През 1903 г. д-р Кръстев печата кратка статия: “Религия и философия (Една бележка)”(1). Статията е посветена на Петко Тодоров. Може да се допусне, че тя е част от разговор между тях, особено като се има предвид православната религиозност на Петко Тодоров.(2) Д-р Кръстев няма предвид конкретна религия, а пише за религиозното чувство и за религията въобще. Като разбира религиозността чрез знанието – във философски и психологически смисъл. Допълнение към възгледите му за религията е и една, печатана по-рано, негова статия: “Религиозно възпитание, религия, наука”(3).
Какво и как мисли д-р Кръстев за религията?
Религията за него не е, както е според схващанията в ХVІІІ век: “продукт на същите духовни сили” и “проявление на същите стремления, от които са се родили науката и философията”(4). По откритието на Спиноза, изворът на религията не лежи в стремежа на ума към познание. Тя не съдържа в себе си знания, които обогатяват ума, а “само възвишени емоции, които обогатяват сърцето”(5). И както Жан-Жак Русо открива и показва: чувството у човека е със стихийна сила. То притежава права, които умът не може да му отнеме, нито да удовлетвори.(6) В работите на Шлаермахер се установява правилото, че не умът, а сърцето е родило религиите; не мислещият, а желаещият, копнеещият, измъчваният човек е създал всички религиозни блянове и идеали.(7)
За д-р Кръстев проявите на така наречената религиозна хипертрофия, присъща на изключително религиозни натури, бил той повседневен човек или първостепенен мислител – учен и изследовател, за психологията след втората половина на ХІХ век не е нещо нито странно, нито непонятно. Защото волевите и логическите хипертрофии отдавна са привлекли вниманието на психолозите. Така през ХІХ век психологията е считала така наречената хипертрофия, една от психичните способности на човека, за нормална. А хармонично развитите всички способности – за изключение и за единичен случай.
Това е било някога. Сега на индивидуалните прояви на психичното не се отдава прекалено голямо значение. Не се пренебрегват общите и еднакви за всички съзнания основи на нашия душевен опит.
Д-р Кръстев сочи, че един от най-трудните въпроси на психологията на религиите е за мотивите на религиозните преживявания. По неговите думи, мотивите за религиозните спекулации и екстази. Разделяйки мнението на Фолкелт, д-р Кръстев счита, че мотив за религиозното преживяване е “вечното стремление на човека да се избави, да се освободи от бремето на своя земен живот”(8). “Копнежът на човешката душа за един по-чист, по-истинен и по-безболезнен живот, смъртта, бедствията в живота, нетрайността на всичко най-скъпо за човека са подбудителите към един свръхчувствен и след смъртта живот и свят, управляван от вечни закони и недостъпен за нещастията и случайностите на земния живот. По съвременната психология, отношението между индивида и неговата вяра се нарича “чувство на най-непосредствена увереност”, т.е. приписва се безусловно обективно битие на предмета на вярването. Толкова по-голяма е нашата вътрешна потребност да вярваме в едно по-висше и по-съвършено съществуване, което да компенсира мъчителните за душата несъвършенства на действителния земен живот, щото за човека да става невъзможна, недопустима мисълта, че би могло задгробен мир да не съществува. Самата мисъл, по-точно: самото чувство за задгробен живот, е за ума най-убедителното доказателство, че съществува в действителност, че е реализиран извън нашето съзнание този идеален мир и живот.(9)
Впрочем не задгробният живот е причината за религиозното чувство, пише д-р Кръстев, а Божеството. Неговото съществуване само по себе си е доказателство за един идеален свят. Всички религиозни екстази са Богосъзерцание и Богообщение. И вън от идеята за Бога, която обзема всевластно съзнанието на вярващия, всичко останало е без значение. Има ли го, или не като подробност от съществуването.
Религиозната вяра, по д-р Кръстев, не е плод на логически процес. Тя не се създава и не се унищожава чрез факти на опита. Тя може да изчезне из съзнанието на човека, в чието съзнание тя е била всичко. И обратно, може да се появи в съзнание, което е било напълно религиозно индиферентно или отричащо религиозната вяра. И не външни факти са причините за подобни промени, а вътрешни, причината за които е особеност на психичната организация. Религиозното чувство е със стихийна и ирационална природа.
За д-р Кръстев теолозите често смесват психическото (ментално) битие с физическото (екстраментално). Религиозните истини са недоказуеми, по твърдението на теолозите.(10)
В религиозните истини, отбелязва д-р Кръстев, имаме “вътрешно преживяване”, а не аксиоматичността на обективното. Психичните състояния също са абсолютно непосредствени и действителни, но единствено като процеси, които се извършват в нашето съзнание, а не като “указания”, като знаци, за каквото и да било извън нашето съзнание. Или – извън нашето съзнание, в материалния свят, не съществува съзерцанието на Божията Майка, прегърнала студеното тяло на Спасителя. Процесът на смесване на менталното с екстраменталното, на психическото с физическото, нарушава основни принципи на науката.
Религията според д-р Кръстев се състои в непосредствената вътрешна увереност на индивидуума, в неговото интуитивно съзерцание-изчезване, единение с едно върховно същество. “Замести ли се тоя най-висш акт на нашата душа с физическо присъствие на едно грамадно человекоподобно същество, то от екстаза няма да остане ни помен и вместо религиозно съзерцание, ний ще имаме физическо възприемане, но религия вече няма да имаме!… Теологията въобще никога не е била способна да разбере, че религията е най-велика културна сила не с онова, което тя е налагала на душите, а с онова, което те мимо нея са преживявали…”(11)
Трансцендентните въпроси на науката и философията никога не ще се решат поради това, че те не са разрешими. Тоест човешкият дух никога няма да се успокои с едно разрешение, каквото и да било то. Науката не може да замести религията. Тя, науката, не може коренно да измени човешката природа, да унищожи чувството, да изсуши въображението, да умъртви идеалите. Ако тя извърши това, религията ще бъде мъртва, “но заедно с нея ще бъде погребано и всичко, що краси и възвишава миробитието; всичко, що дава смисъл и по-висока цел на оная скръбна трагикомедия, която се зове човешки живот”(12).
