, с. 396-397; Предговор към “Гусла” (1881); статията “Осветление на българската поезия” от Г. З-ч, доколкото е печатана във Вазовото сп. “Зора” (1885, кн. 3, с. 131-133); също: Христо Ботев – критическа студия. // Вазов, Ив. Цит. събр. съч. Т. ХХ. Критика и публицистика, 1890-1921. София, 1979, с. 9-53. Обратно в текста

(2) Архив на Пенчо Славейков. // Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. София, ф. №158, ІІ В 204. Обратно в текста

(3) “Туй различие според мен е тъй голямо, щото ако “Чичовците”, “Хаджи Ахил” и други подобни се паднеха някому, който не знае, че са от Вазова и не подозрява, че Вазов е писал друго, освен “Гусла”, “Поля и гори”, “Италия”, “Сливница” и други подобни, то аз не се двоумя да предположа, че този “някой” никога не ще помисли, че тези диаметрално противоположни произведения принадлежат на един человек, че “Ековете”, “Чичовците” са излезли из едни гърди. В прозата царува една веселост, безгрижност, а над стихотворната му поезия вее една меланхолия, една тъга за нещо вечно загубено; кипят едни полети, ламтение, стремеж към една неясна, неизречена и в мрака на неяснотата исполинска мечта… Между тези два свята, тези два полюса, аз, при всичкото си търсене, не мога откри никакъв външен преход (за вътрешния не се съмнявам, че съществува, защото в тая душа трябва да са се срасли тези два елемента едни с други и да образуват едно цяло, а не две несвързани, отделни половини). Интересно би било и от голяма психологическа важност да се намери с точни биографически издирвания, коя черта, кой елемент е по-мощен в живота му (за съчиненията няма съмнение, че е лириката, именно елегията). Сетне да се докаже кое е, сравнително, по-постоянното и кое променливо. Дали критиката и биографията му ще имат нужния материал за решението на тези проблеми и дали сам Вазов ще се потруди да го изложи в една достойна автобиография – не знам; но би било желателно, защото, ако съдя по произведенията на Вазова, в него живеят “две души”, а туй трябва да се обясни.” (Кръстев, д-р Кр. Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия. // Българската критика за Иван Вазов. София, 1988, с. 84.) Обратно в текста

(4) Кръстев, д-р Кр. Поетът и обществото (Звукове. Лирически стихотворения от Иван Вазов). // Кръстев, д-р Кр. Етюди, критики, рецензии. София, 1978, с. 84. Обратно в текста

(5) Така трите варианта на индивидуализма, трите първорешения на този проблем се разполагат в паралелен ред в градящото се литературно пространство и време. Обратно в текста

(6) Кръстев, Кр. Стоян Михайловски. // Кръстев, Кр. Литературни и философски студии. Пловдив, 1898, с. 134-137. Обратно в текста

(7) Пак там, с. 135. Обратно в текста

Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