Петър Хаджинаков

През далечната 1982 г., като млад специалист-учител по литература в ЕСПУ „Людмила Живкова”, т.е. старото „Васил Априлов” на митичния Делиормански, т.е. Лудогорски град Исперих – Разградско, /практически в т.н. Бермудски триъгълник, между Шумен, Разград, Търговище/, бях поканен да представя творчеството на писателя-сатирик Мирон Иванов, като предварителната дата на срещата бе определена за 12-ти октомври, но по ирония на съдбата /и по логиката на героите си/, писателят пристигна на 14-ти октомври – навръх Петковден, като в рамките на почти цяло денонощие общувахме на различни нива, по различни теми… Това бе една от многото творчески срещи, проведени лично от моя милост както в ЕСПУ „Л. Живкова”, така и в ТМСС „Борис Савов”, през периода от трите незабравими учебни години – 1980-1983 в митичния град Исперих – с население от около четиринадесет хиляди души и рекордните пет средни учебни и петнадесет увеселителни заведения, а също и в системата на различни институции, по повод 1300 години от основаването на българската държава – ОФ, Профсъюзи, Учителски творчески синдикати и Дом на Учителя, БЗНС, Партийни поръчения и сводки, Клуб на Културните дейци… И така в рамките на три календарни години от разпределението ми се проведоха срещи с Атанас Свиленов – нашумял литературен критик и интелектуалец, с писателя Цончо Родев – автор на значими исторически романи, с поетите Петър Караангов и Петя Александрова, както и с проф. Юлиан Вучков, Тодор Монов, Стефан Поптонев, Неда Антонова, Дончо Цончев, Дамян Дамянов и Надежда Захариева, Слав Хр. Караславов. Един от най-ярките сатирични писатели на деветдесетте години Мирон Василев Иванов е роден е на 01.07.1931 г. в град София. Гимназия завършва в Брезник, а фармация завършва в родния си град през 1957 г, като за първи път публикува фейлетони през 1950 г. във в. „Стършел”. Редактор във в-к „Вечерни новини” (1955-60г.), във вестник “Труд” (1960-70г.), член на редколегия във вестник “Стършел” (1970-75г.), в сп. „Септември” – 1975-1988г. Първите си разкази и фейлетони печата във вестник “Стършел” през 1950 г., като много често негов съавтор е и писателят Петър Незнакомов – например „Железни хора” – сборник фейлетони и комични сценки. Автор е на фейлетони, хумористични повести, гротескови романи, сатирични разкази и комедии. Общо тридесет са заглавията на автора, издадени приживе, като в архива му остават неиздадени ръкописи за още десет художествени текста, но от 1999 г. неговата дъщеря Петя Миронова започна издаването на Събраните му съчинения в ОСЕМ тома, като до момента са излезли от печат четири от тях. По кабелна ТВ „Скат” се излъчи многократно документален филм за автора – „Живей като другите и бъди благословен”. Неголяма част от пиесите му са поставяни и на театрална сцена – „Пачи яйца” – 1961, „Мачово бърдо” – 1964, „Къмпинг” – 1969, „”Куклата” – 1981, „Клоунът и момичето” – 1988г., „Дядо Йоцо гледа” – 1988, „Обичате ли човешко…” – 1989, многократен носител е на наградата за сатирична литература „Чудомир”. Има остро перо, бичува недъзите на обществото. Засяга социални и общочовешки проблеми, като се стреми да ги постави в по-широк нравствено-етичен план. Гротесково-абсурдистката му сатира е богата на внушения, като той извлича с богато въображение парадоксите на култовския тоталитаризъм от играта между битовата реалност и социално-абсурдното. Чудесна илюстрация за тази теза е гротесковият му роман – „Живей като другите и бъди благословен”, като тук иронията, пародията и гротеската са не просто естетически похвати, а начин да се изрази дисхармонията между човека и света като цялост. Той е автор на художествено-естетически съчинения с доминиращи фантастично-гротескови, сатирични елементи: “Разсеяни убийци” – хумористични повести, 1958г.; “Какви времена доживяхме” – хумористични разкази, 1960г.; “Просто да не повярваш” – хумористични разкази, 1962г.; “Изпитания на издръжливостта” – хумористични разкази от 1964г.; “Чудото във Въображаево” – хумористична повест, 1966г.; „Делфините” – хумористични разкази от 1969г., “По суша и море” – хумористични разкази от 1971г., „Полуфабрикати” – разкази от 1971г.; “Пуяк с брилянти” – хумористични разкази от 1973г., “Във вихъра на страстта” – хумористични разкази 1975г.; “Живей като другите и бъди благословен” – сатиричен роман от 1975г.; “Новогодишни разкази” – 1975г.; “С тролейбус около Хеопсовата пирамида” – сборник с хумористични разкази 1986г., “Случаят Хаджиаристотелев” – роман, 1979г., “Как я пеем тая песен” – разкази, 1990г.; “Един нищожен свръхчовек” – разкази от 1983г.; “Ония сънни, радостни години” – сатиричен роман от 1990г.; “Аероодисея” – разкази. Мирон Иванов е актуален и конвертируем