Представата на д-р Кръстев за религията допълва споменатата вече негова статия “Религиозно възпитание, религия, наука”. Според нея Бог е трансцендентно понятие. Той е вън от възможностите на нашия опит. Неговото съществуване, поради трансцендентната му природа, не може да бъде нито доказано, нито оборвано. Доказват се или се отричат доказуеми неща, достъпни за нашето възприятие.(13)
Разумът за д-р Кръстев е единствената божествена искра в човека. Божествено деяние е да се използва този разум. Да се обогати от научния опит на вековете. И ако този разум не е свободен, а е преследван и тъпкан, то това е посегателство против светостта и неприкосновеността на човешката личност.(14)
Когато д-р Кръстев пише тези две статии, вече е достатъчно авторитетен, с място в културата на времето. Излезли са от печат “Епически песни” (1896-1898) на Пенчо Славейков, “Стихотворения” (1901-1904) на Пейо Яворов, “Етюди и критики” (1894), “Литературни и философски студии” (1898) на д-р Кръстев. А списание “Мисъл” е мястото, в което буквално се пише българският литературен канон.
Ако сведем представите на д-р Кръстев в тези две негови кратки статии до няколко основни неща, ще видим, че първо, Бог е трансцендентен. Ценни са знанието и свободният разум. Религията е възвишено чувство. Най-възвишена емоционалност за човешкия дух.
Всичко това показва мислене чрез представите на тогавашната наука. Знание, което е антропоцентрично. А не теоцентрично. Антропоцентризмът и възвишеното говорене за религия е според културната норма от началото на ХХ век. Лицето на тази норма е д-р Кръстев.
Тази ситуация може да се погледне по два начина.
Според първия – идеята за просвещение, наука, знание е въведена в българското културно поле, както се знае, с книгите на св. Софроний Епископ Врачански. Знанието според отците на Църквата не противоречи на вярата. Знанието допълва вярата. Така въпросът: знание или вяра, т.е. да бъде избрано едното или другото, не може да бъде поставян, понеже води до безсмислица. Чрез знанието св. Софроний допълва онова, което липсва в българското културно поле от началото на ХІХ век, за да се получи синтезът на цялото. В онова време вяра е имало, съдейки по дамаскините и по проповедите на св. Софроний, по които може да се възстанови нравствената картина на времето. Отклоненията от нравствената норма на християнството не изглежда да са в тези граници, както, да речем, в ХІV век.
Картината на знанието след св. Софроний е известна. В българския ХІХ век общественият интерес се съсредоточава към науката, училището, читалището. Приблизително към средата на ХІХ век културата и у българите се отделя от религията. Това вече е станало в обществата на Западна Европа, а също и в обществата на slavia orthodoxa – в Русия и в Сърбия. В българското общество след средата на ХІХ век новата, светска вече, книжнина често се прави по подобие на християнската, но изразяваща новото светско възрожденско мислене.
Знае се, че в 70-те години на века е краят на българската църковна борба. Тридесет години след нея се печатат статиите на д-р Кръстев, които показват една отново нова, следвъзрожденска – този път, мисловност. Тя, както вече бе отбелязано, е антропоцентрична. Според нея религията служи на човека, а не човекът служи на религията. Религията е част от една висша емоционалност, изследвана от науката. Бог е трансцендентен. И разбиран като извън пределите на нашето съзнание и опит, връзка между Твореца и човека не може да има. Част от обществото или поне онази част, към която принадлежи и д-р Кръстев, които са с намерението да моделират общественото българско пространство в края на ХІХ век, са загубили тази връзка.
В началото на века, при св. Софроний Епископ Врачански, тя е цяла и неразрушена. Разрушаването на тази свързаност е в края на ХІХ век, чрез вярата в науката. Тя, по замисъла на ранния ХІХ век, е част от знанието. Онова, което липсва в българското общество, което има вяра. А за да се получи нужното лично или обществено равновесие, знанието би следвало да допълва вярата. Но вместо това, виждаме нещо друго. Знанието се осъзнава вече за нещо повече от вярата. Тоест то става едно, потъващо в духовна прелест, самообожествяващо се вече, знание. Общественото пространство отново се изкривява, този път благодарение на инерцията от добрите възрожденски намерения, като знанието придобива първенство над вярата. Вярата в знанието впрочем става едно от обществените суеверия от началото на ХХ век, подобно на вярата в идеологии или в политически партии. Така според тази посока, доколкото религиозните преживявания и представи са част от висшата емоционалност на човека, то и религиозното преживяване става част от всички онези преживявания на човека, които се естетизират. И не само знанието, но и естетическото гради пространствата на българската култура в началото на ХХ век. В нея Бог е трансцендентен, религията – най-възвишеното преживяване на сърцето. Кой знае колко далеч по този път не може да се стигне, и Яворовата поезия убедително показва това. По всичко личи, че Иван Вазов, в 80-те години на ХІХ век също установяващ естетическото, е бил значително по-внимателен. За разлика от убедителността на д-р Кръстев.
Втората възможна гледна точка към същия проблем е в това, доколко естетическото може да допълни религията и доколко то може да бъде в нейна полза. Ако е дума за църковното строителство, иконопис, църковното пеене, църковна поезия, която може да бъде четена в Октоиха, Минеите, Триодите или в Псалтира, то полезността на естетическото за религията е излишно да се преоткрива. Любопитен изглежда въпросът: с какво точно естетическото, също и с оглед на естетическото, създадените литературни текстове(15), естетически подрежданото културно поле допълват религията в българското общество от края на ХІХ – началото на ХХ век. Целта на религията, както се знае, е светостта, истината и придобиването на вечен живот, вместо вечната смърт. Тогава как естетическите светове на културата са в помощ на човека, избрал чрез свободната си воля не друг, а религиозен път?
Така тук застанахме пред вратите на християнската антропология и българската културна история от времето на края на ХІХ – началото на ХХ век.

