В края на 90-те години на ХІХ век Иван Шишманов отпечатва статията си “Тенденциозно изкуство или изкуство за себе си?”(1)
Мислите, изложени в нея, са част от представата в това време за същността на новобългарската литература. А и наложилата се вече норма от Иван Вазов и Константин Величков е на път да бъде преодоляна от нормата за литература на д-р Кръстев и Пенчо Славейков.
Полемиката за същността на новобългарската литература започва още в 80-те години на ХІХ век.
Както се знае, естетическото няма примат в книжнината на Възраждането. Между Захари Стоянов и Иван Вазов в 80-те години е първият книжовен конфликт – за това, как трябва да бъде правена новата литература. В контекста на тази полемика е и статията “Осветление на българската поезия”(2).
Захари Стоянов не може да приеме измислицата, казано по друг начин – фикционалността, възможния свят на литературата. Всичко това той вижда в творбите на Иван Вазов. В книгите си Захари Стоянов следва своята, славяно-византийската културна традиция. С жанровите и смислови изменения, които променящият се живот, култура, социокултурно общение налагат на тази традиция.(3)
Иван Вазов следва западната, чуждата традиция. За това, че така наречените влияния при него са дошли от западната, латино-римска култура и литература, той пише и разказ-обяснение – “За моята си черга”(4).
Иван Вазов е първият, който налага нормата, българските литературни произведения да са част от така наречената изящна литература. Те да са естетически организиран книжовен текст. Това е нова мисъл и възможност за българското културно поле. А също така и че чрез лирическия Аз и лирическите персонажи следва да се представя “общочеловеческото”(5)
Тези намерения и представи за българските книжовни текстове са различни от представите за книжовна ценност през времето на Възраждането.
По-късно във времето, относно представата за естетическото, за изказа на душевния живот полемизират Пенчо Славейков и д-р Кръстев.
Статията на Иван Шишманов е в контекста на тази литературна полемика. Заедно с утвърждаването на това, литературата да е свят на символи, възможен, интенционален, естетически свят в публичното пространство, се задава въпросът: на какво трябва да служи литературата, за какво е нужна тя.
Създаващата се представа за литература изисква и своето осмисляне. То налага появата и на първите истории на българската литература.(6)
В края на ХІХ век все още не е съставен българският литературен канон. Новобългарският литературен фонд все още няма достатъчен масив, из който да бъдат избирани текстове, признавани за канонични. Няма и институция, която да узакони канонични, избрани из фонда, литературни текстове. За разлика от религиозната книжнина преди средата на века, тази нова книжнина-литература е изцяло светска. Писателството се схваща като вид сакрално служение. Писателят – като особена и избрана личност. Литературният текст – като сакрален. Носител на възвишени идеи.
В статията си Иван Шишманов описва европейската литературна ситуация от ХІХ век. Във времето се противопоставят две представи за изкуството: изкуството, разбирано като изкуство за себе си, с превес на естетическата организация на литературния текст; и изкуство с обществена цел, представящо общeствена тенденция.
Иван Шишманов отбелязва, че Шелинг и Шлегел налагат представата, че изкуството е “свободно творение на човешкия дух”, че в него се проявява “част от божествената сила”, че художникът е полубог, че произведенията на изкуството са по-високо от природата, от творението. Поетът е подобен на пророк – вън от света и от обществото.
В хода на времето обаче тази парадигма се оказва неработеща и начева осъзнаването, че изкуството “може да бъде един мощен фактор, който е в състояние да помогне дейно за възтържествувание на известни идеи, що вълнуват обществото”(7). Слизайки от своя висок пиедестал, изкуството следва да усвои идеите, които движат модерното общество, да работи за човешкия прогрес и щастие, да подобри обществените отношения. Това е литературната школа на Толстой, Ибсент, Бурже. Новото изкуство с готовност се поставя начало на борбата против обществените неправди. Тя е борба за прогреса, науката и светлината.
Оттук идва тенденциозността на модерното ново изкуство. В Европа една цяла генерация писатели се посвещава да служи на обществени проблеми. В социалните романи и драми целта е тенденциозна – Хауптман, Зудерман, литературната школа на най-млада Германия са революционери.
Как може да бъде пренесена тази ситуация у нас, пита Иван Шишманов. Тенденциозното изкуство е в зависимост по-скоро от идеалистическото мислене и е признак почти винаги на необикновено силен подем на нравствените или на религиозните интереси на обществото, или обратното – на съвършено морално разкапване. Правила за изкуството според Иван Шишманов в това време са: 1) “Художеството трябва да бъде н а п ъ л н о  с в о б о д н о”, да не му се пречи то да бъде и “нравствено-тенденциозно, когато жизнените интереси на народа и висшите интереси на човещината и прогреса го изискват”; 2) “И в тенденцията художеството трябва да има винаги за принцип – к р а с о т а т а. Аз съм готов да приема и най-тенденциозното (разбира се, нравствено тенденциозното) художествено произведение, стига то да бъде действително художествено”; 3) “Едно произведение е толкова по-ценно, толкова по-трайно, колкото тенденцията, преследвана с него, е по-висока, по-благородна и по-общочовешка”(8).
Така, следвайки хода на тези мисли на Иван Шишманов, виждаме, че Вазовата идея за “изящната” литература е доразвита. Красотата е задължителен признак на изкуството. Наложително е в това време да се съедини принципът за красотата с идеята за обществено служение – чрез литературата на прогреса, светлината, на нравственото. Иван Шишманов счита, че тенденциозността се появява в изкуството или в подем на нравствени и религиозни интереси и във време на нравствено разкапване.
Краят на века показва съсъществуването на едното и на другото. Така за руското общество това е време на необикновен подем на религиозната мисъл, на нравствените идеи на Фьодор М. Достоевски, Лев Н. Толстой. И на нравствено безвремие, показано в творчеството на Антон П. Чехов, и нравствено разкапване – у Леонид Андреев.
В българското общество също четем подем на нравствените интереси в разказите, в стиховете на Иван Вазов. В лириката и в статиите на Пенчо Славейков. В прозата на Алеко Константинов. Нравствена е проблематиката и в разказите, писани след социалната класика от Елин Пелин.
Тенденциозността на изкуството идва да бъде онзи нравствен регулатор в българското обществото, какъвто е била за него религията до първата половина на ХІХ век.
По този начин мислено изкуството се осъзнава като сакрална деятелност, писателят – като нравствена личност, глас на обществената съвест, съвест на обществото. Тенденциозното изкуство предписва на писателя тези роли.
И наистина, в този дух в бита на културата могат да се проследят много интересни явления: обявяването на Иван Вазов за народен поет; посрещането на Рабиндранат Тагор в София; хипнозата на толстоизма; религиозното знание на Фьодор М. Достоевски. Доколкото писателският текст внушава нравствена идея, той също се възприема като сакрален.
Няколко години след Иван Шишманов, д-р Кръстев печата статията си “За тенденцията и тенденциозната литература”(9).
Възгледите му са противоположни на Иван Шишманов. Тенденцията за него е аномалия и литературно заблуждение. Тенденцията унищожава най-характерното в художествената деятелност, изкуството има за цел единствено да емоционира, да ни въведе в естетически емоции, бидейки духовна деятелност, важна и необходима за всестранното развитие на духа. Всичко това е обяснено от него чрез съвременната му експериментална естетика.
Тези, макар и противоположни, възгледи изискват от изкуството и от писателя да запълни изцяло необходимостта от духовност. Изкуството да стане религия. Писателят да е жрец в храма. И така по нов начин да бъде запълнена липсващата в общественото пространство нужда от сакралност. Сакралност, която е антропологична.