хуморист и летописец на нашето сложно и противоречиво време. Мирон Иванов е писател-сатирик, който чрез смях, ирония и сарказъм изобличи “грозните страни” на нашето време, става дума за втората половина на двадесети век и конкретно 70-те и 80-те години – пошлото, сивото, дребнавото дразни извисения дух на хумориста. Дребният, жалкият, малкият човек, вероятно с „кучешка душа” – “един нищожен свръхчовек” – това е лирическият герой на Мирон Иванов. Автор на хумористични разкази и новели, на сатиричния роман – “Ония сънни, радостни години”, 1990г., той остро, критично и без състрадание и съчувствие изобличава обществения ред, мръсотията на столичния град, бездушието и лицемерието, което цари около нас. Проницателното око на автора прониква във всички области на живота и изобличава всички “мерзости и низости”. Лирическият герой на Мирон Иванов в повечето случаи е неразбран, отхвърлен от другите, понякога и той сам не разбира себе си. Човекът – неудачник, несретник, който не си е намерил място в живота. Такава е героинята от разказа “Нощен влак”. “Те са малко заядливи – тия жени, дето са изпуснали всички влакове”. Чрез символния образ на нощния влак, авторът разкрива нещастната съдба на една самотна жена. Внушен е мотивът за преходността на младостта и щастието. Критиката до сега възприемаше Мирон Иванов предимно като хуморист и сатирик, но хумористът има и сериозен облик, с лек хумор пресъздава наболели житейски проблеми. Сборникът “Просто да не повярваш” съдържа 11 хумористични разкази и фейлетони. Дори и от незначителни теми авторът е в състояние да изгради жив и интересен разказ. “Детето чудо” и “Моите разкази”. Невероятни истории, но пък занимателно разказани. Не само свежо въображение, а още и умението да се фабулира остроумно осигуряват хумористичен ефект. В разкази като „Баба Найда” и „Романът на един самоубиец” смешното звучи някак особено. Случките придобиват втори план. Зад простоватата селска реч и припряност на поизветрялата бабичка, авторът е проектирал широк обществен и житейски фон. Майчината любов и добродушие, наивните лъжи за синовете й, които не се сещат за нея, напомнят за тъжния Чеховски хумор. “Те моите деца, ме обичат и почитат, ама пуста София далече… Па и службата им такава, че не се знае дали ще могат овреме да дойдат…” Баба Найда ги оправдава, но пред нас израства темата за отношението между синове и родители. В хумористичен аспект, но с голяма изобличителна сила и човечност “Романът на един самоубиец” е всъщност една лична драма, изградена чрез редица комедийни обстоятелства. С необикновена сила авторът бичува уродливостта на ония обществен ред, който до скоро деформираше психиката на честния човек. Комедийното в този разказ е в абсурдните от нравствена гледна точка ситуации, превратни – в житейски норми за преуспяване. Мирон Иванов има своя тема – темата за честния човек, който страда от пошлото в действителността. От отрицателния персонаж в книгата най-добре е обрисуван портиера от разказа “В лапите на портиера” – това е събирателен, обобщен образ на нахалството и, от друга страна, критика на мижитурката и неспособността на кооператорите да се справят с бруталната му пошлост. Мирон Иванов притежава богат и точен хумористичен език и чувство за афористични обобщения – “Никъде не дават повече сирене, отколкото хляб”, “Съдбата не е всесилна, пада и тя на колене пред всемогъщото оръжие, наречено Забрава”. Това придава особен аромат и жизнена достоверност на стегнатата и изразителна проза, въпреки че хиперболата е любим авторов похват, диалогът е също убедителен, но тук- таме, отделно се прокрадват шаблони, особено при характеристиките на действащите лица, злоупотребява се със “Значи”, “Действай”, “Ну”… Вниманието на автора е насочено предимно върху пострадалите и резултатите, а не върху причините и причинителите. Витален, перспективен извор не само на жизнерадостен смях, но и на размисъл и чистотата на нашите нрави. Прозата в сатиричния роман – “Живей като другите и бъди благословен” е наречена от автора си – комическо съчинение. И може би това е най-подходящото определение, защото много трудно бихме могли да постигнем пълна точност в жанрово отношение. В произведението откриваме комизъм и сатира, фантазия и реалност, иносказание и конкретност. И ако запитаме все пак кое начало има превес, отговорът е: Никое… Всичко е така преплетено, така неотделимо свързано едно с друго, че често ни се налага да се замисляме това алегория ли е или просто измислици, произволно хрумване или весела шега. Тук няма място за логическа правдоподобност. Ние сме изцяло в сферата на условността. Разказана е една весела история за фантастичните приключения на могъщия трансокеански лайнер “Али