Бележки

(1) Кръстев, д-р Кр. Религия и философия (Една бележка). // Мисъл, год. ХІІІ, 1903, кн. 9, с. 517-522. Обратно в текста

(2) Това е отделен и не лек за решаване проблем. По повод на годишнината от кончината на сестра си Мина, Петко Тодоров пише на близките си: “но ний сме християни, – пораснали в най-великата вяра на света, вярата на търпението и страданието” (П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София, 1963, с. 658). Иларион Макариополски е чичо на майката на Петко Тодоров и в семейството му на него се е гледало като на “идеален народен водач” и е имало култ към него (Пак там, с. 618). Последната творба, над която той работи болен, преди земната си кончина, и която той счита за завет към децата си, е “В Гетсиманската градина” (Пак там, с. 664). Заедно с това у него е и култът към културата, към Толстой, Ибсен, Тургенев. Надеждата, че човечеството трябва да се прероди под влиянието на литературното слово (Пак там, с. 695). Това съвместяване на християнство и култура е състояние на модерния творец, след отделянето на българската култура от християнството след средата на ХІХ век. Обратно в текста

(3) Миролюбов, В. (Д-р Кр. Кръстев). Религиозно възпитание, религия, наука. // Мисъл, год. Х, 1900, кн. 7, с. 465-478. Обратно в текста

(4) Кръстев, д-р Кр. Религия и философия…, с. 517. Обратно в текста

(5) Пак там, с. 517. Обратно в текста

(6) Пак там, с. 517. Обратно в текста

(7) Пак там, с. 518. Обратно в текста

(8) Пак там, с. 519. Обратно в текста

(9) Пак там, с. 519-520. Обратно в текста

(10) Доказателството за тях е вярата – бел. С.С. Обратно в текста

(11) Кръстев, д-р Кр. Религия и философия…, с. 521-522. Обратно в текста

(12) Пак там, с. 522. Обратно в текста

(13) Миролюбов, В. (Д-р Кр. Кръстев). Религиозно възпитание, религия, наука…, с. 473. Обратно в текста

(14) Пак там, с. 478. Обратно в текста

(15) А навярно и музика, и живопис, имайки предвид символиката в картините на Николай Павлович, например. Обратно в текста

Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