Бележки

(1) Шишманов, Ив. Тенденциозно изкуство или изкуство за себе си? // Български преглед, г. ІІІ (1896/1897), кн. 4, с. 55-63. Обратно в текста

(2) З-ч, Г. Осветление на българската поезия. // сп. Зора, 1885, кн. 3, с. 131-133. Обратно в текста

(3) Така книгите му за Христо Ботев, Васил Левски са подобни на житиеписната литература, “Записките” могат да бъдат видени като сборник от жития. Персонажите, за които разказва, са изобразени като мъченици. Мъченичеството им обаче не е за Христовата вяра, а за граждански, исторически и национални идеали. За национална идеология. Християнската святост и историческата святост са различни по природата си. Обратно в текста

(4) Коментирайки създадената легенда за влиянието на Гогол върху неговото творчество, Иван Вазов пише: “Ако има мои работи в проза или стихове, зачнати под влиянието на чужди вдъхновения, то тия вдъхновения са дошли от Запад… Виктор Хюго, Байрон и Хайне, тия властители на умовете на нашия век, са упражнили въз мене своето благотворно въздействие. Особено първият – с мощната си реч и полети… Но в някои мои граждански стихотворения стои песимизмът на Некрасова, както в някои поеми – веенето на Шевченковия лиризъм.” (Вазов, Ив. За моята си черга (шарения, която може и да се не чете). // Вазов, Ив. Драски и шарки. Събрани съчинения в 22 тома. Т. VIII. София, 1976, с. 223.) Обратно в текста

(5) Тези програмни мисли са изказани в някои от рецензиите, които Иван Вазов пише от началото на 80-те до началото на 90-те години на ХІХ век: по повод драмата на Никола Живков “Илю войвода” (Вазов, Ив. Събрани съчинения в 22 тома. Т. XIX. Критика и публицистика, 1877-1885. София, 1979, с. 24-25), драмата “Райна княгиня” – второ издание – на Добри Войников (Вазов, Ив. Цит. събр. съч. Т. XIX, 1979, с. 396-397); в предговора си към стихосбирката “Гусла” (Вазов, Ив. Цит. събр. съч. Т. II. София, 1975, с. 446), и най-вече в “Христо Ботев – критическа студия” (Вазов, Ив. Цит. събр. съч. Т. ХХ. Критика и публицистика, 1890-1921. София, 1979, с. 9-53). Те са показани с художествени текстове в “Гусла” (1881), “Италия” (1884), “Звукове” (1893). Също и в издадената заедно с Константин Величков “Българска христоматия” (1884). В писателското му поведение – пътуването до Италия например през 80-те години. В този дух е и статията на Константин Величков “Любен Каравелов (критическа студия)” (Денница, год. I, 1890, кн. 1, с. 36-41; кн. 3, с. 118-125; кн. 4, с. 171-174; кн. 5, с. 221-227). Обратно в текста

(6) Маринов, Д. История на българската литература. Пловдив, 1887; Теодоров-Балан, Ал. Българска литература. Пловдив, 1896. Обратно в текста

(7) Шишманов, Ив. Тенденциозно изкуство или изкуство за себе си?…, с. 57. Обратно в текста

(8) Пак там, с. 62. Обратно в текста

(9) Кръстев, д-р Кр. За тенденцията и тенденциозната литература. // Мисъл, 1903, кн. 2, с. 98-106; кн. 5, с. 277-285; кн. 6, с. 356-369. Обратно в текста

Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