Ботуш” и хората на борда му. Смисълът на книгата е не в написаните събития, а точно в хумористично-ироничните илюзии. Сякаш целият сюжет е съчинен, за да се обединят афоризмите на автора, изобличителните прицели, да се намерят фабулни поводи за изказването им. Така условността на сюжета се съчетава с остра съвременна проблемност. Засегнатите въпроси са твърде много, свързани са с нашата българска действителност и със специфичните особености на епохата. Едно подвижно въображение ни затрупва със сатирични хрумвания, които, отнесени към днешната международна обстановка, придобиват подчертан политически акцент, насочени срещу определени среди и начин на живот на Запад. Мирон Иванов не разгръща детайлно проблемите, не ги анализира подробно, не ги обяснява, а само се докосва до тях. На пръв поглед въздействието е хумористично, но зад него лесно прозира определена сатирична настройка. В тези случаи подходът на автора е чисто фейлетонен, остро, точно, безпогрешно, неговите сатирични жила попадат в най-наболелите пунктове на нашият съвременен живот: “От какво страда човек, който има само една цел? Вила, апартамент, кола? Такъв страда само от простуди, инфекции и охлузвания, баш както е и във ветеринарията!” Зад усмивката, зад шегата, се изправя един риторичен въпрос, който е неумолимо виртуален, безмилостно откровен. Той е констатацията, обобщение, синтез от многобройни наблюдения, не се разгръща белетристично ни един конкретен случай, в който да се отразява общия проблем и се поднася на читателя сентенциозно-лапидарна форма – квинтесенцията на явленията. Вариант на този подход се явява информативно-беглото разкриване на различните постъпки на героите, които в крайно обобщена форма синтезират определени негативни прояви на съвременния живот. Сполучливо е намерен баланса между фейлетонния и белетристичния подход. Те се преплитат, като в известен момент ту единият, ту другия вземат превес, но никога не се разграничават изцяло, а съжителстват, допълвайки се взаимно. Белетристичното начало по-специално и определено доминира при описанията на събитията и случките, при детайлно разкритие на обстановката и по този начин създава основния скелет на повествованието. Двата подхода, като вид конструктивни и креативни подходи, се преплитат и при обрисовката на героите. Ето например, бай Денчо, той присъства със своята сравнително подробна биография, с конкретното си битие, но въпреки това е лишен от индивидуалността на белетристичния персонаж, ярък като въплъщение и олицетворение на един проблем, той е типичен сатиричен образ. Всички герои се разкриват в определена гротескова светлина, така както цялото повествование се движи в рамките на шаржовата условност, постигната в редица страници. В успоредното движение на тези два плана, единичните ремарки и разгръщане на явлението в отделни образи, действия и епизоди, се осъществява сатиричният нерв на книгата, наситена с иронични алюзии, тя ни насочва към различни сфери на съвременния живот и пред всичко към нравствените черти на днешния човек – несъвместими с патоса и духа на епохата, тук целта е да се разкрие не патоса, а това, което му противоречи. То е осмяно и по този начин отречено. Авторът има устроен усет към негативното лице на явленията. Сатирата му е актуална, оперативна, широкообхватна. Хумористът и фейлетонистът Мирон Иванов прави впечатление с остроумната си находчивост, импровизаторската си личност, с умението си да забавлява и разсмива и, едновременно с това, да бъде злободневен, ироничен и хаплив, но сега откриваме и друга негова черта – афористичното прозрение. В произведенията срещаме интересни сентенции за мъжа и жената, любовта, за земята и живота… Авторът се взира във вечните истини на битието и търси лаконичната формулировка: “необяснимият свят е тревожен, а обясненият свят е лишен от своето очарование”, “решенията са много, правилното е едно”. Разказът “Ония, които ни обичат” ни среща с грубостта, той е срещу липсата на ценности в живота ни. “Нещо поетично” е хумористичен разказ, чрез който под булото на безобидния хумор се разкрива студенината, прозаичността, сивотата на живота и хората. В този свят главният герой е възприет като луд само за това, че е различен от другите – чудак. Героят е неразбран дори за близките си. Авторът ни разкрива трагедиите на днешния ден – темата за абсолютната самота на човека, всеки е сам с болката си. Творчеството на Мирон Иванов е отрицание на грозното в нашия живот, отражение на агонията в любовта и в отношенията между хората “глупак и добряк е едно и също” – чрез тази фраза авторът разкрива ценностната система на днешния човек. Хората, които търсят истината и красотата, остават почти винаги неприети и неразбрани…